Джули Кагава
Война (21)

21.
Ембър

Хубаво място. Жалко, че ме влудяваше така.

Стаята бе твърде тиха и твърде пуста въпреки картините на голи гърци по стените и бюстът на някакъв тип с квадратна челюст, който се взираше в мен от ъгъла. Сега, когато най-сетне можехме да спрем да бягаме за миг и да си поемем дъх, нищо вече не ме разсейваше — нямаше животозастрашаващи ситуации, които да поглъщат вниманието ми. Включих телевизора само за да не е тихо, но това не попречи на образите да се въртят в главата ми. Спомени, които не можех да прогоня. Всичко, случило се в последните две седмици, нахлу като прилив в ума ми и започна да ме блъска като вълни. Виждах червения дракон, увиснал на стената в офиса в базата на Ордена, безжизнен трофей, който някога е бил малко като мен. Спомних си очите на Гарет, докато ме гледаше през решетките на килията, сякаш виждаше призрак. Помнех кожата му под дланта си, пръстите му, които нежно се свиха на китката ми. Как го носех на гърба си, докато бягахме през пустинята, и силния пламък на болката, когато куршумът се заби в тялото ми.

Вражеският войник, който се свлече на пода на изоставената къща, с изцъклени, втренчени в мен очи. И гласът на Лилит, която ми казва, че съм родена за Усойница, за убийца като нея.

Потреперих, станах от леглото и отидох до прозореца. Вгледах се в града. Лас Вегас блестеше с милион неонови светлини, огромни хотели и казина се издигаха сияещи на хоризонта. Територия на „Нокът“. Не си бях представяла така живота на отцепник. Райли не беше споменал тази част — постоянното бягане, страхът, да си преследван, да стрелят по теб и да трябва да убиваш, за да оцелееш. Ако знаех какво ще се случи, след като напусна Кресънт Бийч, дали пак щях да избера да тръгна с него?

Разбира се, че щеше — прозвуча подигравателно в главата ми тих глас, моят дракон вероятно. — Познаваш се добре. Райли съвсем ясно ти обясни какво е да си отцепник — ти обаче чу каквото искаше да чуеш. И ако се наложи да го направиш отново, след като знаеш това, което знаеш сега, изборът ти ще е същият. Ти си твърде упорита, за да сториш друго.

Тръгнах ядосана към леглото, тръшнах се на него и покрих лицето си с възглавницата. Не биваше да съжалявам за решението си. Бях видяла тъмната страна на „Нокът“, знаех какво всъщност искат под фасадата, че „защитават нашия вид“. Отказвах да съм част от това. Само че ми се искаше да поговоря с някого, да подредя тези откачени, непознати чувства, които се опитваха да ме погълнат. Исках някой да е до мен просто за да не съм сама. Не момчетата. Те бяха част от дилемата, част от хаотичната, объркваща каша в мен. Не можех да говоря с тях.

Щеше ми се…

Щеше ми се Данте да беше тук.

Данте те предаде. Не знам чий беше този глас — моят или на дракона. Но той продължи с безмилостна логика и презрение: Той те продаде на „Нокът“. Лилит щеше да убие и теб, и Райли онази нощ, защото Данте й каза къде сте.

— Не — изревах във възглавницата. Гърлото ми се сви и преглътнах с усилие. — Той не знаеше какво ще направи тя. „Нокът“ са го излъгали, както лъжеха и мен, и всички останали. Не е виновен той.

Страхотно, вече си говорех сама. Изобщо не бях луда. Хвърлих възглавницата, станах и заоглеждах безцелно стаята. Всичко беше непознато и въпреки дърдорещия телевизор тишината като че ли ме притискаше. В гърлото ми се появи буца. Осъзнах, че ме измъчва носталгия по дома. Липсваха ми приятелите, градът ми и старият ми живот.

Липсваше ми брат ми.

— По дяволите! — прошепнах и усетих, че очите ми парят. Исках Данте. Исках да е с мен — на страната на отцепниците и далеч от „Нокът“. „Нокът“ го използваха, както правеха с всички в организацията. Искаше ми се да можех да му го кажа сега. Да му кажа за всички мръсни тайни на „Нокът“ и за истинската цена, която плащаш, ако си част от тях. Данте трябваше да го чуе. Разбереше ли истината, никога не би останал при тях.

