Джули Кагава
Война (30)

30.
Райли

Човекът се промъкна до светлината. Раменете му бяха увиснали, гледаше ни като бездомно куче, което не знае дали ще му подхвърлят храна, или ще го изритат. Щом се приближи, видях, че е жена. По човешките мерки вероятно е била хубава, може би дори красавица. Но русата й коса сега бе провиснала и проскубана, бледата кожа бе съсипана, а изцъклените сини очи бяха хлътнали. Приличаше на кокалеста марионетка, докато пристъпваше напред и спря на безопасно разстояние. Празното изражение и отнесеният поглед накараха драконът ми да се размърда неспокойно.

— Ангели — прошепна тя.

Смръщих се. Адреналинът от битката ме правеше нервен и неспокоен. Не бях в настроение за това.

— Какво?

— Ангелите — прошепна тя отново и аз видях, че в устата й са останали само няколко зъба. — Онези, които търсите. Красивите. — Ръката й се вдигна като умряла риба и посочи зад нея. Присвих очи. На отсрещната стена имаше врата, едва видима в сенките. Приличаше на вход за аварийно стълбище. — Близо до небето — прошепна жената, сякаш в унес. — Ангелите. Те трябва да са близо до небето.

— Горе ли са? — попита Ембър, но жената се обърна и се затътри обратно към мрака, мърмореше нещо. Слушах как стъпките й отшумяват тихото й бръщолевене, докато не бяха погълнати от тъмнината и ние останахме сами.

— Откачени човеци — промърморих. — Е, поне знаем къде да идем.

Кльощавите хора ни гледаха с празни очи, докато вървяхме през помещението, хилеха се налудничаво или си говореха приглушено. Никой не се опита да ни спре или да ни тормози отново, само някакъв откачен старец се ухили и каза мръсотия по адрес на Ембър. Тя се извърна към него настръхнала. Войникът веднага я хвана за ръката, спря я насред скок и осуети намеренията й, които вероятно бяха да изрита стария мръсник в съсухрените топки. Аз се изхилих, почти съжалявах, че не го направи, но вече бяхме стигнали до другия край на залата и отворих вратата.

Порив сух, задушен въздух блъвна от отвора и видяхме ръждиво метално стълбище да се издига в пълния мрак.

— Според теб колко ще трябва да се катерим? — попита Ембър, щом застанахме в подножието му. Тук беше по-горещо дори от казиното. Косата ми залепна за врата и макар че нямах нищо против топлината, усещах как се потта ми попива в ризата.

— Чак до горе — отвърнах и осветих стълбището. — Докъдето успеем.

И ние тръгнахме. Изкачихме няколко етажа в ужасна жега, Ембър и войника ме следваха. Не срещнахме никого; само нашите стъпки отекваха в шахтата. Предполагах, че жегата и пълният мрак възпират наркоманите да се катерят по стълбите нощем, макар че и тук смърдеше на урина, боклуци и други неща.

И тогава, съвсем внезапно, вече нямаше накъде да се изкачваме. Стълбището свърши до друга проста метална врата. Тя се отвори със скърцане и аз осветих пространството зад нея.

Бяхме стигнали до върха на недостроения хотел. Отвъд вратата недовършени стени и гниещи дървени рамки създаваха истински лабиринт. Внимателно навлязохме в него, като отхвърляхме настрани накъсани найлонови платнища, които висяха навсякъде и се полюшваха на горещия вятър. Вдигнах очи и видях, че няма таван, но звездите не се виждаха през сиянието на града. Тук се дишаше по-леко обаче, не се усещаше вонята на човешка мръсотия и лудост. Ако бях малко, което се крие, щях да се кача точно тук.

— Какво именно търсим? — попита войникът, докато напредвахме по покрива. Дървото стенеше под краката ни, стъпвах леко по гредите и ръждивите метални подпори. Надявах се, че няма да поддадат под нас. Подът изглеждаше доста изгнил.

— Две хлапета — отвърнах. — Малки дракончета. Вероятно на вашата възраст. — Отметнах един найлон и се промуших под ниско провиснала греда, като осветявах тъмните ъгълчета. — Ако намерите някое от тях, оставете на мен да се оправя. Те сигурно са ужасени от непознати, страхуват се от „Нокът“. Не искам да избягат, преди да…

Нещо стрелна иззад ъгъла и размаха метална тръба пред лицето ми.

