Джули Кагава
Война (7)

7.
Райли

Километър и половина до портите на ада.

Прогоних тази мисъл, докато водех Ембър през прашната равнина към зловещото сияние пред нас. Страхът и съмненията сега бяха опасни. Откачената спасителна акция официално беше започнала и аз трябваше да се концентрирам върху важното; а именно, да влезем и излезем незабелязано, и живи. Когато бях Василиск, ме учеха никога да не задавам въпроси или да се замислям особено върху това, което върша. Не ми трябваше да знам защо, трябваше само да изпълня мисията.

Разбира се, точно когато започнах да задавам въпроси, осъзнах, че вече не мога да бъда част от „Нокът“.

Ембър вървеше зад мен съвсем тихо с черния костюм на Усойница, плъзгаше се по пясъка като сянка. Не издаваше и звук, самата тя се движеше като Василиск, грациозно и уверено, без дори да го съзнава. Лилит я беше обучила добре. Не я беше научила единствено на жестокостта на Усойниците и на безразличието към убийствата, с което бяха известни и заради което бяха толкова страховити. Това ме радваше, но същевременно знаех, че няма да трае дълго. Не и в нашия свят. Залогът беше твърде голям. Твърде много фракции искаха смъртта ми, твърде много хора трябваше да защитаваме.

Накрая щеше да дойде денят, когато ще й се наложи да убие и да реши какъв точно дракон е. Надявах се само това да не я промени твърде много.

— На около двеста метра сте от оградата — изжужа гласът на Уес в ухото ми. Слушалката беше част от оборудването, което бях взел от Ел Ей. — Доколкото виждам, няма охранителни камери, но внимавай.

— Ясно.

Стигнахме до оградата по периметъра — не беше нищо особено, проста телена ограда, увенчана с бодлива тел. Табели с надписи „Частна собственост“ и „Преминаването забравено“ висяха на всеки трийсетина крачки по нея, но нищо друго не подсказваше, че отвъд се простира тежковъоръжено военно съоръжение. Орденът не отстъпваше на „Нокът“, когато опре до потайност, защото американското правителство не обичаше частните армии. Базите с войниците разчитаха на изолацията и маскировката, за да останат извън радара на онези, на които нямаше да им хареса, че на американска земя има голяма армия въоръжени фанатици.

Добри новини за нас: тази база разчиташе на отдалечеността си, за да се предпази от нежелани посетители, затова оградата не беше охранявана добре. Лошите новини: ако започнеха да стрелят, никой нямаше да чуе.

Ембър клекна до мен и се вгледа през оградата. Бяхме приближили базата от север, като обиколихме на значително разстояние от оградата, и виждах групата ниски сгради на около километър отвъд. Пространството дотам беше тъмно, но ужасяващо открито и пусто.

Вече няма връщане назад.

Извадих ножиците за метал и започнах да режа брънките на оградата тихо и методично. Странно, но познатото действие ме успокои; колко ли пъти го бях правил? Ембър се приближи, рамото й се докосна до моето и пулсът ми веднага се ускори, но не спрях, докато не изрязах достатъчно голям отвор, за да се промъкнем.

— Стой до мен — прошепнах и прибрах ножиците. — Помни, не прави нищо, докато не ти кажа.

Тя кимна. Посегнах надолу, издърпах назад стоманената мрежа, дадох знак на Ембър да минава и се промуших след нея. При промъкването ни се чу метално дрънчене, което предизвика ледена тръпка по гръбнака ми.

Добре, ето ни тук, на територията на Ордена. Без да се изправям, аз огледах базата, сградите, светлините, докъде стигат сенките. Ембър чакаше до мен, търпелива и неподвижна, с блеснали от решителност зелени очи. Тя не излъчваше страх, само твърда решимост и воля да доведе това докрай, каквото и да става. Потиснах припламналите ужас и гордост.

— Вътре сме — прошепнах на Уес.

— Добре. — Представих си го как трескаво пише по клавиатурата. — Задръж, опитвам се да открия охранителната система… — Последва тишина, с Ембър се свивахме до оградата и се озъртахме предпазливо. — Добре… — най-сетне измърмори Уес. — Изглежда само щабът и оръжейниците имат камери. Така че ще трябва да влезете, преди да съм в състояние да ви насочвам.

— Ясно — отвърнах тихо. — Ще ти кажа, когато сме вътре. Край.

