Джули Кагава
Война (35)

35.
Кобалт

Преди дванайсет години.

Вратата се отвори без звук, фигурата в черно влезе в стаята. Тръгна безшумно по килима, дълъг прав нож блещукаше в сенките. Приближи се до леглото. Издутината под завивките не помръдна, когато една тънка, облечена в ръкавица ръка посегна към края на юргана. Отметна го с едно плавно движение и заби ножа в онова, което лежеше под него.

Възглавницата издаде тих стон, когато острието се заби в нея, но нищо повече.

— Добър опит.

Убийцата се обърна, вдигна ножа си и пристъпи към дрешника. Пистолетът ми бе прицелен в нея. Тя застина, щом го видя, и аз се усмихнах тъжно.

— Здравей, Стелт^[1] — казах тихо, докато вървях към другия край на леглото, за да бъде препятствие между нас. Поне щеше да я забави, ако реши да скочи. Гледаше ме с тъмни, безстрастни очи и в гърлото ми се появи буца. — Знаех, че „Нокът“ ще изпратят някого. Надявах се да не си ти.

Усойницата продължи да ме гледа безизразно. Аз не помръдвах, цялото ми внимание бе фокусирано върху нея. Не можех да се разсея дори за миг. Защото миг бе достатъчен на една Усойница, за да прескочи леглото и да забие нож в гърлото ми.

Стелт примигна, явно несмутена от насоченото към нея оръжие. Тя беше слаба и стройна, а черният костюм приличаше на разлято по кожата й мастило. Правата черна коса бе вързана на опашка, бледото, леко заоблено лице като че ли плаваше в мрака на стаята.

— Щяха да изпратят Лилит — заяви тя тихо и аз настръхнах. — Но настоях да съм аз. Поне това мога да сторя… заради доброто старо време.

— Да. — Въздъхнах, в гърдите ми се зараждаше болка. — Да, разбирам как изглежда в твоите очи. Ти ми спаси живота навремето. Сега искаш да поправиш грешката си.

Тя присви леко очи, но нищо повече.

— Как разбра, че идвам?

Изсумтях леко.

— Познаваш ме — отвърнах, благодарен, че въпреки цялата си смъртоносност, Усойниците нямат точно моите бойни умения. Или параноята, която идва със службата на Василиск. Скритата камера, насочена към коридора, бе синхронизирана с телефона ми и нагласена така, че да разбера, ако отвън има движение. Беше дразнещо да се будя заради всеки пияница, тръгнал по коридора в три сутринта, но при тези обстоятелства няколко часа безсъние бяха малка цена.

Стелт не настоя да научи отговора, стоеше спокойно, отпуснала ръце до тялото си. Още стискаше кинжала.

— Ще ме застреляш ли, агент Кобалт?

— Само ако се наложи.

Тя стисна зъби.

— Ако не го направиш, ще се върна отново. Знаеш го, нали? Навремето бяхме колеги и аз те уважавах, Кобалт. Все още те уважавам, затова си помисли добре. Следващия път няма да има приказки.

Кимнах изморено.

— Знам. — Това беше просто визита от учтивост. Формалност между двама агенти, които са се били рамо до рамо. Излизането ми от тази стая щеше да сложи край на любезностите. Следващия път, когато видех Стелт, един от нас щеше да умре.

Устните на Усойницата изтъняха и за първи път сянка на гняв прекоси спокойното й лице.

— Защо го направи, Кобалт? — прошепна тя рязко. — Беше на път да се издигнеш. Имаше дори слухове, че Главният Василиск иска да те направи свой помощник. Защо се отказа от всичко това?

— Ти не би разбрала — отвърнах. Наистина нямаше да разбере. Усойниците бяха обучавани да са безмилостни, да отнемат живот, без да се замислят. Познавах Стелт; ако „Нокът“ й кажеше да пререже гърлото на седемгодишно човешко дете, щеше да го направи, без да й мигне окото. — А и вече няма значение, нали?

Тя поклати глава.

— Не — прошепна. Чух решимостта в гласа й, увереността, че когато се срещнем отново, аз ще умра. — Предполагам, че не бих.

Преглътнах с усилие и посочих с пистолета.

— Ножът. Хвърли ми го. — Това може и да беше просто визита на любезност, но нямаше да й позволя да ме последва въоръжена. Вероятно нямаше да стигна и до паркинга.

Стелт подхвърли ножа в ръка и запрати към мен. Той се заби в края на матрака и аз го грабнах, без да откъсвам очи от нея.

— Няма да избягаш от нас — рече тя тихо и делово. — Дори да ме убиеш, друг ще дойде на мое място. „Нокът“ никога няма да те остави да се измъкнеш, рано или късно ще те хванем. Живееш живот назаем, Кобалт.

Изстинах, но прибрах ножа в колана си и й се усмихнах.

— Няма нужда да изнасяш речи пред мен, Стелт. Изкарал съм в „Нокът“ не по-малко време от теб. Не ми казваш нищо ново.

— Тогава тръгвай. — Тя направи няколко крачки встрани, далеч от вратата. — Бягай, предателю. Аз няма да съм много далеч.

Все така насочил пистолета към нея, аз се плъзнах около леглото и тръгнах към изхода. Тя не помръдна, само ме гледаше безизразно, когато бутнах вратата и излязох от стаята.

Щом стъпих в коридора, хукнах да бягам.