Джули Кагава
Война (2)

2.
Данте

Петнайсети етаж и продължаваше да се изкачва.

Кабината на асансьора беше студена. Гола. Някъде отгоре едва чуто звучеше мелодия. Обграждаха ни огледала, от които в нас се взираха не съвсем ясни отражения — мъж със сив костюм и вратовръзка, а до него младеж, скръстил ръце на гърдите си. Наблюдавах отражението си с отработената хладна дистанцираност, на която толкова настояваше обучителят ми. Новият ми черен костюм беше с идеална кройка, а червената ми коса бе късо подстригана и изискано оформена. Под сакото се виждаше червена копринена вратовръзка, обувките ми лъщяха, а големият златен ролекс студенееше и тежеше на китката ми. Не приличах на момчето от Кресънт Бийч — с шорти, тениска и дълга, развята от вятъра коса. Не приличах на безгрижен тийнейджър. Не, бях завършил асимилацията. Бях се доказал пред организацията. Бях преминал всички изпитания и вече бях надежден член на „Нокът“, загрижен за оцеляването и върховенството на нашата раса.

Искаше ми се и сестра ми да беше сторила същото. Заради нея бъдещето ми сега беше под въпрос. Заради нея сега и аз не знаех какво ще поиска „Нокът“ от мен.

На трийсетия етаж асансьорът спря и вратите се плъзнаха с тихо съскане. Пристъпих във великолепното фоайе с плочи в червено и златно, тракането на обувките ми отекваше в огромното пространство. Огледах се и се усмихнах. Това си бях представял, така се надявах да изглежда „Нокът“. Защото имах планове за него.

Един ден аз ще управлявам това място.

Моят инструктор, който в началото на обучението ми каза да го наричам господин Смит, ме въведе в залата, после се обърна усмихнат към мен. За разлика от някои дракони, които се усмихваха някак насилено, неговата усмивка беше сърдечна, приканваща и изглеждаше съвсем искрена, ако не забележиш студените, безизразни очи.

— Готов ли си?

— Разбира се — отвърнах, опитвах се да не изглеждам притеснен. За нещастие господин Смит можеше да усети страха и напрежението, както акулата усеща кръвта, и очите му станаха още по-твърди, макар че усмивката се разшири.

— Отпусни се, Данте — рече той и ме потупа по рамото. Жестът трябваше да е успокоителен, но в него нямаше и капка топлина. Бях научил достатъчно, за да зная, че всички тези увертюри са лишени от емоция; той самият ме научи на това. Не е нужно да вярваш в думите си; трябва само да накараш другите да повярват. — Ще се справиш, повярвай ми.

— Не се тревожете за мен, сър. — Бях решен да показвам само спокойна увереност. Което бе в рязък контраст с топката от нерви в стомаха ми. — Знам защо съм тук. И знам какво трябва да направя.

Той стисна рамото ми и въпреки всичко аз наистина се отпуснах. Обърнахме се, последвах го по тесен коридор и зад ъгъла стигнахме до голяма врата в дъното. На лакираното дърво имаше семпла златна табелка: А. Р. Рот.

Въртележката в стомаха ми отново се завихри. Господин Рот беше един от старшите вицепрезиденти на „Нокът“. Той бе от драконите, които не бяха така високо в йерархията, че да са в контакт със самия Древен змей, но все пак бяха доста близо до него. И искаше да говори с мен. Вероятно за Ембър и онова, което възнамеряваха да правят с нея.

