Джули Кагава
Война (44)

44.
Райли

— Финикс?

Мист наклони глава, гледаше ме напрегнато, сякаш се опитваше да разбере дали лъжа. Изръмжах проклятие и се прегърбих. Дишах тежко, усещах погледа на дракона с темето си.

— Финикс — повтори тя бавно и ясно. — Там са твоите тайни квартири?

— Едно от местата — отвърнах.

— Има и други? Къде?

— Навсякъде. Остин, Финикс, Сан Франциско. Имаше дори в Мексико за известно време. — Слушах се как дрънкам и не можах да се спра. — Мислех да прехвърля няколко и зад океана, но така щях да пътувам повече. Не мога да бъда на два континента едновременно.

— Да, не можеш. — Чух триумфа в гласа й. — И колко малки криеш в момента?

— Двайсет и три.

Тя примигна, единственият признак на изненада.

— Бил си доста зает, нали?

— Правя го от доста време.

— Наистина. — Наведе се още напред.

— Къде можем да ги намерим, Кобалт? Кажи ми точно къде са.

— Никога няма да ги намерите — отвърнах заваляно и се усмихнах многозначително. — Ако аз изчезна, Уес ще даде сигнал на всички да се преместят. Вече няма да ги има, когато „Нокът“ се добере дотам.

— Това няма значение — каза Мист. — Щом ги накараме да бягат, лесно ще им хванем следите. Само отлагаш неизбежното. Спри да се бориш, Кобалт. Къде са те? Кажи ми коя е най-близката тайна квартира.

Да се боря. Защо се борех? В момента това ми се струваше доста трудно.

— Най-близката ли? — Свих рамене. — Това е лесно. Имам една в града.

Мист се намръщи.

— Тук ли? В Лас Вегас?

— Аха. — Кимнах и наклоних глава назад. Чувствах я като пълна с памук, странно усещане. — Всъщност бяхме там само преди няколко дни.

— Кой беше там?

— Всички бяхме. Аз, Уес, войника от Ордена, Ембър…

Ембър.

Дълбоко в мен драконът се размърда и се надигна сънливо при произнасянето на името й. Бореше се да дойде в съзнание, ръмжеше непокорно, но сънят пак го победи и той потъна отново в бездната. Все пак краткият прилив на жега прогори мъглата за миг и прочисти мислите ми.

— Имаше ли още някой в тази тайна квартира? — продължи Мист, гласът й вече идваше по-отблизо, не звучеше така далечен. — Някое малко, което още е там?

Стиснах юмрук, свих пръсти около предмета в дланта ми. Той се заби в кожата ми и аз издишах с облекчение. Не го бях изпуснал.

— Не — промърморих, преди да се усетя, и потрепнах. Проклетият серум на истината още действаше с пълна сила. — Там нямаше никой друг. Само ние.

— Добре. — Тя се плъзна от масата и застана пред мен. — Достатъчно затова. — В гласа й се прокрадваше нетърпение. — Знаеш какво искаме, Кобалт. Знаеш, че не можеш да ги криеш вечно от „Нокът“. Ще се опитам да бъда пределно ясна. Къде…

— Преди да попиташ — прекъснах я аз и тя се смръщи от изненада, — вероятно трябва да знаеш нещо. Е, всъщност няколко неща. Първо, ти си или неопитна в това, или си твърде самоуверена. Или и двете. Осъзнаваш, че остави втората доза драктилпромазин ей там на масата, нали?

— Да — отвърна тя и погледна спринцовката. Смръщи чело. — Но аз не съм в опасност. Дозата, която ти инжектирах, ще действа поне още час. Защо?

— Просто така — свих рамене. — Само че забрави едно от основните правила при разпитите. Никога не оставяй възможно оръжие в обхвата на затворника. Защото ако се освободи от пластмасовите белезници, ще посегне първо към него.

Мист се отдръпна рязко с широко отворени очи… когато аз скочих на крака, скъсах отслабените белезници и се хвърлих към спринцовката.