Вероятно можех да му кажа, някак.

Просветна надежда и аз се замислих. Не смеех да му се обадя; ако „Нокът“ ни търсеше, щяха да го наблюдават внимателно, може би дори да подслушват телефона му. Същото беше със съобщенията и имейлите. Организацията имаше очи навсякъде; ако използвах някой от нормалните начини за връзка с него, щях да изложа на опасност всички ни. Мен, Гарет, Райли и всички отцепници под неговата опека. Не можех да рискувам подобно нещо.

Но имаше един човек, който много го биваше да заобикаля радара на „Нокът“.

Прекосих стаята си и открехнах вратата, надникнах навън. Дългият коридор беше пуст. Вероятно бях твърде предпазлива; Райли каза, че в този хотел сме в безопасност, поне от „Нокът“. Но ако навън се мотаеха съмнителни непознати човеци, исках да ги забележа, преди да са ме видели.

Измъкнах се и направих три крачки по зелено-златния килим. После почуках на отсрещната врата.

След миг тя се отвори и показа рошавия Уес. Лешниковите му кичури висяха над очите, а по брадичката му бе набола четина. Той се смръщи, явно очакваше друг — вероятно Райли.

— О, ти ли си… — Огледа коридора. — Какво искаш?

— Здрасти, Уес. Имам въпрос. — Усмихнах се в опит да бъда дружелюбна. Знаех, че не ме харесва, но може би щях да променя мнението му. Той обаче ме гледаше безизразно и аз въздъхнах. — Може ли да вляза? Не искам да говоря тук.

— Мамка му — промърмори Уес, но отстъпи и ме пусна в стаята. Тя много приличаше на моята — златни завеси, огромно легло, картини на гърци в неприлични пози по стените. Чантата му беше хвърлена на леглото, но екранът на компютъра му светеше.

Уес затвори вратата, обърна се и ме погледна предпазливо.

— Е? — попита, защото аз се поколебах, чудех се как да го убедя. — Каквото и да е, давай по-бързо. Наистина нямам време да се занимавам с дребосъци сега. Какъв ти е шибаният случай? — сопна се той. Аз поех дълбоко дъх, чудех се как най-добре да го представя, после избрах директния подход.

— Искам да изпратя съобщение на брат си.

Веждите му се стрелнаха чак до косата.

— На брат ти? — повтори смаяно. — Извинявай, ама да нямаш предвид оня шибаняк, който ни предаде на „Нокът“? Ти да не си изперкала? Искаш да кажеш на „Нокът“ къде сме?

— Той не ни предаде — отвърнах веднага. — „Нокът“ го излъгаха. Той не знаеше какво ще се случи, когато е казал на Лилит къде сме. Не знаеше, че тя ще се опита да ни убие. — Уес ме изгледа с крайно недоумение и аз присвих очи. — Познавам Данте. Познавам го от цял живот. Той не би направил съзнателно нещо, с което да ме изложи на опасност. „Нокът“ го използваха, както използваха всички нас.

— И така да е — отвърна Уес, — той още е част от организацията, или си забравила, че те изпращат Усойници след нас? Дори брат ти да е бил манипулиран, това не променя нищо. „Нокът“ все още ще го използва, за да се добере до нас. Така че, съжалявам, но не мога да ти помогна. Харесва ми сегашното ни състояние — живи и дишащи.

В мен се надигнаха гняв и отчаяние, гърдите ми се свиха болезнено. Част от мен искаше да сплаши упорития човек с огън, но друга част знаеше, че е прав и само се опитва да защити себе си и нас. Все пак Данте беше мой близнак, единственото ми семейство. Знаех, че „Нокът“ не биха одобрили подобни неща; организацията беше нашето „семейство“ и не биваше да се привързваме към нищо друго и никой друг. Но ние винаги сме били само двамата, Данте и аз, срещу целия свят. Нямаше да го изоставя, дори да ми бе обърнал гръб заради „Нокът“.

— Моля те — казах тихо и той примигна. — Уес, моля те. Той ми е брат. Не знам какво става с него, дали е добре, дали „Нокът“ не го карат да прави нещо ужасно. — Уес стисна устни, изглеждаше подразнен, но се колебаеше и аз продължих да настоявам: — Няма да му кажа къде сме. Няма да му дам информация, която може да бъде проследена до нас. Искам само да разбера дали е добре.