Притичахме приведени през откритото пространство към сградите, като се придържахме към най-гъстите сенки. По това време базата бе тиха; повечето войници спяха, вероятно щяха да ги вдигнат след час-два. Забелязах двама пазачи близо до оградата, но иначе дворът беше пуст.

— Много е тихо — прошепна Ембър, докато клечахме зад един хамър, може би на стотина метра от първата група сгради. — Точно както ти каза. Това е хубаво, нали?

— Да, но да не ставаме самонадеяни. — Кимнах към покрива на най-голямата сграда право пред нас, зад няколко по-малки. — Ако сега не ти се струва достатъчно вълнуващо, почакай да влезем вътре. Трябва да се включи само една аларма и цялата база ще загъмжи като разровен мравуняк. Затова не се отпускай, Огнено момиче. Още не сме се измъкнали.

Очите й просветнаха, но тя кимна. Продължихме тихо през двора, нащрек за скрити опасности и внезапно изникнали патрули. Базата оставаше тиха, но това не ме успокояваше. На Ембър може и да й приличаше на разходка в парка, но аз знаех колко бързо могат да се обърнат нещата. А тогава шансовете ни да се измъкнем бяха почти нулеви.

Докато се промъквахме покрай външната стена към първата редица сгради, вратата пред нас внезапно се отвори. Преглътнах проклятие, свих се зад ъгъла и се залепих за стената. Ембър направи същото. Усещах топлината на тялото й и пак потиснах нетърпението на дракона си. Двама човеци спряха в подножието на стълбите и заговориха с тихи, груби гласове:

— Проклет кухненски наряд — изръмжа единият. — Разбира се, точно днес ми се падна. Ще ходиш ли на екзекуцията?

— Не знам — отвърна другият, а Ембър се скова до мен. — Струва ми се… нередно… Видях го при атаката в Южна Америка, когато уби онзи проклет дърт гущер сам-самичък. Хлапето не знае какво е страх.

— Той е на страната на драконите — сряза го рязко другият. — Не го ли чу какво каза в съда? Аз лично нямам търпение да видя червата му пръснати по земята. И това му е малко, ако питаш мен.

Отдалечиха се, като продължиха да спорят, гласовете им заглъхваха в мрака. Когато отминаха, аз издишах тихо и се отпуснах. Погледнах Ембър.

Лицето й беше пребледняло от ужас и гняв, очите й светеха — ярко яростни смарагди в сенките. Сякаш щеше да се Преобрази, тук и сега, и да разкъса двамата войници. Бързо я хванах за ръката и усетих как трепери под пръстите ми. Наведох се и прошепнах:

— Спокойно, Огнено момиче. — Драконът ми отново напираше към повърхността. Отблъснах го. — Затова сме тук. Той е още жив.

Всъщност точно от това потвърждение имах нужда. Те щяха да екзекутират войника днес, вероятно още на зазоряване. Не че ми пукаше — щях да съм много доволен от смъртта на още едно копеле от Ордена, — но това означаваше, че нямаме много време. Трябваше да действаме веднага, ако искахме да го измъкнем. Но реакцията на Ембър събуди гняв във вените ми. Защо държеше толкова на това хлапе? Той беше просто човек, и най-важното — беше от Ордена. Спомних си как го гледаше и танцуваше с него и гневът ми нарасна. Ембър беше дракон; нямаше работа да се забърква с човек. Щом спасим това копеле и се отдалечим от Ордена достатъчно, за да дишам спокойно, щях да й покажа какво точно означава да бъдеш дракон.

Ембър пое дълбоко дъх и кимна. Внимателно тръгнахме около сградите, като се придържахме към стените и сенките, промъквахме се към голямата двуетажна постройка близо до центъра. Естествено не поехме към ярко осветения вход, а продължихме покрай задната стена, към малка метална врата.

Ембър тръгна натам, но аз я сграбчих за ръката и посочих камерата, монтирана над стъпалата. Свихме се пак в сенките и аз казах в микрофона:

— Уес, до задната врата на главната сграда сме. Няма пазачи, но има камера и май ще ни трябва карта ключ, за да влезем.

— Задръж. — Той замълча, а ние с Ембър се притискахме към стената и чакахме. — Добре — прошепна след няколко секунди Уес. — Просто ми дай минутка да опитам да я изключа.

В това време някой внезапно зави зад ъгъла. Човек, с цивилни дрехи и тъмна, късо подстригана коса. Той подскочи сепнато, втренчи се за миг в нас, а после мускулите му се напрегнаха и отвори уста да извика.