Ембър. Усетих пробождане на гняв и страх заради моята своенравна близначка; гняв, че беше толкова упорита, бунтовна и неблагодарна, че обърна гръб на своите — организацията, която ни отгледа, — за да избяга с явен предател въпреки последствията. И страх от самите последствия. При обичайни обстоятелства щяха да изпратят след дракон отцепник Усойница, един от страховитите убийци на „Нокът“. Беше жестоко, но наложително. Драконите отцепници бяха нестабилни и опасни, излагаха на риск оцеляването на расата ни. Без структурата на „Нокът“ отцепникът можеше случайно, и дори нарочно, да разкрие съществуването ни на хората и това щеше да доведе до истинско бедствие за всички ни. Хората никога не биваше да узнават, че сред тях има дракони; инстинктивният им страх от чудовища и всичко непознато щеше да вземе връх, както преди стотици години, и ние отново щяхме да бъдем изправени пред своето унищожение.

Знаех, че мерките, които „Нокът“ е принуден да вземе срещу отцепниците, са необходими. Но загубата на дракон беше тежък удар за всички ни. Онези, които отказваха да се подчиняват на организацията, вече бяха избрали своя път, бяха доказали своята нелоялност. Те трябваше да бъдат отстранени. Разбирах го. Не бих спорил.

Но Ембър не беше предател. Тя беше подведена, заблудена от един отцепник. Винаги е била безразсъдна и лековерна, а той й напълни главата с лъжи, обърна я срещу „Нокът“, срещу собствената й раса… и срещу мен. Той беше виновен за изчезването й. Ембър винаги е имала… проблеми… с авторитетите, но все пак проявяваше разум и се вслушваше в истината, докато не срещна него.

Стиснах зъби. Само да се върнеше в организацията, тя щеше да осъзнае грешката си. Щях да я накарам да види истината: че отцепниците са опасни, а „Нокът“ се грижи за нас и единственият начин да оцелеем в света на хората е да работим заедно.

Ut onimous sergimus. Като един въставаме. Някога тя вярваше в това.

Аз все още вярвах.

Влязохме в студен, аскетичен кабинет. Една от стените беше стъклена и зад нея, чак до далечните планини, се простираше Лос Анджелис — кулите и небостъргачите му блещукаха на слънцето.

— Господин Рот — каза господин Смит и ме побутна напред, — това е Данте Хил.

Един мъж се изправи зад голямо черно писалище, за да ни посрещне. Пристъпи усмихнат напред и протегна ръка. Беше с тъмносин костюм и дори по-впечатляващ часовник от моя. В джобчето на гърдите му проблясваше златна капачка на писалка. Косата му беше тъмна, а още по-тъмните очи плъзнаха критично по мен, докато поемаше ръката ми в своите и едва не смаза пръстите ми в стоманена хватка.

— Данте Хил! За мен е удоволствие да се запознаем. — Стисна ръката ми и аз сподавих стон, усмихвайки се въпреки болката. — Как мина пътуването?

— Добре, сър. — Той разхлаби менгемето и отстъпи. „Нокът“ изпратиха кола да ни вземе от Кресънт Бийч, но пътуването не беше никак спокойно, защото моят обучител не спря да ме препитва за политиката на компанията, за етикета и как трябва да се държа пред регионалния вицепрезидент. Аз бях просто незначително малко, което щеше да се срещне с дракон вероятно на стотици години. Първото впечатление беше изключително важно. А възможно най-ужасният гаф, разбира се, бе да се оплакваш в присъствието на висши членове на „Нокът“, особено по отношение на организацията. — Беше толкова гладко, че почти не забелязвах, че се движим.

— Прекрасно, прекрасно. — Той кимна и посочи към разкошно кожено кресло пред писалището. — Моля, седнете. Да поръчам ли на асистента си нещо за пиене?

— Не, благодаря ви, сър — отвърнах, бях подготвен добре. — Всичко е наред. — Седнах внимателно в креслото и потънах в хладната кожа, като внимавах да не се излегна. Господин Смит направи същото и кръстоса крака, а господин Рот се върна зад писалището си и ми се усмихна.