Уес въздъхна.

— Дори да исках да го направя — рече той малко по-меко, — което не искам, трябва да ти е ясно едно — няма да рискувам подобно нещо без одобрението на Райли. Още не си го виждала ядосан и тъй като не съм огнеупорен, не възнамерявам да правя нещо зад гърба му. Ще трябва да се обърнеш лично към него.

— Добре — отвърнах и тръгнах към вратата. — Тогава ще го намеря и ще го питам.

— Какво ще ме питаш?

Извърнах се. Райли стоеше на прага и ни гледаше, драконът ми веднага се събуди.

— Наред ли е всичко? — попита той, кехлибарените очи погледнаха към Уес, после се присвиха леко. — Какво правиш тук?

Уес изсумтя, преди да отговори:

— Проклетото малко искаше да изпратя съобщение на брат си — отвърна той, вече отново пред компютъра си. Аз му се смръщих през рамо, но той бе забил поглед в екрана. — Казах й, че преди да докара „Нокът“ и Ордена на главите ни, ще трябва да се разбере първо с теб.

— Ембър. — Гласът на Райли бе ужасен и изпълнен с гняв и аз изтръпнах. Бързо отстъпих, когато той се приближи и рязко затвори вратата. — Кажи ми, че не си се опитвала да се свържеш с Данте — изръмжа той и ме принуди да отстъпя навътре в стаята. — Да не искаш организацията да разбере къде сме? Да не искаш да се събудим, обградени от Усойници? Какво си въобразяваш?

— Той ми е брат! — възразих аз.

— Той е част от организацията! — изстреля в отговор Райли. — Той е в пряка връзка със самата Лилит. Не си ли научи урока последния път? Ти му даде избор — „Нокът“ или родната кръв — и той избра „Нокът“. И ще го направи отново.

— Не вярвам. — Гърлото ми пак се сви, а ъгълчетата на очите ми запариха. Вече бях водила този спор с Уес, но с Райли беше по-трудно. — Не вярвам, че Данте би ме наранил съзнателно — казах аз и се стегнах под обвинителния му поглед. — Мисля, че „Нокът“ го използват и той не разбира какви са всъщност и на какво са способни. Ако можех да се свържа с него, да го накарам да разбере…

— Как? — попита Райли и пристъпи напред. — Какво ще му кажеш? Как смяташ да го убедиш? — Посочи към гърдите си, втренчен в мен. — Аз бях там, аз знам как работи организацията. С всяка секунда, която е при тях, влиянието им над него се засилва. Те ще му се усмихват, ще го потупват по рамото, ще го уверяват, че върши каквото трябва, че е за доброто на всички, и той ще им вярва. Ще приеме всяка тяхна дума без никакво съмнение, защото те също вярват в това. И дори да успееш някак да промениш мнението му, как ще го измъкнеш оттам? Той е твърде дълбоко в организацията, за да рискуваме да се свържем с него. — Райли поклати глава и се усмихна накриво, вече губеше търпение. — Аз няма да нахлуя в щаба на „Нокът“, Огнено момиче, дори заради теб.

Затворих за миг очи, за да успокоя паренето.

— Той ми е брат — казах отново и вдигнах брадичка, за да отвърна на погледа му. — Няма да се откажа от него. Трябва да има начин. И ако ти не ми помогнеш, ще го направя сама.

— Ембър — започна Райли, но аз минах покрай него и влязох в стаята си. Той не разбираше. Той нямаше брат. Никой дракон няма. С Данте единствени бяхме отгледани заедно, единствените дракони брат и сестра на света. Райли не можеше да разбере, защото нямаше брат, но Данте беше моето семейство. Той не биваше да остава в „Нокът“.

— По дяволите! Почакай.

Силни пръсти стиснаха китката ми пред вратата и прекъснаха яростното ми оттегляне. Настръхнала, опитах да се освободя от хватката му, но Райли ме дръпна обратно в стаята и затръшна вратата зад нас.

