Джули Кагава
Война (13)

13.
Ембър

— Ембър — каза Данте. — Ставай.

Изстенах. Леглото ми беше топло и удобно, а въздухът извън гнездото от одеяла — студен. Беше събота, поне си мислех, че е събота, и трябваше да се срещна с Лекси по-късно следобеда, за да караме сърф. Тя не искаше да ходим рано по някакви причини, което означаваше, че днес можех да поспя. Разбира се, това не важи за противни братя, които влизат в стаята ми да ме безпокоят.

Надникнах изпод завивките, възнамерявах да кажа на противния брат да се разкара, но видях, че вече не съм в стаята си.

Седнах, примигвайки. Лунна светлина се процеждаше през прозореца и създаваше всякакви сенки и неразпознаваеми форми. Смръщих се объркана, плъзнах се от леглото и потреперих, щом се изправих. Подът под мен беше гол и твърд, леденостуден.

— Ембър.

Обърнах се. Данте стоеше на няколко крачки от мен и ме гледаше със сияещи зелени очи в мрака. Зад него, на ръба на светлината, лабиринт от сандъци се извисяваше страховито и хвърляше назъбената си сянка върху Данте.

— Предателка — прошепна той.

Изръмжах и оголих зъби. Не знаех кога съм се Преобразила, но огнени езици облизаха зъбите ми, щом изръмжах и отворих леко криле.

— Ти ли го казваш? — Гласът ми отекна странно в гредите на тавана. — Мислех, че ще напуснем заедно „Нокът“, но ти не си имал никакво намерение да идваш с мен, нали? Отиде при Лилит да й кажеш къде съм.

Той не отговори и аз се отпуснах, опашката и крилете ми клюмнаха. Брат ми ме гледаше безизразно.

— Ти ме излъга, Данте — казах аз и усетих как студеният прилив на съжалението потушава пламъците в мен. — Мислех си, че мога да ти вярвам, но ти ме продаде на „Нокът“.

— Нищо такова не съм направил — отвърна той спокойно, макар че присви очи в сияещи зелени процепи. — Ти ни предаде, Ембър. Когато замина с онзи отцепник. — Той се отдалечаваше в мрака и гласът му отслабваше. — Ти избра. Ти избра да си тръгнеш и да изоставиш всичко, за което се трудихме. Шестнайсет години подготовка бяха заличени за миг. Ти си тръгна от „Нокът“ и от мен.

— Данте, чакай.

Той не спря, изчезна в мрака, ехото на стъпките му отшумя съвсем. Аз извиках и хукнах след него, но сенките се затваряха и всичко почерня.

Потреперих и отворих очи.

Лежах на пода в непозната стая, бях свита върху нещо меко. Отне ми само секунда да осъзная, че съм в драконовата си форма и лежа сред одеяла в някаква спалня, защото до стената бяха избутани легло и тоалетка. Ако не се броят те, стаята беше неестествено празна. Нямаше дрехи по пода, нямаше снимки или плакати по стените, нищо не издаваше, че е обитавана. Като че ли беше стояла празна дълго време.

Мислите ми се въртяха лениво, сякаш през лепило. Примигах с усилие и опитах да се концентрирам, като вдигнах глава и зачаках зрението ми да се проясни. Какво ми се беше случило? Последното, което помнех, бе как летя, за да избягам от някого, а после нещо ме удари встрани като чук. Не помнех да съм припадала, но явно бях, защото след това всичко ми се губеше. Колко ли време беше минало оттогава?

И къде бях сега?

Огледах се предпазливо и се сковах.

На стол до стената, на няколко крачки от мен, седеше човек със скръстени на гърдите ръце и затворени очи. Познах го въпреки объркването и мъглата на съня. Гарет.

Стомахът ми се сви и споменът се завърна. Спомних си онова, което ме беше довело тук; проникването в базата на Ордена с Райли, освобождаването на Гарет, бягството над пустинята с войника на гърба ми. Имах смътен спомен и за глас, който звучеше точно като неговия, казваше ми да легна, но може и да бях сънувала.

Сега обаче не сънувах, войникът беше тук, в тази стая. Слънчевата светлина нахлуваше косо през щорите на прозорците и позлатяваше светлата му коса, рисуваше ярки ивици по дрехите му. Той беше с износени джинси и бяла тениска, и спеше. Така изглеждаше още по-млад. Не като каления войник, а като нормален младеж. Като Гарет, когото познавах от Кресънт Бийч. Преди да се превърне във войник на Ордена, във враг, във воин, който цял живот е убивал дракони.