— Е, господин Хил, да пристъпим към същността. — Той притисна длани към бюрото. Аз учтиво сведох поглед, не биваше да се взирам право в очите му. Още един социален гаф, и то много опасен: да срещнеш погледа на друг дракон, особено мъжки, беше дръзко предизвикателство или заплаха. В древността подобен сблъсък между двама алфа-мъжкари се разрешавал с битка, а съперниците се разкъсвали с нокти и зъби, докато единият не признае поражението си и отлети, или бъде убит. Днес двама съперничещи си дракони очевидно не можеха да влязат в битка насред града, но имаше хиляди други начини да унищожиш съперник, без да си цапаш ноктите. Което беше добре, защото мен ме биваше в това.

— Сестра ви — започна господин Рот и аз се стегнах — стана отцепница. — Той наблюдаваше внимателно реакцията ми; запазих неутрално изражение, не показах нито гняв, нито изненада, мъка или шок — нищо, което би могло да бъде сметнато за слабост. След кратка пауза продължи: — В очите на „Нокът“ Ембър Хил вече е предателка — нещо, което ние приемаме много сериозно. Сигурен съм, че познавате политиката ни по отношение на отцепниците, но разбрах, че организацията желае вие да се заемете с нейното връщане, господин Хил.

— Да, сър — отвърнах, но внимавах да не звуча твърде ревностен. — Ще направя каквото е нужно, за да я върна. Каквото пожелаете да сторя.

Той вдигна вежда.

— И все пак неколцина се съмняват във вашата лоялност, както към „Нокът“, така и към каузата ни. Вие сте брат на отцепница и се тревожим, че мотивите ви може да не са съвсем… чисти. — Той се усмихна, но очите му останаха твърди и студени. — Е, опасявам се, че трябва да ви попитам, господин Хил. Можем ли да ви се доверим?

Усмихнах се.

— Сър — започнах възможно най-ясно и уверено. — Познавам сестра си. С Ембър винаги сме… били на различно мнение по отношение на организацията. Знам, че може да е много безразсъдна и упорита, и има известен проблем с подчинението. — Господин Смит изсумтя лекичко — единствената реакция на това твърде голямо подценяване на истината.

— Но Ембър не е предател — продължих аз, като усещах оценяващия и критичен поглед на господин Рот. — Тя е лековерна и твърде пламенна натура. Според мен драконът отцепник Кобалт се е възползвал от това, за да я накара да тръгне с него. Той я е излъгал за организацията, излъгал я е и за мен, иначе тя никога нямаше да се обърне така срещу нас.

Изражението на господин Рот не се беше променило. Моето също.

— Онази нощ Ембър се опита да ме накара да тръгна с нея — признах аз, но не видях и следа от изненада по лицето му. — Умоляваше ме да напусна града с нея и отцепника, но аз знаех, че не мога да го направя. Не само заради последствията, а и защото съзнавам къде ми е мястото. — Вдигнах леко брадичка, не чак предизвикателно, но достатъчно, за да покажа категоричност. — Сър, моята лоялност към „Нокът“ е неизменна. Не знам защо „Нокът“ избира не така… директен подход по отношение на сестра ми, защо Древният змей е решил да я пощади, но съм благодарен. И ще направя каквото е нужно да върна Ембър, за да заеме отново своето място в организацията.

Господин Рот кимна и каза ведро:

— Отлично, господин Хил. Точно това искахме да чуем. — Той вдигна телефона и натисна бутон на конзолата. — Моля те, изпрати госпожица Андерсън.

Примигнах, зачудих се коя е тази госпожица Андерсън.

Внезапно господин Рот се изправи, което бе знак да станем и ние.

— Думите ви са похвални, господин Хил — рече той и заобиколи бюрото към нас. — Затова „Нокът“ е готов да ви осигури най-добрите ресурси, за да откриете и върнете сестра си. След малко ще ви покажат новия ви кабинет, но първо искам да се запознаете с някого.

