Джули Кагава
Война (42)

42.
Райли

Килнах се напред, пот се стичаше по лицето ми и влизаше в очите ми, челюстта ме заболя от усиленото стискане на зъби. Знаех, че ако се отпусна съвсем малко, ще започна да дърдоря като идиот, но все по-малко ми пукаше. Знаех, че лекарството си проправя път към мозъка ми и потиска задръжките и способността ми да мисля логично. Само веднъж в живота си бях губил контрол — когато изпих толкова алкохол, че с него можеше да се накваси цял футболен отбор. Това беше много подобно.

— Не е нужно да става така — рече внимателно Мист. — Кажи ни каквото искаме да знаем и ще свърши. Знаеш, че рано или късно ще се прекършиш.

— Вероятно. — Думата се изплъзна, преди да успея да я спра. По дяволите! Млъквай, Райли. — Макар че не виждам защо да не проточа нещата — продължих, след като устата ми отказа да се затвори. — Все пак ще ме убиеш веднага след това.

Мист не отговори и това ми каза всичко необходимо по въпроса. Убодох се с онова, което стисках между пръстите си, и мигновената болка прочисти ума ми за миг.

— Само ми кажи едно — казах през зъби и срещнах студения й поглед. Надявах се, че няма да забележи кръвта, която капеше от ръката ми по пода. — Тъй като след малко ще си изпея всичко, мисля, че заслужавам поне един откровен отговор. Колко платихте на Грифин да ни предаде?

Тя вдигна тънките си вежди.

— Достатъчно. — Изглеждаше почти впечатлена. — Сделките на господин Уокър в момента не са важни, но съм изненадана, че знаеш за него.

— Не знаех — отвърнах и тя примигна. — Просто предположих, а ти го потвърди.

Погледът й стана суров. Тя скръсти ръце, облегна се назад и ме загледа мълчаливо. Всичко пред очите ми се размазваше и ставаше като в сън, нереално. Имах чувството, че се нося във въздуха, странни образи нахлуваха в главата ми — неясни и накъсани. Къде бях? Как изобщо се озовах тук?

— Готови ли сме? — Ясен тих глас проникна през мъглата. Не знаех какво има предвид, но преди да се сетя, последва друг въпрос: — Как е цялото ти име?

— Зависи за кое питаш — чух се да отговарям, но гласът ми звучеше заваляно и някак далечно, като чужд. — Имах много имена.

— Истинското ти име. Онова, което са ти дали, когато си се излюпил.

— Кобалт — отвърнах. Това беше лесно; нямаше смисъл да се опитвам да лъжа.

— И колко човеци работят за теб, Кобалт?

— Не знам точно — свих рамене. — Изгубих им бройката. Може би няколко десетки?

— Всички от „Нокът“?

— Да.

— Отлично. — Момичето изглеждаше доволно. Сложи стол пред мен и седна, после се наведе напред да ме гледа в лицето. Взирах се в пода между нас и усетих студени пръсти на мократа ми от пот буза.

— Кобалт, чуй ме — рече тя и вдигна главата ми, за да погледна настойчивите сини очи. Останалата част от лицето й бе размазана, примигнах да проясня зрението си. — Къде се намират тайните ти квартири? — попита тя твърдо. — Съпротивата ти е възхитителна, но сега ще ми отговориш. Къде са малките на „Нокът“? Кажи ми къде криеш своите отцепници.