— Чакай малко — сопна се той, но аз вече бях вбесена и го ударих по ръката. — Ох! Ще спреш ли? Чуй ме. — Хвана ръцете ми, притисна ме към вратата и се втренчи в мен с яростни златни очи. Инстинктите ми се пробудиха, надигаха се да посрещнат предизвикателството. Едва потиснах импулса да се Преобразя и да се нахвърля върху дракона срещу мен.

Райли пое дълбоко дъх, сякаш и той се бореше с дракона си.

— Виж какво, съжалявам за Данте. Но не можем да му помогнем точно сега. Ние едва успяваме да помогнем на себе си. Ако се опиташ да се свържеш с него и „Нокът“ разбере къде сме, с нас е свършено. Дори ако той не им издаде местоположението ни, организацията ще наблюдава всеки негов ход, защото е свързан с теб. Те го наблюдават, Огнено момиче. Те знаят, че Данте е начинът да стигнат до теб, а ако те отрият, откриват всички ни. Не искам да се събудя посред нощ, обграден от Усойници. — Пръстите му ме стиснаха още по-силно, лицето му се напрегна. — Твърде опасно е да изпращаш каквото и да било съобщение на Данте, Ембър. Обещай ми, че няма да опитваш да се свържеш с него.

Непокорството се надигна, идваше от дракона ми, като изпепеляваща жега. Разбира се, той беше прав, но…

— Ще го измъкна, Райли — казах аз и срещнах напрегнатия му поглед, почти видях Кобалт да се взира в мен. — По един или друг начин. Не мога да го оставя там.

— Знам, Огнено момиче. Наистина разбирам. Повярвай ми, бих ги измъкнал всичките от „Нокът“, ако можех. — Той се изправи и плъзна длани нагоре по ръцете ми. — Но изчакай малко заради мен. Знам, че искаш да спасиш света, но сме само трима. Не можем да победим „Нокът“ или Ордена сами. Трябва ни цяла армия за целта и тя не ни чака зад ъгъла. — Вдигна ръка до лицето ми и прибра кичур с палец. — Просто ми се довери за още малко, става ли? Нека измислим къде ще идем и какво ще правим, преди да се хвърляме към прага на организацията. Можеш ли да го сториш, без да изпепелиш хотела?

Преглътнах, после поех бавно дъх. Това не успокои жегата и пламъците в мен.

— Предполагам — прошепнах, отказвах се от борбата засега. Той издиша с облекчение и аз му се усмихнах леко. — Макар че не мога да ти обещая, че няма да изпепеля нищо, особено ако Орденът разбие вратата ми.

Той изкриви лице.

— Поне има противопожарна инсталация — рече и извъртя очи. — Обаче вече виждам заглавията. „Казино във Вегас мистериозно пламва от дванайсетия етаж.“ „Странни създания излитат през прозорците.“ Това изобщо няма да привлече вниманието на „Нокът“. — Поклати глава. — Определено правиш живота ми интересен, Огнено момиче.

— Харесва ти. Помисли си само колко скучно щеше да е без мен.

Усмивка подръпна ъгълчето на устата му.

— Старият ми обучител ми даде един съвет навремето — рече той. — Не че слушах глупостите му, но това го запомних. Каза ми: „Огън, който гори два пъти по-силно, угасва два пъти по-бързо.“ Някакви предположения какво означава това?

— Хм. Че си таен философ, който пише поезия между кражбите на коли и проникването в затвори?

Изсумтя.

— Обикновено не си падам по метафорите, но реших, че мога да направя изключение. — Вдигна ръка и леко докосна с кокалчета бузата ми, усетих топлина и изтръпване. Сърцето ми подскочи и жегата отново разцъфна в стомаха ми. — Напомняш ми за този пламък, Огнено момиче — промърмори той. — Гориш много силно, много ярко, възпламеняваш всичко около себе си. И дори не осъзнаваш какво правиш.

— Аз съм дракон — отвърнах, опитвах да стая дъха си. Беше твърде близо; част от мен искаше да се отдръпне, но гърбът ми още бе залепен на вратата и нямаше накъде. Друга част искаше да пристъпя по-близо и да се притисна към него, докато топлината ни се слее и се превърне в пожар. — Нормално е да възпламенявам разни неща. Какъв смисъл има да палиш свещ, ако ще я криеш и няма да ти е от полза? — Той изви вежди и аз се усмихнах. — Ха, видя ли? И мен ме бива да философствам.

