Джули Кагава
Война (4)

4.
Кобалт

Преди дванайсет години.

1:18

Измъкнах се през прозореца на втория етаж и скочих тихо на земята. Зад мен офис сградата тъмнееше празна, а аз се облегнах на бетонната стена и зарових в джоба си за телефона.

— Готово — прошепнах. — Всичко е готово за експлозията. Трябва ми само потвърждение, че сградата е празна, преди да детонирам.

— Разбрано — отвърна гласът в другия край. — Сградата е празна, останал е само охранителят отвън. Можеш да започваш, когато си готов.

— Сигурен ли си? — изръмжах аз. — Не искам да се повтори случилото се в Дъблин. Абсолютно ли си сигурен, че вътре няма цивилни?

— Сигурно е. Сградата е чиста. Чакаме сигнала ти.

— Добре. — Отстъпих от стената. — Напускам терена. Ще докладвам отново, когато приключи. Край.

Вгледах се в празния паркинг, мислех. Лесно можех да се промъкна през оградата, после през улицата и да изчезна в мрака, без никой да разбере, че съм бил тук. Всъщност „Нокът“ точно това очакваха, това трябваше да направя. Те ме избраха за тези мисии, защото бях адски добър в работата си — проникване в целта, открадване или монтиране на нещо, и измъкване. Без да ме забележат и без да оставя следа. Бях вероятно най-младият Василиск, който работеше сред врага, и бях тук само защото последният Василиск, изпратен на мисия, не се беше завърнал. Но аз се справях и организацията продължи да ми дава задачи въпреки опасността или личното ми мнение. Не знаех с какво точно тази компания си беше спечелила гнева на „Нокът“ и не исках да знам. По-добре да не задаваш въпроси — по-лесно е. Но „Нокът“ искаха от мен да довърша тази мисия и аз знаех, че трябва да го сторя сега.

Вместо това се обърнах и тръгнах покрай стената към предната страна на сградата, докато не открих онова, което търсех. Шишкав мъж със синьо-черна униформа и сребристо фенерче на колана — седеше на стол близо до входа и дремеше със скръстени ръце, едрата му брадичка беше опряна на гърдите.

Спиш на работа, така ли, господин охранител? Какво ли биха казали работодателите ти за това?

Наведох се, взех едно камъче от земята, подхвърлих го в дланта си и го запратих към охранителя. То го удари в челото и отскочи, а човекът се сепна със сумтене и едва не падна от стола. Размаха ръце, огледа се свирепо, после ме забеляза в сенките и се изправи. Помахах му ухилен.

— Хей! Спри на място!

Засмях се и хукнах да бягам, а той се запрепъва след мен. Тичах през паркинга, но не твърде бързо. Не исках да се откаже от преследването. Извадих телефона си, включих го и започнах да набирам поредицата от цифри точно когато задъханият охранител извика след мен:

— Ей ти! Стой! Предупреждавам те…

Съжалявам, човече. Стигнах до телената ограда около имота, скочих към върха й, опрях ръка на стълба и се прехвърлих от другата страна. Пръстът ми още висеше над последния бутон, докато бързо се отдалечавах. Чух, че пазачът стигна оградата и спря, не си направи труда да се катери. Кофти нощ за теб, но поне ще оживееш. Най-много на това можеш да се надяваш, ако се озовеш на пътя на „Нокът“.

Натиснах бутона.

Огромно огнено кълбо изригна във въздуха зад мен, изби прозорци, разкъса стени, разпрати парчета от покрива във всички посоки и сградата избухна в пламъци. Усетих ударната вълна, но не погледнах назад. Прекосих улицата. Пъхнах телефона в джоба си и се стопих в мрака. Оставих сградата да гори и един смаян охранител да се взира невярващо в нея.

Влязох в хотелската си стая след по-малко от час. Свалих черните работни дрехи, преоблякох се бързо и включих новините. На екрана се виждаха изгорелите останки на сградата, която току-що бях напуснал, обградени от хора и мигащи светлини. В дъното на екрана беше изписано: „На живо: мистериозна експлозия унищожава бизнес комплекс.“ Легнах си и се вгледах мрачно в телевизора.

— … случило се е около един тази сутрин — обяви репортерът и показаха от птичи поглед съсипания покрив, в който зееха черни дупки. — В сградата не е имало редовни служители, но научихме, че персоналът по поддръжката е бил вътре по време на експлозията. Спасителните екипи са на мястото…

Не. Стиснах юмрук до крака си, ужас и ярост се изливаха в мен. Скочих от леглото, грабнах телефона, набрах номер и зачаках разтреперан, докато някой вдигна:

— Добра работа, агент — рече гласът. — Видяхме репортажите. „Нокът“ ще…

— Какво стана, по дяволите? — изръмжах аз. — Нали сградата трябваше да е празна! Те ме увериха, че е празна. Вътре не биваше да има хора.