Ембър скочи като черен вихър и удари войника в челюстта, точно под ухото. Главата му се отметна настрани, той се свлече на земята и заби лице в пясъка.

Вдишах бавно, тя примигваше и гледаше ококорена поваления мъж, сякаш не можеше да повярва какво е сторила. Ръцете ми трепереха, във вените ми течеше адреналин. Случи се толкова бързо; дори не успях да помръдна, преди войникът да се строполи в безсъзнание. А рефлексите ми в никакъв случай не бяха бавни.

— Огнено момиче — прошепнах и тя се обърна почти уплашена към мен. — Това беше… впечатляващо. Къде го научи?

— Не знам. — Отстъпи от тялото, сякаш се страхуваше, че няма да се сдържи и ще му причини още нещо. — Аз просто… видях го и… — Очите й потъмняха и тя разтърси глава. — Дори не помня какво направих.

Обучението на Лилит. Ето на това Усойниците учеха своите повереници — да бъдат бързи и смъртоносни, да нападат, без да се замислят. Да разпознаят опасността и да я отстранят. Мигновено.

— Райли. — Гласът на Уес изпращя тревожно в ухото ми. — Добре ли си? Какво става?

Съвзех се и отвърнах.

— Нищо. — Тръгнах към падналия войник. Ембър определено го беше накарала да замълчи, но тепърва трябваше да се оправяме с него. Последното, от което имахме нужда сега, бе да се свести и да вдигне цялата база по тревога.

— Малък проблем. Уреждаме го — продължих аз. Клекнах до човека и посегнах към едно от отделенията на колана си. — Как върви отключването на вратата?

— Какво правиш, Райли? — попита внезапно Ембър, като ме гледаше с тревога. — Ти няма да… го убиеш, нали?

Поклатих глава и й показах пластмасовите свински опашки, които свалих от колана си, макар че ми се стори леко иронично. Ако Ембър беше истинска Усойница, този човек едва ли щеше да е жив сега. И аз не възнамерявах да му троша врата или да му прерязвам гърлото, докато е безпомощен и в безсъзнание. Мразех тези копелета и с удоволствие бих го изпепелил, ако се наложи, но не бях убиец. Не бях като тях.

Гласът на Уес продължи да жужи в ухото ми.

— Мога да отворя вратата — рече той, докато дърпах ръцете на войника зад гърба му и пристягах китките. — Но ако започна да изключвам камерите, сигурно ще се усетят. В най-добрия случай мога да ви осигуря трийсетсекунден запис, но трябва да влезете, преди да свърши. Мислиш ли, че ще можете?

Запуших устата на човека с лепяща лента, която извадих от колана си, после вдигнах тежкото тяло на рамо. Увисна като чувал с картофи — едър, мускулест чувал с картофи.

— Давай — изсумтях и тръгнах към контейнера, зад който се бяхме крили преди минута. — Дай ни поне петнайсет секунди. Ембър, ще вдигнеш ли капака?

Тя забърза към контейнера и вдигна капака. Оттам се разнесе воня на прокиснало мляко и гнило. Вероятно не биваше да изпитвам такова удоволствие, докато хвърлях тялото върху вонящите торби с боклук и затварях капака, но какво да се прави.

Отново при стълбите, ние се притаихме в сенките и се загледахме във вратата и камерата над нея.

— Чакай малко — рече Уес, докато барабанях с пръсти по коляното си и се чувствах крайно видим. Още някой войник можеше да се появи иззад ъгъла всеки момент. Веднъж извадихме късмет, втори път — едва ли.

— Добре — рече най-сетне Уес. — След десет секунди камерата ще се изключи и вратата ще се отключи. Ще стане почти едновременно, затова трябва да влезете бързо. Готови ли сте?

— Да — прошепнах и усетих как Ембър се напрегна до мен.

— Тогава… давай! Сега!

Хукнах по стълбите, не смеех да погледна към камерата, която се взираше в мен с бездушното си черно око. Пръстите ми се сключиха на дръжката точно когато се чу тихо писукане и светлината над процепа за картата стана зелена. Отворих и дадох знак на Ембър да влиза, после и аз прекрачих прага. Вратата се затвори след нас с тихо изщракване, което сякаш отекна по дългия, ярко осветен коридор.

Бяхме в щаб на Ордена на свети Георги.

Сега започваше истинската веселба.