Джули Кагава
Война (8)

8.
Ембър

Вероятно трябваше да съм ужасена.

Бях доста нервна. Намирах се в комплекс на Ордена, обградена от цяла армия убийци на дракони, които биха ми видели сметката, без да се замислят. Все още ни предстоеше да открием Гарет и някак да го измъкнем незабелязано. А и онзи войник… нервите ми още звънтяха, ръцете ми трепереха от адреналина. Дори не се замислих. Просто го видях и… бум, вече беше на земята. Щях ли да го направя отново? Можех ли да го направя отново, ако се наложи?

Това ли имаше предвид моята обучителка, когато каза, че от мен ще стане невероятна Усойница?

Отблъснах тези мисли. Концентрирай се, Ембър. Намери Гарет. Затова си тук.

— Сега накъде? — прошепнах на Райли.

Той се приведе до стената и заговори тихо в микрофона.

— Уес, вътре сме. — Изминаха няколко секунди, Райли слушаше. Накрая кимна. Ясно. Тогава отиваме там.

— Намерил ли е Гарет? — попитах аз.

— Не — отвърна Райли и сърцето ми се сви. — Но е влязъл в охранителната система и казва, че някъде под нас има затворнически етаж. Ако смятат да екзекутират твоя човек след няколко часа, трябва да е там. — Райли огледа предпазливо коридора. — Все още има охрана. Внимавай.

Кимнах и тръгнахме по коридора, който по това време на нощта беше пуст, но твърде светъл, за да се отпуснем. По него се нижеха врати, повечето затворени, но имаше и отворени, зад които се виждаха нещо като офиси с бюра и компютри. Зачудих се какво ли вършат войниците и офицерите на Ордена, когато не убиват дракони. Трудно ми беше да си представя, че правят съвсем нормални неща, като да четат имейли и да си пишат с приятели.

Когато подминах още една врата, зърнах някакъв червен металически блясък. И кой знае защо космите по тила ми настръхнаха. Спрях пред вратата и надникнах, изчаках очите ми да свикнат със сумрака. На пръв поглед офисът изглеждаше съвсем обикновен, със стандартни мебели: столове, метална кантонерка, огромно бюро в центъра. Нищо странно или не на място… докато не видях какво точно блещука така. За секунда се смръщих, не можах да го разпозная.

После сякаш някой ме удари в стомаха и от гърлото ми се надигна жлъчка, която изгаряше устата ми. Бях замръзнала на мястото си, неспособна да извърна очи, неспособна да сторя каквото и да било, освен да се взирам в нея.

На стената зад бюрото, опъната почти от ъгъл до ъгъл, висеше кожата на малък червен дракон. Виждах дългата елегантна шия, по-светлите люспи по корема и извитите черни нокти, които още бяха прикачени към краката. Люспите бяха по-тъмни от моите, почти като ръжда, и по гърба и опашката имаше тънки ивици. По размера предположих, че е било малко, на моите години или дори по-младо. Това бе кожата на дракон като мен. А сега… сега бе трофей, който красеше нечий кабинет.

Мисля, че издадох задавен звук, защото Райли внезапно се озова до мен и ме издърпа.

— Мамка му — чух го да изръмжава и едва не ме извлече през вратата. — Не го гледай, Огнено момиче. Не го гледай. Ела тук.

Треперех. Той ме издърпа в коридора и ме притисна към себе си. Зарових лице в ризата му и затворих здраво очи, но не можех да забравя ужасния образ, който прогаряше ума ми. Все още виждах увисналата кожа на стената и знаех, че вероятно ще се връща в сънищата ми.

Райли ме прегръщаше — щит между мен и останалия свят; свят, в който убиват малки дракони и закачат кожите им по стените.

— Добре ли си? — прошепна той и сведе глава към мен. Не бях, но кимнах, без да го поглеждам, и той въздъхна.

— Проклет Орден. — И неговият глас беше малко задавен. — Свирепи копелета. Проклети да са.

— Добре съм… — прошепнах аз, макар че наистина, ама наистина не бях добре. Беше като във филм на ужасите, когато видиш нечия кожа, окачена на стената на убиеца. Зачудих се какво ли са направили с останалото от дракона, след като са го одрали, но веднага съжалих. — Всичко е наред — успях да изрека и се отдръпнах, но ръцете му не се отпуснаха. — Райли, добре съм. Просто…

Някъде в подобния на лабиринт коридор изскърца врата. Стъпки отекнаха, приближаваха се. Райли прошепна проклятие и трескаво се заоглеждахме за скривалище, но не видяхме друго, освен отворената врата зад нас.

Съжалявам, Огнено момиче — оформи само с устни Райли и ме издърпа към стаята с мъртвия дракон. Прехапах буза, усещах се омърсена, сякаш духът на убития дракон се спотайваше в стаята с нас и вдигнех ли поглед, щях да видя бледа, кървава фигура да ни гледа обвинително от стената.