Пауза.

— „Нокът“ прецени информацията и реши, че мисията трябва да продължи по план — рече гласът сковано и безизразно. — Загубата на цивилни е… неприятна, но необходима.

— Как не! Те ми казаха, че сградата е чиста.

— Не си в позиция да оспорваш решенията на организацията. — Гласът вече беше гневен. — Нито ти влиза в работата да знаеш подробности. Твоята работа е да се подчиняваш. Ти изпълни желаното от „Нокът“ и мисията беше успешна. Този разговор приключи.

Линията прекъсна.

Свалих телефона, кипях от гняв. Отново легнах и се втренчих в телевизора, гледах как хора и спасителни кучета ровят из димящите останки. Репортерът интервюираше пазача, когото бях спасил. Той се хвалеше, че подгонил предполагаемия атентатор през сградата и по паркинга, и по неговите думи излизаше, че почти го е заловил. Описа ме като млад бял мъж с тъмна коса, облечен в черно, и полицията вече търсеше всеки, отговарящ на подобно описание. Нямаше да ме открият, разбира се. Аз не съществувах в тяхната система; за хората бях призрак. По времето, когато властите, успееха да се доближат до този хотел, аз щях да съм в другия край на страната. Отново в невидимата за тях война.

Отново в „Нокът“.

Скърцах със зъби, изкушавах се да запратя телефона към стената или може би дори към телевизора, за да не се налага да гледам последиците от действията си. По дяволите! Подобно нещо не се случваше за първи път, но за първи път „Нокът“ ме излъгаха така безочливо. Преди имаше съмнения за непредвидени обстоятелства, за проблеми с комуникацията, неправилно разбрани заповеди. Но не и този път. „Нокът“ ме бяха уверили, че сградата е чиста; иначе никога нямаше да натисна бутона.

И те го знаеха.

Призля ми. Изключих телевизора, пак се тръшнах на леглото и прокарах ръце по лицето си. Сега какво? Как ще продължа, като знам, че „Нокът“ лъжат и използват, и може още невинни хора да пострадат?

В главата ми подигравателно отекваше тънкият, писклив глас на обучителя ми: Няма такова нещо като „невинна жертва“, агент. Това е война, ще има жертви. Това е грозната истина. Смъртта на неколцина човеци не бива да те тревожи.

Но ме тревожеше. Много. Може би бях изключение; може би никой друг дракон в „Нокът“ не би се трогнал, че няколко чистачи са загинали, защото са се озовали на неправилното място в неправилния момент. Но на мен ми пукаше. Бях посял още смърт.

Телефонът ми завибрира на завивката до мен. Седнах и го грабнах точно когато екранът светна и показа ново съобщение.

„СПРИ ДА ХЛЕНЧИШ“ — гласеше то и аз веднага разбрах, че е от моя обучител, самия Главен Василиск. Рязък и по същество, както винаги, но някак все успяваше да ме засегне.

КОЛА ЗА ТЕБ ЩЕ ДОЙДЕ ДО ПЕТ МИНУТИ.

ИМАШ НОВА ЗАДАЧА.

Нова задача? Толкова скоро? По дяволите, едва бях завършил тази и бях изморен. Повече от изморен. Съсипан. Изтръпнал. Бесен. И на самия себе си, и на „Нокът“. Не исках да се връщам. Исках да се заключа в някоя стая и да се напия до умопомрачение, докато забравя всичко. Много ми се искаше и да се промъкна в офиса и да видя сметката на някого, вероятно с огън и доста проклятия. Последното, което ми трябваше сега, бе да ме извикат обратно за нова мисия.

Но какво можех да сторя?

Станах и започнах да си събирам нещата. Думата на „Нокът“ беше закон; а мнението на един млад Василиск не ги интересуваше. Те щяха да ме изпратят на нова мисия и щяха да продължат да го правят, без значение дали ми харесва. Само че в мен вече се бе зародило злокобно, мъчително съмнение, че съм стигнал предела, до който мога да бъда притискан, използван и лъган. Една дума се спотайваше в дъното на съзнанието ми, безспирно и ужасяващо изникваше в мислите ми, колкото и да се опитвах да я прогоня.

Отцепник.