Кимнах любезно, но умът ми препускаше. Нов кабинет? И най-добрите ресурси, за да я откриете? Бях доволен, разбира се. Явно организацията смяташе, че имам потенциал, но все пак това не беше нормално. „Нокът“ беше огромен; той обхващаше цялата планета и имаше безброй други начинания, обикновено мултимилионни, за които трябваше да се погрижи. Изчезването на едно малко, отцепник или не, едва ли беше голямо събитие за тях. Защо? Защо си създават целия този труд, за да открият едно малко? Ембър, какво направи?

Вратата изщрака тихо и се отвори, а господин Рот махна с ръка и каза:

— О, госпожице Андерсън. Моля ви, влезте. Познавате ли господин Хил?

— Не съм имала удоволствието — отвърнах с напевен, почти музикален глас. Обърнах се към новодошлата. Веждите ми се извиха леко, но бързо се осъзнах. Не беше човек; беше малък дракон. Освен сестра ми, бях срещал само възрастни и по-старши дракони, но това момиче изглеждаше само година-две по-голямо от мен. Беше руса, стройна, със светлосиня пола и обувки с висок ток, с които явно не беше свикнала съвсем. Сякаш предпочиташе да е с джинси и тениска. Светлата й, почти сребриста коса беше фризирана нагоре и опъната отстрани, за да се подчертаят високите й скули, а големите кристално сини очи се взираха право напред.

— Това е Мист^[1] — представи я господин Рот. Тя ме гледаше мълчаливо, спокойно и дистанцирано. — Госпожице Андерсън, това е господин Хил. Предполагам, че двамата ще се сработите чудесно.

Скрих изненадата си. Като я представи по първо име, Рот деликатно я информира — информира всички ни, — че аз ще командвам. Тя беше малко по-голяма от мен и вероятно вече беше работила тук известно време, но все пак не ми беше равна. Надявах се, че няма да оспори позицията ми. Тя обаче просто протегна ръка, сякаш всичко беше в реда на нещата.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Хил. — Гласът й беше хладен като изражението й.

Стиснах ръката й с широка усмивка.

— Мист — улових погледа й. — Удоволствието е мое.

— Госпожица Андерсън е един от най-новите ни служители — продължи Рот, сякаш не бе забелязал или не му пукаше за напрежението между нас. — Тя беше силно препоръчана от своя обучител и смятаме, че уменията й са подходящи за създалата се ситуация. Тя ще ви помага в търсенето на нашата своенравна Ембър.

— Госпожице Андерсън — продължи господин Рот, — моля, представете господин Хил на останалите от екипа и после кажете на някого да му покаже кабинета. Бих го завел сам, но имам среща с вашия обучител след няколко минути. Господин Хил… — Обърна се към мен. — Твърдите, че сте загрижен за сестра си? Сега имате възможност да го докажете. Върнете я в „Нокът“, където й е мястото. Ние ще наблюдаваме напредъка ви.

Той кимна любезно, но аз знаех какво се крие зад тези думи. Ще те наблюдаваме — означаваха те в превод. — Не ни разочаровай.

Няма, обещах си мислено и се обърнах.

Докато следвах Мист навън, едва не се сблъсках с някого на прага и отстъпих встрани, готов да се извиня. Дамата, на която едва не налетях, ме погледна и стомахът ми се сви, щом срещнах познатите отровнозелени очи. Лилит, елитната Усойница на „Нокът“, ми кимна рязко, за да покаже, че ме е познала, влезе в кабинета на господин Рот и затвори вратата.

В мен припламна тревога. Защо Лилит е тук? — помислих си. — Тя ли е…? Озърнах се към Мист, която вървеше до мен и гледаше право напред. Тя ли е обучителката на Мист? Затова ли е тук?

Вече предпазлив, аз последвах Мист към асансьора. Наблюдавах я с периферното си зрение, когато натисна бутона — все още не ме поглеждаше. Вратите се плъзнаха и кабината потегли.

