Джули Кагава
Война (12)

12.
Данте

— Господин Хил. Може ли за момент?

Вдигнах поглед от бюрото. Мист стоеше на прага с картонена папка в ръка, изглеждаше едновременно спокойна и изпълнена с очакване. Сребристата й коса днес беше вързана на конска опашка и й придаваше по-младежки и не толкова строг вид. Беше ми трудно да повярвам, че е на моята възраст; държеше се така овладяно и зряло, че се чудех дали е получила нормално възпитание. Или поне онова, което ние смятахме за нормално.

Въздъхнах и оставих химикалката, с която си водех бележки на един жълт лист.

— Мист — усмихнах се, поканих я да влезе в кабинета. — Колко пъти те помолих да ме наричаш Данте?

— Ако броим и този, точно пет пъти. — Както винаги, под любезния тон се усещаше леко предизвикателство. — И предполагам, че ще ме помолите поне още два пъти. Но засега няма смисъл. — Тя отстъпи в коридора, внезапно изглеждаше нетърпелива. — Бихте ли дошли с мен, господин Хил, мисля, че трябва да видите това.

Отново в оперативната зала, аз се взирах в един от огромните екрани, на който се появи сателитно изображение на кафеникава повърхност със зелени петна тук-там. Мист стоеше до мен и също гледаше екрана, а двамата служители тракаха трескаво по клавиатурите.

— Това — започна Мист и се облегна на бюрото — е източната част на пустинята Мохаве, близо до границата между Аризона и Юта. Когато ни казахте да търсим западни бази на Ордена, започнахме да насочваме сателитното търсене към райони, близки до Кресънт Бийч.

— Чакай — вдигнах аз ръка. — Имаме сателити?

Мист изсумтя.

— Ние притежаваме една от най-големите сателитни комуникационни мрежи в света — каза тя хладно. — Не е трудно да добавим няколко екстри.

— Както и да е — продължи, сякаш въпросът не беше важен, — когато започнахме търсенето, открихме… това.

Увеличиха и фокусираха изображението — забелязах някакво съоръжение насред нищото. Дори от тази височина изглеждаше внушително. Виждах ограда с две порти, няколко дълги правоъгълни сгради и път, който се простираше през огромната пустиня.

— Това — обяви Мист, сякаш усетила скептицизма ми — е западната метрополия на Ордена на свети Георги.

Смръщих се.

— Сигурна ли си? Не ми прилича на такова. Със сигурност не и на тежковъоръжена военна база.

Тя ме изгледа с едва прикрито раздразнение.

— Това искат да видим, господин Хил. Орденът използва комбинация от охранителни мерки и пълна изолация, за да крие базите си. Някои от тях, като главния щаб в Лондон, са твърде добре въоръжени, за да направим каквото и да било. Други, като тази, разчитат на изолацията. „Нокът“ знае за няколко големи бази на Ордена по целия свят, но по-малките са много добре скрити от погледа. Открихме тази само защото търсехме целенасочено активност на Ордена в региона. По ваше искане, господин Хил, и отне цяла нощ.

Вдигнах ръце.

— Ясно. Няма нужда да ме нападаш. Вярвам ти. — Тя изсумтя, явно укротена, и погледна към екрана. — Е, това е тяхната западна база — рекох аз и скръстих ръце. — Сигурен съм, че „Нокът“ ще иска да научи за това. Информирахте ли господин Рот?

— Не — отвърна мрачно тя. — Предположих, че на вас се пада тази чест. Все пак вие ни насочихте в тази посока. Но не открихме само това — продължи, преди да съм успял да се възгордея. — Вижте.

Екранът потъмня, когато всичко потъна в нощта, само няколко светлинки останаха в морето от чернота. После един от човеците натисна клавиш и изображението стана зелено и зърнесто. Виждах сградите, неясни в смарагдовата мъгла, и оградата около базата, когато образът се увеличи. Броячът в дъното на екрана показваше 3:26 сутринта преди два дни.

Примигнах. Две малки черни точки се движеха през пустинята от изток, приличаха на миниатюрни пълзящи насекоми от тази височина, но определено се устремяваха към оградата. Не идваха откъм пътя; всъщност като че ли нарочно избягваха портите и се насочваха към най-изолирания ъгъл на базата. С изумление видях как спряха до оградата за няколко секунди, промъкнаха се през дупка, която вероятно бяха изрязали и започнаха да пълзят през двора към сградите.

