Джули Кагава
Война (25)

25.
Ембър

Не бива да правиш това.

Пропъдих тихото гласче, докато се спусках с последния ескалатор към казиното. Това наистина беше друг свят: цветни светлини, пеещи звънчета, хаос и въодушевление, които напълно отсъстваха в празната ми хотелска стая. Точно каквото ми трябваше, за да откъсна мислите си от… всичко. Не исках да мисля за „Нокът“ или Ордена на свети Георги. Не исках да си спомням за обучението на Лилит или за предателството на Данте. Не исках да мисля за Райли или за внезапния, откачен копнеж по човека, който стоеше до мен. Не исках да чувствам нищо такова. За няколко часа исках да изключа главата си и да забравя за всичко.

Гарет като че ли съвсем изгуби ентусиазъм, щом слязохме от ескалатора, огледа както винаги тълпата и попита:

— Къде ще идем първо?

Хубав въпрос. Не бях идвала във Вегас, макар че бях гледала много реклами и няколко филма за Града на Греха. Всички показваха Лас Вегас в една и съща светлина: почти митичен град, където можеш да спечелиш цяло състояние за няколко часа или да изгубиш всичко — също толкова бързо. За нашия вид мисълта за бързо забогатяване беше доста интригуваща, почти опияняваща. Може и да бях малко, което бяга от организацията и Ордена, но си оставах дракон.

Забелязах редица ярко осветени игрални машини до стената, усмихнах се и дръпнах Гарет за ръкава.

— Натам. — Тръгнах към примигващите светлини. — Изглежда лесно. Да видим колко бързо можеш да изгубиш един долар.

Отговор: за около трийсет секунди, като първите десет се чудех как да накарам машината да заработи. Оказа се, че при съвременните игрални машини не се дърпа дръжка отстрани. Всъщност тя вече беше само за украса. Всичко бе автоматично, което означаваше, че натискаш бутон и гледаш как картинки на ябълки, камбанки и седмици се въртят няколко секунди, преди да спрат — винаги разбъркани — и екранът обявява, че си загубил.

— По дяволите! — измърморих и пъхнах трети долар в машината, за да го изгубя на мига. — Това беше последният ми долар. — Погледнах към войника, който стоеше нащрек до мен като обучено куче пазач. Не мисля, че и за секунда откъсна очи от тълпата. — Ей, Гарет, случайно да ти се намират монетки?

Той ме погледна за миг, устните му се извиха леко и пак се втренчи в казиното.

— Мислех, че драконите обичат да пазят богатството си — каза тихо. — А не да го пилеят по игрални машини.

— Аз инвестирам. — Сбърчих нос. — При последното завъртане почти ми се паднаха три седмици. Всеки миг може да извадя късмет.

— Точно така.

Сръчках го в ребрата и той изсумтя.

— Хубаво. — Зарових и джоба на късите си панталони. — Явно ще трябва да използвам тази петачка.

Но преди да пъхна парите в машината, Гарет внезапно стана от стола и ме хвана за ръката. Пулсът ми се ускори и по ръката ми се стрелна тръпка, докато войникът ме дърпаше по пътеката към тълпата.

— Гарет. — Едва успявах да го догоня. — Какво правиш?

— Охраната — отвърна той и аз се обърнах. Двама мъже в униформа тъкмо минаваха покрай пътеката, където бяхме. Единият ме видя, смръщи се и тръгна към нас през тълпата. Аз изписках:

— Идва!

— Не се паникьосвай. — Пръстите на Гарет се стегнаха на ръката ми. — И не показвай, че си притеснена. Просто продължавай да вървиш и не поглеждай назад.

Стиснах дланта му, обърнах се напред и го последвах. Търчахме през казиното, криволичехме из тълпата, заобикаляхме масите за рулетка, опитвахме се да изглеждаме небрежни и едновременно с това да бързаме. Не смеех да погледна назад, но Гарет, без да спира или да обръща глава, някак знаеше точно къде са пазачите и какво да направи.

— Още ни следват — промърмори той, докато вървяхме по една пътечка с игрални автомати. — Мисля, че искат да видят дали ще се опитаме да играем. Май че е незаконно тук, нали? Трябва да имаш двайсет и една, за да играеш.

— А съм на двайсет и една — възразих и той ме погледна питащо. Вирнах брадичка. — Според шофьорската книжка на госпожица Емили Гейтс съм навършила двайсет и една през януари.

Устните му потрепнаха.

— Наистина ли искаш да проверят?

— Ами… не.

— И наистина ли искаш Райли да разбере, че са проверявали?

Направих физиономия.

— Ясно. Разбрах. Как ще се отървем от наемните ченгета?

— Просто бъди готова да действаш.

Кимнах. Гарет направи внезапен ляв завой по друга пътека, после, щом излязохме от полезрението на пазачите, хукна напред с всички сили. Аз опитвах да не изоставам. Той ме издърпа в друга пътека, а аз го следвах, увиснала на ръката му и прехапала устна, за да не се захиля маниакално. Криволичехме по още два коридора между машините, сляхме се е тълпата и заобиколихме една шумна маса с рулетка. Внезапно Гарет ме издърпа към нея и се провряхме между двама подпийнали мъже и техните приятелки. Те ни бутаха, напълно погълнати от въртящото се колело и малкото топче, което подскачаше вътре, но тогава Гарет ме прегърна изотзад, наведе се към мен и аз забравих за всичко друго.

