Джули Кагава
Война (31)

31.
Гарет

— Орденът ли?

Отцепникът се взираше в мен с гняв и ненавист, сякаш аз бях призовал бившите си братя тук единствено с присъствието си.

— А ти как мислиш? Разбира се, че Орденът. Напоследък се появяват като по магия където и да идем. — Пъхна телефона в джоба си и прокара ръце през косата си. — По дяволите, как можаха точно сега! Как изобщо ни откриват?

Беше незряло и отмъстително, но не можах да се сдържа:

— Е, вече трябват ли ни оръжия?

— Орденът на свети Георги? — Тъмнокосото момиче, Фейт, се сви назад, ококорило очи от ужас. — Орденът е тук? — Тя стрелна поглед към изхода към стълбите, сякаш всеки миг оттам щяха да изскочат въоръжени войници, после се озърна към ръба на сградата. — Трябва да полетим — прошепна тя и се отдръпна от другото момиче към края на покрива. — Те ще ни убият, ако не…

— Не! — извъртя се рязко Райли. — Никакво летене. Не знаем къде е Орденът или с какво разполагат. Могат да ни наблюдават дори сега и да чакат.

— Ще рискувам. — Момичето спря, но изглеждаше на ръба на паниката. — Това е Орденът! Трябва да полетим. По-добре, отколкото да умрем.

— Фейт, спри. — Не смеех да пристъпя напред, за да не я подплаша и да скочи от покрива. — Чуй ме. Те точно това искат. Това е една от тактиките им, да изпратят наземен екип, за да принудят мишените да полетят. Като при лов на пъдпъдъци. — Тя примигна насреща ми, оцъклена от страх. Чудех се дали изобщо ме чува. — Вероятно в момента отряд снайперисти наблюдават покрива — продължих аз, като посочих към сградите около нас. — Ако полетиш, ще те застрелят…

Прекъсна ме рев на хеликоптерна перка, нисък вой в тишината. Фейт потрепна, погледна към небето, но Ембър се хвърли напред, сграбчи я през кръста и я издърпа… точно когато лъч на прожектор освети пода на сантиметри от тях. Останалите се приведохме и се притиснахме до стените, за да се слеем в сенките, докато необозначен черен хеликоптер описа един кръг около сградата и лениво се отдалечи.

Ембър се взираше след него с блеснали очи, а Фейт скимтеше и се гушеше в нея.

— Е, значи има снайперисти — рече тя. — Какво ще правим сега, Райли?

Притиснат до стената с Ава, Райли изръмжа проклятие и ме погледна.

— Някакви гениални идеи как да се измъкнем?

— Обратно през сградата — казах аз. — Това е голям хотел. Вероятно повече от един отряд претърсва етажите, като идват от различни посоки. Ако успеем да се измъкнем на наземните екипи, имаме шанс.

— А ако не успеем?

— Тогава ще минем през тях.

Райли пак изруга.

— Добре. Тогава тръгвай, ще те следваме.

Хеликоптерът отново зави към нас и ние стаихме дъх, докато отмине, лъчът му полази по стените и пода. Изчаках да се отдалечи, да изчезне зад ъгъла и хукнах към стълбището. Чух как другите търчат след мен, ударих дръжката на вратата, без да забавям бяг и нахлух в сградата.

Бързо се спускахме, аз водех, Ембър беше след мен. Ава и Фейт я следваха, а Райли тичаше отзад и пазеше гърбовете ни. Стъпките ни отекваха в шахтата неестествено силно в тишината. Всеки път, щом подминехме вход към етаж, нервите ми се опъваха, чудех се дали вратата няма да се отвори рязко и от нея да се изсипе цял отряд войници.

Някаква фигура внезапно се появи иззад ъгъла и скочи на стълбите. Фейт изпищя. Не беше войник, а цивилен с бяла тениска и накривена бейзболна шапка. Препъна се, за малко да налети отгоре ми, и аз едва се удържах да не забия юмрук в гърлото му.

— Мамка му, човече! — изрева той ококорен, после се шмугна покрай мен и хукна нагоре по стълбите. — Бягайте, задници! Шибаните командоси са навсякъде. — Издрапа покрай Райли, който го изгледа с отвращение, и продължи нагоре, стъпките му кънтяха в мрака.

Ембър пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Те са в сградата — изпъшка тя, когато хукнахме отново надолу. — Според теб колко близо са, Гарет?

Два етажа под нас се отвори врата.

Спрях рязко и се извърнах, защото лъчи на фенерчета пронизаха мрака долу.

— Връщайте се! — наредих, щом чух тежки стъпки да се изкачват по стълбите. — Всички, назад! Те са тук.

Прогърмяха изстрели, които избиха искри от стените и перилата, Фейт изпищя. Хукнахме обратно по стълбите, войниците затрополиха след нас, стрелба кънтеше в шахтата.