Отскочих назад. Тръбата мина на сантиметри от главата ми, но ме удари по ръката и изби фенерчето. То се затъркаля по пода в замайващи кръгове, а нападателят ми вдигна оръжието си и налетя отново.

— Чакай! — приведох се и отстъпих бързо, скрих се зад една греда. Тръбата се заби в дървото само след миг, с кух тътен и сред облак прах. — Чакай малко — повторих, щом нападателят ми ме последва зад гредата, вдигнал тръбата като бейзболна бухалка. — Ще се успокоиш ли? Не искам да те нараня. Само ме изслушай.

Другите пристъпиха напред и аз ги изгледах предупредително.

— Не мърдайте! — сопнах им се и слава богу, те застинаха на място. — Стойте там и двамата. — Протегнах ръка в жест да изчакат. — Всички се успокойте.

Онзи с тръбата се поколеба, стрелкаше ни с изплашени погледи. Всъщност беше момиче. Слабо, грациозно, макар и мръсно, с големи сини очи и сребристоруса коса до средата на гърба й. Носеше разкъсана тениска и торбести джинси, които изглеждаха, сякаш от доста време не ги е сваляла.

И определено беше малко, тийнейджърка в човешка форма. Малко по-голяма от малките, с които обикновено си имах работа, но все пак не много. Стягането в гърдите леко ме отпусна и аз издишах тихо от облекчение. Бяхме я открили преди Ордена. Само това имаше значение.

Момичето още отстъпваше, дишаше тежко и държеше металната тръба пред себе си.

— Кои сте вие? — попита треперливо. — Какво искате? — Макар и треперещ от страх, гласът й бе тих и някак овладян, изговаряше ясно думите. Вдигна пак тръбата и ни изгледа яростно. — Кълна се, няма да се върна.

— Спокойно. — Пристъпих към нея, протегнал ръка, движех се бавно и незаплашително. — Успокой се. Ти си в безопасност. Ние не сме от „Нокът“.

Тя ме погледна предпазливо, но очевидно се отпусна. Оръжието потрепваше между нас, спусна се с няколко сантиметра.

— Щом не сте от „Нокът“, кои сте? — попита тя. — Как разбрахте за това място?

— Казвам се Кобалт — изрекох истинското си име без колебание. Кобалт бе по-прочут, мнозина знаеха кой е и какво върши. И дори това момиче да не знаеше, Кобалт бе име на дракон, което трябваше да й подскаже, че съм от нейния вид. — И се занимавам с нещо като намиране на хора като теб. Такива, които искат да са извън организацията. Мога да ти помогна — продължих, като пристъпвах напред. — Мога да те отведа на сигурно място, където „Нокът“ няма да те намери. Но трябва да ми се довериш.

Този път оръжието падна бързо и момичето се вгледа в мен с широко отворени, смаяни очи.

— Ти си Кобалт — прошепна тя и цялото напрежение я напусна, заменено от облекчение. Тръбата падна от пръстите й, издрънча и се търколи по пода, но момичето не я погледна. — Ти наистина си тук — продължи тя и се хвана за една греда, сякаш да се задържи. — Чухме, че може да си в града, но не знаехме как да се свържем с теб.

Взирах се изненадан в нея.

— Търсили сте ме?

Тя кимна. Пое дълбоко дъх, сякаш да се овладее.

— Извинявай, че те нападнах. Аз съм Ава. С една приятелка избягахме от организацията преди около две седмици. Носеха се слухове, че си във Вегас, и чухме, че помагаш на избягалите от „Нокът“, затова дойдохме тук да те открием. Но трябваше да се скрием веднага щом пристигнахме. Орденът…

Кимнах.

— Спомена за приятелка — казах аз, надявах се, че не се е случило най-лошото. — Тя още ли е жива?

Ава кимна.

— Да, тук е. Един момент. — Отдалечи се, за да надникне зад стената. — Всичко е наред — извика към сенките. — Можеш да излезеш. Те не са от „Нокът“. — Изсмя се тихо, сякаш не можеше да повярва на собствените си думи: — Всъщност е Кобалт, можеш ли да си представиш?

— Кобалт?

Друго малко се появи срамежливо иззад ъгъла. Беше по-ниска от Ава с няколко сантиметра и изглеждаше дори по-млада от Ембър. Кожата й бе бледа, почти порцеланова, а по гърба и раменете й се спускаха гъсти черни къдрици. Огромни тъмни очи се взираха със смесица от любопитство и страх.