Притиснахме се в ъгъла до кантонерките и стаихме дъх, когато стъпките наближиха стаята. Зарових лице в ръката на Райли и стиснах зъби, за да не гледам страховития символ на смъртта на стената пред нас.

Стъпките подминаха стаята, без да забавят ход, и продължиха по коридора. Райли изчака те да заглъхнат съвсем и тишината да се спусне отново, преди най-сетне да ме поведе към вратата. Вървях със сведена глава и притворени очи, докато не излязохме от кабинета, но още усещах присъствието на мъртвия дракон.

— Проклети да са — изсъска пак Райли, звучеше отвратен почти колкото мен. — Покварени, жестоки… Уф. Съжалявам, че го видя, Огнено момиче. — Сложи ръка на рамото ми, беше успокояваща и стабилна. — Сигурна ли си, че искаш да продължиш? Не е прекалено късно да се върнем. Още ли търсим онзи човек, или се махаме оттук?

Смръщих се и се отдръпнах да го погледна. Той се взираше мрачно в мен.

— Това е истинското лице на Ордена на свети Георги, Ембър — рече Райли почти предизвикателно. — Това правят те. Всички те. — Кимна към стаята зад нас. — Според теб колко пъти твоят войник е гледал тази кожа на стената, без да му мигне окото? За него това е просто трофей, не живо същество с мисли, страхове и мечти, като всички останали. — Присви очи. — За тях ние не сме личности, Огнено момиче. Те виждат в нас само чудовища. И знам, че не искаш да го чуваш, но твоят човек е възпитан да мисли като тях. Той гледа на теб по същия начин, по който гледа и онази кожа на стената.

Потреперих при спомена за кожата, разпъната в офиса, и за миг решимостта ми намаля. Дали не правех грешка? Наистина ли беше възможно някой да промени целия си мироглед? Гарет беше отраснал в Ордена, където ценяха подобни отвратителни трофеи. Декорации, които да увиснат в нечий кабинет като глава на елен или тигрова кожа. Защото за Ордена ние бяхме чудовища. Животни. Ами ако Гарет още мислеше така?

Ами ако не мисли?

Преглътнах с усилие. Каквото и да мислеше Гарет, не можех да го изоставя. Ако не го измъкнех тази нощ, той щеше да умре. Дори да виждаше в мен само чудовище, нямаше да го изоставя сега.

— Не — казах на Райли и се извърнах от вратата на офиса и ужасния трофей, увиснал вътре. — Няма да спираме. Продължаваме да търсим. Няма да го оставим да умре.

Райли поклати глава.

— Упорито глупаво малко — промърмори той, но ъгълчето на устата му се изви леко нагоре. — Добре, продължаваме. Уес, там ли си? — Пауза, Райли извъртя очи. — Да. Разбира се, че не, не я ли познаваш? Колко далеч сме от стълбите?

Продължихме по още няколко коридора, подминахме още тъмни стаи и офиси, в които много внимавах да не поглеждам, и стигнахме до врата, която водеше към стълбище. Тук Райли спря и каза, че от другата страна има камера и трябва да изчакаме Уес да я изключи. Щом той го стори, аз се стрелнах през прага и хукнах надолу по бетонните стълби, следвана от Райли. Те обаче не ни отведоха далеч; едва на първата площадка стигнахме до подобна метална врата, която отворихме и влязохме в поредния коридор.

В края му имаше самотна, неохранявана врата. Тук нямаше нито камери, нито хора, но Райли ме хвана за ръката, когато тръгнах напред, и спряхме на няколко крачки от вратата.

— Ясно — прошепна той на Уес и се обърна към мен с мрачно изражение.

— Какво има? — прошепнах аз. — Гарет не е ли тук?

— О, тук е, Огнено момиче. Уес го потвърди, но той не е сам. — Кимна към вратата. — Това е стаята на охраната. Трябва да минем през нея, за да стигнем до затворническия блок от другата страна. Само че има един проблем. В стаите на охраната обикновено има охрана.

Кожата ми настръхна.

— Колко са?

— Двама. — Изражението му стана по-мрачно. — Двама въоръжени. Те не ни очакват, но трябва да сме бързи, ако искаме да ги повалим, преди да са вдигнали тревога. Мислиш ли, че ще можеш да осъществиш още една впечатляваща нинджа атака? Имаме само един опит. Отворя ли тази врата, няма връщане назад.

Стомахът ми се сви. След миг си поех дълбоко дъх и се стегнах. Каквото и да ми костваше, щях да намеря Гарет. Макар че тези нови инстинкти ме плашеха ужасно. Исках само да се махна оттук, от тези въоръжени хора и увесени по стените мъртви дракони. Но вече бяхме съвсем близо; животът на Гарет зависеше от нас и аз нямаше да позволя нещо да ме спре.

Погледнах Райли и кимнах.

— Готова съм. Да го направим.