Надигнах се внимателно в опит да седна тихо, но Гарет или само дремеше, или спеше много леко, защото веднага отвори очи. Пронизващият металносив поглед срещна моя.

— Ембър.

Гласът му ме накара да потрепна, беше тих и омекнал от облекчение. Той стана от стола внимателно, без резки движения. На лицето му се четяха тревога и надежда.

— Ти си будна. Добре ли си?

— Ами, май да. — Станах бавно, готова за болката. Усещах я тъпо отстрани, когато се движех, но не беше остра или пронизваща. Изправих се изцяло, извих врат, свих нокти и ги отворих, проверявах мускулите си. Освен леката, но постоянна болка в ребрата, всичко изглеждаше наред. Поех си дъх и го изпуснах бавно. — Май че съм цяла. Какво стана?

— Простреляха те — отвърна тихо Гарет. — Докато бягахме от Ордена. Доведохме те тук и Уес успя да извади куршума, но известно време беше на косъм.

— Какво имаш предвид?

Очите му отскочиха към мястото, откъдето идваше болката.

— Едва не умря, Ембър — прошепна той. — Не знаехме колко е сериозно, докато не те доведохме тук. Изгуби много кръв и ако куршумът бе попаднал само няколко сантиметра вляво… щеше да се забие в сърцето ти.

— О… Наистина ли?

Той кимна, лицето му се изопна.

— През първата нощ — продължи със странно задавен глас — не знаех дали ще успеем. Ти изобщо не помръдваше, не ядеше, не се Преобразяваше, нищо. Райли каза, че… че си изпаднала в хибернация, че когато дракон е сериозно наранен, жизнените му функции се забавят и той изпада почти в кома, докато не се излекува. Нямах причина да се съмнявам в думите му, но… ти беше толкова неподвижна. Остана така цели три дни и дори не разбирах дали дишаш.

— Хей — пристъпих бавно към него; знаех, че още съм в драконовата си форма и не исках да го притесня. — Всичко е наред. Виж. — Разтворих криле и те хвърлиха тъмни сенки по стените и пода. — Добре съм — усмихнах се. — Още съм тук.

Вгледа се в мен с изражение, от което сърцето ми се преобърна, после очите му се присвиха и той поклати глава.

— Не биваше да идваш — звучеше почти гневен. Примигнах и отстъпих изненадана, когато се обърна към мен. — В Ордена. Не биваше да рискуваш така. Не знаеш какво направи, какво ще стори Орденът на твоята раса сега. Те няма да отстъпят позициите си. Вероятно новината за проникването е стигнала до Лондон. Всяка база в региона ще те търси. Вече никога няма да си в безопасност.

Ударих с опашка и едва не съборих една лампа от скрина.

— Тогава следващия път просто ще си кротувам и ще ги оставя да те застрелят.

Гарет потрепна и прояви благоприличието да се засрами.

— Съжалявам — прошепна той и гневът му изчезна така бързо, както се беше появил. — Не исках да съм неблагодарен. Дължа ти живота си и се радвам, че дойде да ме спасиш. Просто… — замълча, в гласа и позата му се промъкна несигурност. — Не съм съвсем сигурен защо.

— Защо ли? — наклоних глава настрани и се вгледах в него. — Как така не знаеш защо? Отговорът би трябвало да е очевиден.

Надежда пробяга по чертите му, но така бързо, че не бях сигурна дали не ми се е сторило. Гласът му остана неутрален.

— Аз съм воин на свети Георги. Цял живот съм вярвал в това, в което вярва и Орденът. Следвах догмите и убивах, когато ми наредят, изпълнявах всичко без колебание. Абсолютно всеки път. — Извърна поглед за миг, очите му бяха потъмнели. — Знаеш какво сторих — продължи, втренчен в стената. — Знаеш какъв съм. Защо рискува живота си, за да спасиш един убиец на дракони?

В гърлото ми се сви буца.

— За мен ти не беше войник на Ордена — почти прошепнах и преглътнах с усилие. — Не и в Кресънт Бийч. Никога не съм те мразила, Гарет. Дори след… онази нощ. — Нощта, когато той насочи пистолет към лицето ми и аз разбрах какъв е всъщност. Нощта, в която неизбежно се изправихме един срещу друг, защото какво друго можехме да бъдем, освен смъртни врагове? Войник на свети Георги и дракон. — И след случилото се с Лилит. Не можех да те оставя да умреш. Не можех да позволя да те убият, дори на Ордена.

Гарет още не ме поглеждаше. Взираше се в стената, сякаш не можеше да понесе да погледне огромното влечуго, което стоеше до него, и сърцето ми се сви.