— Това е Фейт^[1] — представи я Ава и подаде ръка на момичето. Фейт примигна, пристъпи напред и се притисна към нея. Ава я прегърна покровителствено и продължи: — Денят, преди да избягаме тя завърши асимилацията и откри, че „Нокът“ ще я изпратят в „съоръжението“, защото не е подходяща за Хамелеон.

Стиснах зъби, опитвах се да не показвам гнева си. „Съоръжението“, така в „Нокът“ наричаха мястото, където изпращаха драконеси за разплод и единствената им работа там бе да снасят яйца до края на живота си. „Нокът“ обичаха да избират съвсем млади женски, защото като всичко друго в драконовия живот, и размножаването отнемаше много време. Почти две години бяха нужни една оплодена драконеса да снесе яйце и още една година, за да се излюпи то. Докато още бях част от „Нокът“, се носеха мрачни слухове, че броят на оплодените яйца рязко спада. Едно от три яйца никога не се излюпвали и не се знаеше защо. Какво се случваше с тези „запъртъци“ също беше мистерия; те изчезваха на неизвестни места. Не знаех каква е истината, нито къде изчезват яйцата, но една от големите ми цели бе да открия това съоръжение, да освободя всички драконеси там и да го изпепеля до основи.

По-късно — казах си, докато гневът гореше в дробовете ми и усещах в устата си вкус на дим. — Някой ден ще можеш да ги спасиш всичките, но не и тази нощ. Не се разсейвай.

— Как разбрахте за мен? — попитах малките.

— Всички в организацията знаят за теб — отвърна Ава. — Шефовете се опитват да отричат, но всички сме чували слухове за дракон отцепник, който помага на онези, които искат да напуснат „Нокът“. Трябва само да го намериш — или да се надяваш той да те намери, — преди Усойниците да те хванат.

Ембър примигна.

— Еха, я виж ти! — ухили ми се тя. — Ти си прочут. Истински Робин Худ.

Потиснах порива да потъркам очите си. Моето непокорно малко Огнено момиче може и да смяташе това за страхотна новина, но аз не исках такова голямо внимание от страна на „Нокът“. Щом говореха за мен, значи и мислеха за мен, което никога не е добре. Винаги опитвах да се спотайвам, особено след като измъкна малко. Оцеляхме толкова дълго, именно защото знаех как да изчезвам, да се стапям без следа. „Нокът“ бяха твърде големи, за да ги предизвикаш открито. Колкото и да ги мразех и да исках да видя края им, знаех, че моята миниатюрна нелегална мрежа не може да устои на тяхната сила. Точно сега това бе в най-добрия случай дразнещо. Не исках да се стига до момент, когато организацията ще хвърли срещу мен и мрежата ми цялата си мощ, защото едва ли щяхме да оцелеем.

Тъмните очи на Фейт внезапно се извърнаха към спътниците ми.

— Кои са те? — прошепна тя.

— Аз съм Ембър. — Ембър пристъпи напред, преди да отговоря. — И аз наскоро избягах от „Нокът“. Можете да се доверите на Райли, ъъъ… на Кобалт. Той знае какво прави. Ще ви пази от тях.

Фейт примигна.

— Ами той? — попита тя и се озърна към войника, застанал зад нас. — Той не е дракон. Защо е тук?

Ембър се скова и аз бързо се намесих.

— Той не е проблем — казах нехайно и не обърнах внимание на извитата вежда на Ембър. — Можете да му вярвате. Той е тук да помогне. — Едва не се задавих с тези думи, но сега най-важно беше да ги накарам да ни се доверят. Не исках да откачат от страх, когато разберат кой е всъщност той. Изражението на войника остана неутрално при тази нагла лъжа и Фейт най-сетне се отпусна.

Обърнах се към Ава.

— Готови ли сте да тръгваме? — Нощта изтичаше бързо и вече се притеснявах да стоим така на открито. Щом се върнехме в хотела, щях да измисля какво да правим. — Трябва да останете известно време с нас, докато напуснем града. Но след това ще ви намеря безопасно място.

Тя кимна изморено.

— Да, моля ви. Където и да е, само да не е тук.

— Няма спор.

Телефонът в джинсите ми изжужа и ме сепна. Само един човек можеше да се обажда сега. И по само една причина.

Не. Не сега. С натежал от ужас стомах, аз вдигнах телефона до ухото си и се сопнах:

— Уес, дано не кажеш това, което си мисля, че ще…

Той заговори трескаво в другия край, аз свалих телефона и се обърнах към Ембър и войника.

— Те са тук.