Джули Кагава
Война (54)

Епилог
Данте

Стоях в друг малък и студен асансьор с господин Смит и още един агент на „Нокът“. Тясната кабина се спускаше сякаш към ядрото на земята. Взирах се в размазаното си отражение в металната врата, мислех за изминалите два дни и си позволих лека усмивка.

След катастрофалната среща и обаждането на Ембър господин Рот ме отведе в кабинета си и затвори вратата. Покани ме да седна. Подчиних се, скован от ужас, знаех, че съм се провалил, провалих и организацията, и сестра си. Потънах в креслото пред бюрото му и зачаках брадвата да падне.

— Първо, господин Хил, бих искал да ви поздравя.

Втренчих се в него, реших, че не съм го чул добре. Защо ме поздравяваше? Сигурно се шегуваше, но не бях виждал някой от висшите дракони да се шегува.

— Сър?

Господин Рот се усмихна.

— Тази операция беше изпит, господин Хил. Затова ви поверихме мисията по връщането на Ембър Хил в „Нокът“. Искахме да преценим доколко сте лоялен на организацията, както и вашата изобретателност и решимостта ви да постъпите правилно.

— Но… аз се провалих, сър. Не върнах Ембър.

— Не, не вие се провалихте, господин Хил. — В очите му просветна гняв, но не към мен. — Вие се представихте според очакванията и е достатъчно да кажа, че компанията е доволна от резултатите. Ще има известни… реакции. Рейн няма да е доволен от загубата на хората си, но това е проблем на „Нокът“, не ваш. Вие доказахте, че може да ви се вярва, че идеалите ви са в съгласие с „Нокът“ и за вас най-важна е сигурността на организацията. — Облегна се в коженото кресло. — Затова отново — приемете поздравленията ми, господин Хил. Вие преминахте успешно последния си изпит.

— Сега — продължи той, докато аз още бях смаян от думите му. — Трябва да обсъдим нещо. Като пълноправен член на организацията, вече знаете колко сериозна заплаха е онзи отцепник. Собствената ви сестра извърши нещо отвратително срещу своите, позволи на войник от Ордена да убие дракон. Това често се случва при отцепниците. Без структура те стават жестоки и непредвидими, опасни както за себе си, така и за организацията. Сестра ви е тръгнала по много мрачен път, но ние вярваме, че е заради влиянието на отцепника Кобалт. Той е екстремист, чиято омраза към „Нокът“ ни е добре известна и тактиките му срещу организацията граничат с тероризъм. Кобалт и мрежата му от престъпници трябва да бъдат спрени на всяка цена. Бихте ли се посветили на тази цел, господин Хил?

В мен пламна гняв, стиснах юмрук върху крака си, като внимавах господин Рот да не види. Кобалт. Отцепникът, който беше примамил сестра ми и я обърна срещу мен, вече ми беше личен враг. Едва не изгубих всичко заради него и щеше да си плати за това.

— Готов съм на всичко, сър — казах аз спокойно. — Каквото „Нокът“ пожелае да направя.

— Дори това да означава, че ще работите срещу сестра си?

Поех дълбоко дъх.

— Ембър направи своя избор. Ще трябва да живее с последствията от действията си. Надявам се, че ще осъзнае грешката си и ще се върне доброволно в организацията, но ако не го направи, аз ще я върна насила, ако трябва. — Господин Рот вдигна вежда и аз продължих уверено: — Съпротивата на отцепниците трябва да бъде елиминирана за доброто на всички ни. Ще се посветя изцяло на тази цел, сър.

— Отлично — усмихна се господин Рот. — В такъв случай смятам, че си готов. — Той стана и протегна ръка към вратата. — Починете си, господин Хил — каза ми, докато ме изпращаше към коридора, където чакаше господин Смит. — Утре сутрин ви чака пътуване със самолет.

Асансьорът забави и най-сетне спря с лек звън. Вратите се отвориха и разкриха стерилно бял коридор и две охранявани метални врати в края му. Господин Смит се обърна към мен.

— Не забравяй, Данте — предупреди ме той, когато излязохме в коридора и тръгнахме покрай забързани хора с бели лабораторни престилки. — Това е една от най-големите тайни на „Нокът“. Като ти позволи достъп, организацията ти показва доверието си. Не злоупотребявай с него.

— Няма — отвърнах аз искрено.

Стигнахме до вратите и агентът на „Нокът“ показа картата си на един от пазачите. Той кимна рязко, даде ни знак да влизаме и ние пристъпихме в още по-малка стая, почти колкото асансьорната кабина, където пазачът притисна длан към малък сензор до вратата. Той просветна, зелените ивици сканираха дланта и пръстите му, после се чу кратък сигнал и светлината над вратата стана зелена.

— Не го забравяй, Данте — предупреди ме отново господин Смит и бутна вратата.

Очите ми се отвориха широко от смайване. Пристъпих стъписан напред, не можех да повярвам. От вратата излизаше пара, а въздухът беше горещ и влажен, сякаш навлизах в джунгла. Веднага плувнах в пот, но не я усещах. Не можех да откъсна поглед от чудесата пред мен.

Дракони. Стотици дракони. В огромни цилиндрични капсули, наредени покрай пътеките. Те се носеха в прозрачна зелена течност, със затворени очи и свити към телата криле и крака. От вратовете и коремите им се точеха тръби, които стигаха до капаците на контейнерите, а там изчезваха сред някаква машинария. По размерите им разбрах, че повечето са малки, някои наскоро излюпени, но в края имаше и по-големи, по-възрастни.

И всички изглеждаха еднакво. През стъклото и зелената течност люспите им бяха металносиви, без никакво цветно петънце. Всички имаха еднакви рога над очите и по челюстта. Еднакви шипове стърчаха от гърбовете, раменете и предните им крака. Тези прилики не бяха просто съвпадение, не показваха обикновено родство. Тези дракони бяха идентични. Чак до извития рог в лявата част на главата.

Усмихнах се, когато осъзнах какво е планирал „Нокът“ през цялото това време.

— Гледай, Данте Хил — каза господин Смит триумфално. — Добре дошъл в бъдещето.