Усмивката му стана по-широка.

— Просто внимавай да не овъглиш тези около теб — каза тихо. — Или да не изгориш твърде силно и твърде бързо. Най-ярките пламъци обикновено угасват първи. — Очите му потъмняха за миг. — Знам какво говоря, Ембър. Виждал съм го. Не искам да се случи и с теб.

— Няма — обещах аз.

Той замълча, сякаш искаше да каже още нещо, но размисли. Взирахме се един в друг, драконите ни бяха твърде близо до повърхността. Пръстите на Райли още стискаха ръцете ми, усещах топлината на тялото му.

Уес се прокашля, доста силно, от ъгъла.

Райли примигна, сякаш едва сега осъзнал какво прави и ме пусна. Надигна се разочарование, но ме изненада повече фактът, че не разбрах откъде идва — от мен или от дракона ми.

— Денят беше дълъг. Почини си. — Райли не ме погледна, когато се обърна и тръгна към Уес. За секунда изпитах откачения импулс да го сграбча и да го дръпна обратно, но той се отдалечи и моментът отмина. — Върви да гледаш телевизия, свали някой филм или нещо такова. Поръчай си нещо от румсървиса, ако искаш. Няма да правим нищо тази нощ.

Сбърчих нос зад гърба му.

— Колко време ще останем тук?

— Докато разбера какво става с Ордена. — Той се облегна на стола на Уес и се вгледа в екрана над рамото му. — И когато реша, че е безопасно да тръгнем. Дотогава ще се спотайваме. Стой си в стаята. Не слизай в казиното. Там навсякъде има камери. Според моя човек Орденът е готов за бой, а „Нокът“ са яко вбесени. Засега е най-добре да кротуваме. Мислиш ли, че ще се справиш, Огнено момиче?

— Ще се опитам да не подпаля стаята си — обещах и излязох. Но когато вратата изщрака зад мен, спрях. Да се върна в тихата празна стая, само с телевизора за компания, ми се стори депресиращо. Можех да остана при Уес, но той не ме искаше там, освен това не бях сигурна, че съм способна да се изправя отново пред Райли. Драконът ми още шаваше и беснееше, че го удържах. Ако се върнех, вероятно наистина щях да наруша обещанието си и да възпламеня нещо.

Обърнах се и прекосих килима до стаята вдясно от тази на Уес. Стаята на Гарет. Залепих ухо на дървото и се заслушах. Чух гласове от телевизора, което означаваше, че е буден, но нищо друго. Поколебах се за миг, после почуках тихо.

— Гарет? Там ли си?

Нищо. Не чух стъпки, никакво движение, звук или глас от другата страна. Вратата си остана затворена. Постоях известно време и се чудех дали да опитам отново, този път по-силно. Но ако беше заспал, или по-лошо, ако нарочно не ми отваряше, не исках да го безпокоя.

Накрая се обърнах и тръгнах към стаята си. Бях неспокойна, самотна и леко потисната. Вътре беше тихо и въпреки че градът сияеше и кипеше отвън, тишината от тази страна на прозореца ме накара да се почувствам още по-самотна. Изкъпах се, включих телевизора, за да не е тихо и цели десет минути проучвах въпроса как да поръчам румсървис. Когато храната дойде, унищожих леко препечения бургер за по-малко от минута. Преди първата хапка дори не осъзнавах колко съм гладна.

Май че престрелките и преследванията с коли отварят апетит. Да не споменаваме огнестрелните рани.

Стомахът ми се преобърна и апетитът ми изчезна. Потреперих, оставих картофките да се втвърдяват на таблата и се сврях под завивката на огромното легло. Завих се през глава. Свих се и се заслушах в дърдоренето на телевизора, което изпълваше задушаващата тишина. Щеше ми се просто да можех да изключа мозъка си за няколко часа. Гарет, Данте и Райли се тълпяха в главата ми, всеки събуждаше различни чувства, докато не се превърнех в кълбо от емоции. Накрая се унесох, но все се сепвах през нощта, защото лицата им и лицето на мъжа, когото убих, продължиха да ме преследват и насън.