— Е, ами сега? — попитах тихо. — Врагове ли сме, Гарет? Мразиш ли ме, защото съм дракон?

— Не! — Погледна ме бързо, изглеждаше искрен. — Не бих могъл да те мразя, Ембър. Всъщност аз трябва да ти задам този въпрос. Щом наистина знаеш какво съм сторил… — Въздъхна и сведе глава. — Но не. Не съм ти враг. Ти рискува живота си, като влезе в базата, и ти, и Райли. Длъжник съм ви.

Седнах, свих опашка около краката си и изсумтях подразнено.

— Е, само да знаеш за в бъдеще — казах, като потупвах с подобното на пика крайче на опашката си по пода, — когато някой реши да ти спаси живота, по каквато и да било причина, правилната реакция е да кажеш „благодаря“. Вината и пълзенето в краката му не са задължителни, но са много желателни.

Той се изсмя тихо, сякаш не можа да се сдържи.

— Схванах — прошепна, намек за усмивка прекоси лицето му. — Сега ли ще желаеш да започне пълзенето или по-късно?

— О, по-късно. Определено по-късно. Когато ще мога да се настаня удобно и да му се насладя няколко часа.

— Няколко часа, значи? Ще го имам предвид. — Поклати глава и срещна погледа ми. — Благодаря ти, че дойде да ме спасиш — продължи вече сериозен. — Не беше длъжна, но съм ти благодарен, че го направи. Не бях… чак толкова готов да посрещна смъртта, колкото си мислех.

Кимнах. Мрачното изражение още не го бе напуснало съвсем, но все беше някакво начало. Поне вече говореше с мен като с личност и не се притесняваше от „дракона“. Засега това беше достатъчно.

— Е, къде са останалите? — озърнах се аз.

Гарет кимна към вратата.

— Райли спеше в стаята си, когато го видях за последно — отвърна той. — Уес излезе преди няколко минути за провизии. Тримата дежурим на смени, откакто дойдохме тук. Чакахме те да се събудиш, преди да решим къде ще идем после.

— Къде сме сега, между другото?

— Вегас — отвърна нов глас от вратата.

Извих врат да погледна. Райли стоеше на прага, златните очи гледаха напрегнато. Беше със скъсани джинси и черна тениска и изглеждаше странно без вечното яке. Тъмната му коса беше разрошена, а дрехите — смачкани. Под очите му имаше сенки, сякаш от безсъние.

Успях да се усмихна леко, но сетивата ми се събудиха рязко и изпратиха топлина по вените ми.

— Здрасти. Аз станах.

— По дяволите, Ембър. — Райли влезе в стаята и без колебание тръгна към мен. Гарет се отдръпна в ъгъла. Райли докосна врата ми и аз усетих изпепеляваща жега дори през люспите. — Добре ли си? — попита той, очите му се отклониха към ребрата ми, където се беше забил куршумът. — Защо не ми каза, че си будна?

— Тъкмо щях да го направя.

Той притисна чело в моето, кожа до люспи.

— Не ме плаши повече така, Огнено момиче — прошепна, а стомахът ми затанцува и крилете ми запърхаха леко. — Ако беше умряла, не знам какво щях да правя, но най-вероятно щях да изям онова копеле от Ордена ей там.

— Това не е много разумно — отвърнах, знаех, че Гарет ни чува, а на Райли вероятно не му пука. — Тогава героичното ни проникване в базата щеше да отиде напразно.

Той изсумтя, отдръпна се и извъртя очи.

— Яде ли вече? — Усмихна се изтощено. — Беше в безсъзнание три дни. Сигурно умираш от глад.

Храна. Внезапно направо озверях от глад, като мечка след зимен сън: кльощава, гладна и измършавяла. Да, идеята за храна беше чудесна. Всъщност в момента не ме интересуваше нищо друго. Райли се изсмя.

— Да, така си и мислех. В хладилника има пица и… олеле, чакай, Огнено момиче. — Протегна ръце да ме спре, защото вече се устремявах натам. Погледнах го с нетърпение и той се ухили. — Никакви дракони в кухнята. Съседите ще получат удар. — Примигнах и си спомних, че още съм в неподходящ за пред обществото вид. Вид, който би предизвикал известна паника. Потиснах въздишка. Чувствах се толкова естествено в истинското си тяло; не исках да се Преобразявам.

— Дрехите ти са в скрина зад теб — каза Райли. — Преоблечи се и ще се видим, щом станеш отново човек. — Усмивката му избледня и в гласа му се прокрадна мрачна нотка. — Трябва да обсъдим някои неща.