— Е? — Гласът й отекна в тясното пространство и ме стресна. Очаквах да продължи да мълчи и да заговори само ако е крайно наложително. Възнамерявах сам да наруша тишината, затова бях изненадан, че ме изпревари. — Вие сте Данте Хил.

В гласа й се усещаше предизвикателство. Явно все пак щеше да има сблъсък, ако не успеех да надделея. Можех да използвам позицията си, за да изискам подчинение; все пак Рот ме беше поставил начело, но неохотните служители не постигат добри резултати. Ако исках да открия скоро Ембър, имах нужда от помощта на Мист.

Усмихнах се, облегнах се на стената и пъхнах ръце в джобовете си в безгрижна и нехайна поза.

— Аз съм — отвърнах любезно. — Макар че изглеждаш изненадана. Нека позная очаквала си да съм по-висок.

Изражението й не се промени.

— Обучаващ се Хамелеон — рече тя и вдигна тънката си вежда, — използва хумор, за да разведри напрегната ситуация. Класическа обезоръжаваща техника.

Не свалих усмивката от лицето си.

— Свърши ли работа?

Тя примигна и ъгълчето на устата й потрепна.

— Не. — Но очите й казваха друго. — Но ви благодаря, че опитахте. За нещастие съм доста умела в техниките на различните фракции. Вашият хамелеонски чар няма да свърши работа при мен, опасявам се.

— Дай му време.

Асансьорът беше стигнал до първия етаж. И продължи да се спуска. Подмина подземието, продължи надолу и надолу.

— Нещо против Хамелеоните ли имаш? — продължих аз, като се чудех колко ли са подземните нива. Светещите цифри над вратата спряха да се сменят.

— Нищо подобно — отвърна Мист. — Хамелеоните са жизненоважна част от „Нокът“. Всички имаме своето място. — Пронизващите сини очи ме огледаха неприкрито оценяващо. — Не ми харесва, че ми се спестява жизненоважна информация, особено ако ми е нужна, за да си свърша работата.

Смръщих се объркан.

— Мислиш, че крия нещо от теб? Това е доста прибързано заключение. Все пак се познаваме съвсем отскоро.

— Не вие, господин Хил. — Тонът й си оставаше хладно любезен. — Но сигурно знаете, че ситуацията със сестра ви не е нормална. Защо „Нокът“ толкова се интересува от нея? За Кобалт разбирам — той е опасен беглец, който е причинил вреда на организацията и действията му не могат да бъдат игнорирани повече. Отцепникът трябва да бъде спрян, това е съвсем ясно. — Пронизващият син поглед стана още по-остър, врязваше се в мен. — Но защо „Нокът“ инвестира толкова, за да я върне? Защо си създават този труд? Ембър Хил е просто малко, което не е направило нищо за организацията. — Тя присви очи. — Защо е толкова специална?

Думите й бяха някак зловещо познати, сякаш чувах собствените си подозрения, изречени на глас. Ситуацията с Ембър не беше нормална. Организацията впрягаше значителни ресурси, за да я върне, а можеха просто да изпратят Усойница и толкова. Дори това, че въвлякоха мен, беше объркващо. Да, бях й брат и я познавах най-добре, но все пак защо? Какво правеше нейната — нашата — ситуация толкова специална?

Но не възнамерявах да споделям тревогите си с Мист. Ако исках да върна Ембър и да създам някакво бъдеше за нас в „Нокът“, трябваше напълно да владея ситуацията — винаги. Не можех да изглеждам слаб, изплашен и несигурен, защото „Нокът“ нямаше полза от дракони, които се провалят. Аз не възнамерявах да се проваля.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа подробности — отвърнах, а тя ме изгледа студено, но не и изненадано. „Нокът“ споделяше информация само ако сметнеше за нужно; поне това й беше ясно. — Бих го направил — продължих, — ако ми беше позволено. В момента най-важното е да открием Ембър. Древният змей желае тя да се върне в организацията. Причините нямат значение.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Мист се взира още миг в мен, после кимна леко.