— Насам! — Райли спря до входа за дванайсетия етаж и завъртя дръжката на вратата. — Тук сме лесна плячка. Всички да излизат. Бързо, бързо! — Ава и Фейт излетяха през вратата, а ние ги последвахме. Озовахме се в тесен, недовършен коридор с празни стаи от двете страни. Лабиринт от проходи, тъмен и пуст.

Войниците приближаваха. Без да се поколебаем, ние хукнахме и завихме зад ъгъла точно когато вратата зад нас пак се отвори и преследвачите ни излязоха в лабиринта. Чух един войник да вика подкрепление, информираше останалите отряди къде сме, и разбрах, че скоро повечето ще се изсипят на този етаж. Другите ще охраняват врати, изходи и стълбища, откъдето бихме могли да се измъкнем. Студена буца се настани в стомаха ми. Бягството от тук щеше да е трудно, ако не невъзможно.

След минута-две, когато ни се стори, че войниците вече не са в непосредствена близост, Райли влезе в една отворена стая и всички го последвахме.

— Добре — рече запъхтян, облегнат на стената, — тази история става ужасно прецакана. Трябва ни нова стратегия, бързо. — Погледна ме. — Някакви предположения? Какво правят сега?

— Сега всички отряди ще се съберат на този етаж — отвърнах аз, надничайки в коридора, за да се уверя, че не се задават войници. Умът ми препускаше, опитвах се да измисля някакъв план за противодействие. — Те ще се опитат да блокират всички изходи — казах, щом се отдръпнах отново, — но ако намерим друго стълбище, преди да са успели да се доберат дотук, вероятно ще се изплъзнем покрай тях и ще стигнем до друг етаж. Това ще ни спечели малко време, защото ще ни търсят тук. Трудното ще е да открием неохраняван изход.

— Да караме едно по едно — измърмори уморено Райли и се отблъсна от стената. — Първо да се опитаме да се измъкнем от този етаж, преди останалите копелета да пристигнат. Някакви идеи?

— Има друго стълбище в западния край на сградата — каза Ава и ни изненада. Тя стоеше до Фейт, изглеждаше бледа, но спокойна пред лицето на приближаващата смърт. За разлика от другото момиче, което беше сковано в абсолютен ужас, с ококорени и втренчени очи. — Видях го, когато дойдохме. Можем да се опитаме да стигнем дотам преди тях.

Трясък отекна в съседния коридор, следван от изръмжаване: „Чисто е!“ Войниците зад нас ритаха вратите и методично проверяваха всяка стая. Райли се намръщи.

— Стълбището — прошепна той, кимна на Ава. — Да вървим.

Хукнахме към края на коридора, Райли и Ава водеха, аз бях последен. Не знаех дали войниците са ни чули и ни преследват, но не спрях да погледна назад. Тичахме по тесните бетонни коридори, избягвахме лъчи и се катерехме по отломки, молехме се зад следващия ъгъл да не срещнем войници.

Когато наближихме разклонение, където два коридора се пресичаха, космите по тила ми настръхнаха. Четирима въоръжени и маскирани мъже се появиха в дъното на коридора, по който вървяхме. Изсъсках тихо предупреждение към Райли, сграбчих Ембър и Фейт и ги избутах в другия коридор, точно когато изтрещяха автомати.

Фейт извика и вдигна ръце да запуши ушите си, ревът на оръжията разкъсваше въздуха, а куршумите избиваха трески от дървото и парчета замазка от стените. Издърпах я зад ъгъла и надникнах да видя Ава и Райли от другата страна на коридора на смъртта. Куршумите свистяха между нас. Войниците приближаваха, изстрелваха къси откоси и крачеха в синхрон. От трясъка на пушките съдех, че след секунди ще стигнат до нас.

Срещнах погледа на Райли, жестикулираше трескаво.

— Разделяме се! — извика над стрелбата. — Отведи ги оттук, войнико. Ще се видим в хотела. Бързо!

Кимнах и се обърнах към момичетата.

— Хайде. — Ембър пристъпи към Фейт, която се беше сгушила до стената.

— Фейт. — Свали ръцете й от ушите. — Хей, трябва да тръгваме.

— Не! — Фейт вдигна очи и се огледа трескаво за другото малко. — Къде е Ава? Не можем да ги оставим.

— Сега не можем да им помогнем! — изръмжа Ембър и я издърпа от стената. Трясъкът на оръжията се приближаваше, стъпките на войниците също. — Тя е с Райли, ще се оправи. Но ние трябва да се махаме оттук, веднага! — Фейт пое дъх да възрази, но Ембър изръмжа гневно, досущ като огнедишащ дракон: — Бързо!

Фейт изхлипа отчаяно и мина покрай мен по коридора. Тръгнах след нея, но Ембър спря и погледна за последно към Райли и Ава, които вече тичаха в другата посока.

— Внимавай, Райли — прошепна тя, преди да се обърне и да ни настигне. Завихме зад един ъгъл точно когато отрядът стигна до разклонението и изпрати буря от куршуми след нас. И каквото и да чувствах заради Ембър и отцепника, набързо го забравих — трябваше да оцелявам.