— Какво е това? — прошепнах, объркан. — Не може да е…

— Смятаме, че това е Ембър, господин Хил — довърши вместо мен Мист. — И Кобалт. Никой от нашите агенти не е получавал заповед да проникне в база на Ордена. Кобалт има знанията и уменията за този вид работа и е достатъчно смел, за да проникне в там. Отчасти заради това е и толкова опасен за нашата организация.

— Но защо Ембър е с него? — попитах аз, не можех да откъсна поглед от двете малки фигурки, които се стрелваха през сенките и покрай ъглите. Гърлото ми се сви от гняв и страх. Тя беше в база на Ордена на свети Георги! Какво си въобразяваше? Ако някой я забележеше, край с нея. Махай се оттам — исках да извикам, но знаех, че няма смисъл. — Ембър, упорита идиотка такава, защо го правиш? Махай се оттам, преди да са те убили.

Мист мълчеше. Обърна се и кимна на единия от човеците, който се наведе над клавиатурата. След миг изображението се ускори и броячът в левия ъгъл се завъртя бързо, макар че в базата като че ли нищо не се движеше.

— Спри — нареди Мист и образът застина. — Погледнете в горния ляв ъгъл, господин Хил — продължи тя и кимна към размазаното изображение. — Зад онзи джип, близо до сградите. Какво виждате?

Проследих погледа и й си поех рязко дъх.

— Трима са — прошепнах и присвих очи, за да се уверя. Не, не бях сбъркал. Виждах двете черни фигури, но сега до тях зад колата се свиваше още една. — Отишли са там да вземат някого — изпъшках аз, опитвах се да го проумея. — Но… защо? Орденът не взима пленници, поне не и от нашите. Кой…?

Замълчах, студена буца натежа в стомаха ми.

— Войникът — прошепнах и усетих как кръвта се смъква от лицето ми. — Човекът от Кресънт Бийч. Отишли са да освободят войника от Ордена.

Краката ми се подкосиха. Не това очаквах. Надявах се, че като наблюдаваме базата, в която беше Себастиян, той ще ни отведе до Ембър. Или че Ембър някак ще се свърже с него и ще ги проследим, когато опитат да я хванат заедно с отцепника. Не бях очаквал, че тя лично ще проникне в базата.

Мист се обърна към мен, гледаше ме мрачно.

— Е, сестра ви вече е не само отцепница, но и общува с врага — каза тя. Говореше тихо, за да я чуя само аз и хората от екипа ни. — Какво възнамерявате да правите с тази информация?

Поех дълбоко дъх.

— Трябва да кажа на господин Рот — отвърнах. Веднага ми призля, но знаех, че нямам друг избор. — Ако Ембър е във връзка с Ордена, „Нокът“ трябва да научи веднага. Тя може неволно да изложи организацията на опасност, макар че нямам представа какво си въобразява, че прави. — Гневът припламна и аз прокарах ръка по лицето си, за да се успокоя. Беше достатъчно зле, че Ембър стана отцепница, но да помага на войник от Ордена? Как щях да убедя „Нокът“, че е манипулирана, ако продължи да прави такива глупости?

Изправих се и погледнах пак към екрана, към трите свити до колата фигури.

— Избягаха ли? — попитах, но вече се страхувах от отговора. Мист със сигурност нямаше да ми покаже този запис, ако не бяха избягали. Но дори да се беше случило най-лошото, ако Ембър не се бе измъкнала жива от тази база, аз не възнамерявах да стоя тук и да гледам. Дори след всичко това не мислех, че мога да понеса да видя как я убиват пред очите ми.

Изненадващо, устните на Мист потрепнаха в усмивка.

— О, може да се каже — рече тя и натисна един клавиш.

След секунди, с качено в гърлото сърце, аз гледах как два дракона излитат от базата сред дъжд от куршуми и светлини на прожектори. Ако бях имал някакви съмнения дали една от фигурите в черно е Ембър, те вече се разсеяха.

Поех бавно дъх, докато двата дракона изчезваха от екрана на запад. Войникът беше на гърба на единия от тях и в мен отново припламнаха гняв и отвращение, примесени с изумление. Кимнах рязко и се обърнах към един от хората.

— Изпрати веднага съобщение на господин Рот. Кажи му какво открихме.