— Разбира се — каза тя хладно, професионално, и ми направи знак към коридора. — Насам, господин Хил. Ще ви представя на останалите от екипа.

— Наричай ме просто Данте — предложих аз, за да спечеля лоялността й, и я последвах по дълъг, ярко осветен коридор. Стигнахме до вратата в края му, Мист я отвори без колебание и влязохме.

Огледах се впечатлен. Помещението беше огромно, изпълнено с бюра, компютри, просветващи екрани и хора.

Дълги пътечки минаваха покрай безкрайни плотове, а пред компютрите седяха човеци със стъклени погледи. Цялата задна стена представляваше огромен екран, разделен на множество части, на които се виждаха карти, изображения от сателитни снимки, охранителни камери и какво ли още не. Чуваха се гласове, звън на телефони, жужене на компютри, щракане на клавиатури — всичко това смесено в обща какофония, която ме връхлетя още щом влязох в залата.

— Това е оперативният ни център — обясни ми Мист и ме поведе навътре. Хората наоколо бързаха или пишеха трескаво, но избягваха да срещнат погледите ни. Мист продължи, сякаш не забелязва или не я интересува. — „Нокът“ има десетки такива центрове по целия свят. Чрез тях наблюдаваме имотите на организацията, следим активността на Ордена и индивиди, които представляват интерес за нас. Ние отговаряме за западния регион на САЩ. Смятаме, че сестра ви се намира някъде там.

Тя спря пред едно бюро, където двама човеци седяха един срещу друг, разделяни от два големи екрана. Щом сянката й падна над бюрото, дебелият мъж и дребната очилата жена вдигнаха глави и се усмихнаха любезно, но тя не им обърна внимание.

— Господин Дейвидс и госпожица Кимура имат задачата да открият сестра ви. — Дори не ги погледна. — Опитват се да установят местоположението й, откакто е напуснала Кресънт Бийч. За нещастие не успяха да открият и следа от нея или от Кобалт, освен ако нещо не се е случило по време на отсъствието ми?

При тези думи тя погледна към тях и двамата пребледняха.

— Не, мадам — отвърна бързо мъжът. — Засега няма никаква следа от Ембър Хил или от отцепника Кобалт. Знаем, че са още някъде в Калифорния, но не успяхме да ги засечем.

— А къде търсихте? — попитах аз и те ме погледнаха. Мист вдигна вежди от изненада — или раздразнение, но не й обърнах внимание. Хората замълчаха, явно се чудеха кой съм. Някакво си наперено хлапе с бизнес костюм, което им се бърка в работата. Аз продължих да се усмихвам и да се взирам в тях любезно, но все пак с очакване и след миг те извърнаха очи.

— Успяхме да разкрием няколко гнезда на Кобалт в миналото — информира ме мъжът и бързо се обърна към екрана. — Неговите така наречени „тайни квартири“ за дракони отцепници. Наблюдаваме ги с надеждата, че може да се върне в някоя от тях. За нещастие, когато открием една, той често променя останалите, затова засега нямаме успех.

— А мрежата му? — попитах аз. — Щом има толкова „тайни квартири“, трябва да е в състояние да комуникира някак с тях. Опитахте ли се да проследите съобщенията до него?

— Разбира се — отвърна мъжът. — От години се опитваме да пробием защитата му, но засега не сме успели. Който и да е от другата страна, добре си разбира от работата.

— Ами Орденът на свети Георги? Тях можете ли да проследите?

И тримата се втренчиха в мен, по лицата им се четяха различни степени на объркване и съмнение.

— Да — рече бавно жената. — Разбира се, имаме обширни системи за наблюдение на всяко тяхно движение. Но вече установихме, че клетката от Кресънт Бийч се е върнала в базата. Когато госпожица Хил и Кобалт напуснаха града, следата им изстина и Орденът изостави търсенето. От дни не са предприемали нищо, поне в този регион.