— Наведи глава — прошепна той в ухото ми. — Пазачът още ни търси, но засега ни изгуби. Не го поглеждай, когато отмине, ще тръгнем в другата посока и ще се измъкнем.

— Ясно. — Стаих дъх и забих поглед в масата, но твърде ясно чувствах ръцете му на корема си, как ме притиска към себе си. Усещах дъха му, бавното издигане и спадане на гърдите му, изопнатите мускули на ръцете.

След напрегнат, но все пак твърде кратък момент, той се отдръпна и погледна през рамо.

— Чисто е. — Рискувах да се озърна натам. Пазачът се отдалечаваше от нас, следваше множеството из казиното. Не можех да видя лицето му, но от начина, по който въртеше глава, разбрах, че още ни търси. Издишах и започнах да се отпускам.

Но тогава той се обърна и тръгна обратно. Бързо се извърнах напред, Гарет стори същото и се притисна към мен. Сърцето му биеше лудо в гърба ми, подозирам, че и той усещаше моето. Слава богу, пазачът отново ни подмина и този път продължи през казиното, докато не се изгуби от поглед.

Издишах, после не можах да се сдържа и се разкикотих, облегната на Гарет. Той ме погледна с лека усмивка, сякаш не знаеше какво да ме прави.

— Е? — Погледнах към пътеката, за да се уверя, че пазачът го няма, после пак към Гарет. — Беше вълнуващо, нали? Мисля, че следващия път трябва да се пробваме на масите за покер. — Той вдигна вежда, изглеждаше притеснен, и аз пак се засмях. — Извинявай. Май трябва да се качваме, преди Райли да се е върнал и да ни е отхапал главите. Сигурна съм, че бягството от охраната на казиното не влизаше в плановете ти тази вечер.

Той се изсмя.

— Е, налагало ми се е да се отървавам от преследвачи веднъж-дваж. Не всички са били огромни гневни влечуги. Един път с Тристан цяла нощ се крихме от пазачите в музеен склад. Нищо не може да се сравни с това да се спотайващ под платнище заедно със семейство първобитни хора.

Примигнах.

— Ти да не удари някое питие, преди да слезем тук?

— Не. Защо?

— Осъзнаваш ли, че току-що се пошегува.

Около масата се надигнаха радостни възгласи, един от пияниците ме избута и се блъснах в Гарет. Той бързо протегна ръце да ме задържи и аз веднага забравих за гнева си към грубияна, защото погледнах нагоре и срещнах стоманеносивите очи.

Гарет примигна. Ръцете му леко стискаха моите, грубите мазолести пръсти топлеха кожата ми. Той бавно ги плъзна към раменете ми и кожата ми настръхна.

— Може би съм го прихванал от теб — рече тихо и сериозно. — Или… съм осъзнал, че всичко, което знам, е погрешно, и започва да не ми пука толкова.

— Това хубаво ли е?

— Не знам. — Приближи се, изглеждаше замислен. Сивите очи още бяха напрегнати, пронизващи, а пръстите отметнаха кичур коса от бузата ми. — Но ми се ще да разбера.

Сърцето ми подскочи. Той пак ме гледаше по онзи начин, като момчето от Кресънт Бийч, с което бях танцувала, карала сърф и което ме целуна в океана. Момчето, което не знаеше, че съм дракон, и виждаше единствено мен.

Преглътнах с усилие. От нощта, когато се изправихме един срещу друг на скалата, дракон срещу войник, знаех, че каквото и да сме имали през лятото, то е свършило. Гарет беше част от Ордена, който смяташе моята раса за зли, бездушни чудовища. Може и да не вярваше вече в това, но аз все още бях дракон. Съвсем не бях човек, въпреки човешките чувства, които ме караха да посегна и да сведа главата му към устните си. Никога не бях мислила, че ще бъдем пак заедно така, лице в лице, с Гарет, който ме гледа, сякаш съм единственият човек на целия свят. Вълна на съмнение проникна през щастливия копнеж. Ако сега се Преобразя, ако застана тук в истинската си форма, с криле, люспи, нокти и всичко останало, дали пак ще ме гледа така?

Тълпата около масата отново изригна, този път със силни стонове и жестове на отвращение. Преглътнах ръмжене, когато грубиянът ме удари отново с лакът в ребрата и видях опасна светлина в очите на Гарет. Не мислех, че ще му нарита задника тук, колкото и да ми се искаше да го видя, но определено ставаше твърде претъпкано. Внезапно ми се отщя да съм заобиколена от ярки светлини и много хора. Исках тъмно ъгълче, за да преживея това — каквото и да беше то — на спокойствие.

— Хайде — казах на Гарет и отстъпих от масата. Той ме последва, яркият му напрегнат поглед накара всичко в мен да затанцува. — Да намерим по-тихо местенце.