— Знаете ли къде се намира базата?

Още объркани погледи.

— Бихме могли да разберем — рече мъжът, смръщил чело. — Но, както казахме, Орденът не е предприемал нищо през последните дни. Вярваме, че е по-важно да открием нелегалната мрежа на Кобалт…

— Спрете да търсите тайните квартири — прекъснах го аз. — Ембър няма да е там. Доколкото познавам сестра си, тя не би се свряла някъде, за да се крие. Губите си времето. — Погледнах огромния екран на отсрещната стена. — Намерете Ордена — усещах любопитния поглед на Мист. — Най-добре започнете от базата. Открийте я и ми съобщете.

Хората ме гледаха явно слисани, но не смееха да възразят. Мист обаче нямаше подобни скрупули.

— Защо? — попита тя тихо и студено. — Казвате ни да прекъснем търсенето на мрежата на отцепника, когато имаме ясни заповеди от ръководството на „Нокът“ да я разкрием и да намерим сестра ви. Може би знаете нещо, което ние не знаем, господин Хил?

— Не. — Все още гледах големия екран и една от картите на него. Нямах някакво конкретно доказателство. Просто предчувствие, подозрение, което ме тормозеше още преди да напусна Кресънт Бийч. А интуицията ми рядко грешеше и се бях научил да й вярвам, особено когато ставаше дума за сестра ми. Щеше ми се само да се бях вслушал по-рано в нея. Много, много по-рано.

— Но там има… един човек — продължих аз, а те ме гледаха, сякаш бях безумец. — Един от хората, които срещнах в Кресънт Бийч. Той беше приятел на сестра ми. Всъщност съм го виждал само един-два пъти. Но… в него имаше нещо, което ме притесняваше. Видях го да се бие — определено беше добре обучен. Един ден просто се появи сякаш от нищото и все се въртеше около Ембър.

— Това не е достатъчна причина да подозираш някого, господин Хил — каза спокойно и логично Мист. — Не можете да очаквате да зарежем всичко и да минем на нов план на действие, само защото имате предчувствие.

— В нощта, когато Ембър напусна Кресънт Бийч — продължих аз, — тя ми каза, че ще се срещне с този човек сама. Искала да се сбогува с него, преди да тръгне с отцепника. — Замълчах и усетих стягане в гърдите при спомена. — Тогава я видях за последно.

— Не знам дали този човек е бил от Ордена — продължих, като погледнах пак към Мист и хората. — Но подозирам, че е така. А Ембър и Лилит бяха нападнати същата нощ от воините на свети Георги. Ембър беше близка с онзи човек. Тя… сигурно му е казала нещо за нас. За „Нокът“. Ако го открием, ако стигнем до клетката, към която принадлежи, той може да ни заведе до нея.

— А ако не стане така?

Присвих очи.

— Тогава ще обвините мен. Но си струва да опитаме. По-добре, отколкото да търсим места, където тя вероятно би се появила, или да се опитваме да пробием непробиваема мрежа.

Тя ме гледа дълго и оценяващо. Накрая рече:

— Добре, господин Хил. И без това нямаме избор. Господин Рот все пак определи вас начело. Ще направим както казвате. — Обърна се към хората. — Чухте го. Намерете базата. Започнете да наблюдавате действията на Ордена в региона. Дори някой там да кихне, искам да разбера. — Тя пак се обърна към мен, кристално сините очи гледаха предизвикателно. — Случайно да научихте името на въпросния специален човек, господин Хил?

Кимнах.

— Да — усетих как гневът бавно се разгаря в стомаха ми. Гняв към отцепника, към Ордена и към човека, задето ми отнеха сестрата. Задето застрашиха всичките ми планове в „Нокът“. Щях да я намеря и нищо нямаше да ми попречи да я върна обратно. — Той се казва Гарет Ксавие Себастиян.