Джули Кагава
Война (53)

53.
Ембър

— Няма друга като теб, Огнено момиче — въздъхна Райли.

Изгледах го над масата, на която бе отворен комплект за първа помощ — бинтове, мехлем за изгаряне и дезинфекциращи кърпички. Черният ми костюм лежеше на пода в банята на хотелската стая, бях го заменила с къси панталони и свободна блузка, която не се търкаше в кожата ми. Райли се наведе напред в стола си и уви и последния бинт на ръката ми. Дългите му пръсти понякога ме докосваха и изпращаха топлина. Гарет бе излязъл от стаята преди няколко минути, без да каже нищо. Вероятно за да застане на пост или да огледа паркинга за „подозрителни елементи“. И ние бяхме сами.

Е, ако не броим Уес.

— Ето. — Райли завърза бинта и ме погледна с мрачна усмивка. Поклати глава. На лявата буза, точно под окото, имах квадратна марля, която странно ми опъваше. — Не пипай превръзките, Огнено момиче — нареди ми той. — Надявам се, че до ден-два раните ще зараснат, макар че за първи път ми се налага да лекувам дракон от изгаряния. Както казах, няма друга като теб.

— И слава богу! — промърмори Уес от леглото, лаптопът лежеше на коленете му. Не му обърнах внимание, което не беше лесно в малката стая. След като се срещнахме с Райли и Уес пред депото, ние избягахме от центъра на Вегас и Стрип, за да се отдалечим възможно най-много от огромните блестящи казина. В този малък хотел в покрайнините на града имаше повече хлебарки, отколкото игрални автомати, и четиримата се бяхме натъпкали в една стая като сардели, но Райли не възнамеряваше да останем дълго тук. Според Уес на две пресечки по-надолу се продавали коли втора употреба, където не искали документи и не задавали въпроси. Райли планираше да идем там още щом отворят, след няколко часа. Нямах представа къде ще ходим, но знаех, че иска бързо да напуснем Вегас. А след тази нощ с удоволствие щях да го направя. Да кажа сбогом на Града на Греха. Сбогом на „Нокът“ и на Ордена… и на Данте.

В гърлото ми заседна буца и аз преглътнах с ръмжене. Нямаше да скърбя за предателя, колкото и да ме болеше. Данте вече беше част от „Нокът“. Част от организацията, която искаше смъртта ми. Той бе изпратил след мен Усойница и Василиск след Райли, със заповеди да ни убият. Вече не го познавах. Райли беше прав от самото начало.

— Готово. — Уес натисна един клавиш и вдигна поглед. — Изпратих инструкции до всичките ни гнезда да се преместят веднага и да не се свързват с никого, докато не влязат в контакт с теб. До второ нареждане са в режим на спешна евакуация.

— Добре. — Райли се изправи. — Да се надяваме, че това ще ни спечели малко време, докато се оправим с тази каша. Да се опитаме да разберем откъде изтича информация към организацията и да пресечем това. Ако „Нокът“ иска смъртта ни, не възнамерявам да ги улеснявам.

Почти не го слушах, още мислех за „Нокът“ и Данте и за цялата тази прецакана ситуация, затова нежното докосване по рамото ми ме изненада. Вдигнах глава и срещнах настойчивите златни очи на Райли.

— Огнено момиче? Добре ли си? Боли ли те?

— Не — прошепнах, вече познатата топлина отново се надигаше и ме тласкаше към него. Изправих се внимателно. Раните и изгарянията пулсираха, но постепенно утихваха благодарение на мехлема и болкоуспокояващите. Истинската болка не беше физическа и никакъв аспирин не можеше да я потуши.

— Просто… мисля за „Нокът“ — Райли, който не откъсваше очи от мен — и за Ордена, и за онова копеле брат ми. Знам, че сега можеш да ми кажеш: „Казах ли ти?“…

Той пристъпи към мен и много внимателно ме притегли в прегръдката си, а аз се сковах от изненада.

— Съжалявам за Данте — прошепна той, беше сложил едната си ръка на кръста ми, а другата — в косата ми. Бузата ми се притискаше към гърдите му; усещах топлината на кожата му през тениската, а гласът му вибрираше в ухото ми. — Ще ми се да можехме да измъкнем и него. Но той направи своя избор. И сега ти също трябва да избереш. Ще продължиш ли да се бориш с мен срещу „Нокът“, въпреки че някой ден отново може да се сблъскаш с брат си?

Сложих длани на ръцете му и се отдръпнах, за да го погледна, но не Райли, а Кобалт се взираше в мен. Човешката маска още беше там, но тъмносиният дракон ме гледаше през човешките очи, виждах и разперените призрачни криле, в чиято сянка тънехме и двамата. Преглътнах с усилие, за да попреча и на моите да се разтворят.

— Защо сега? — прошепнах аз.

— Казах ти, че вече няма да се боря с това — отвърна Кобалт и ръката му се озова на бузата ми, беше изпепеляваща. — Едва не те изгубих днес. Няма да направя отново тази грешка. — Пръстите му плъзнаха по кожата ми, отметнаха косата ми назад и аз потреперих. — Не е нужно да решаваш тази нощ — каза Кобалт. — Имам време. — Устата му леко потрепна, той отстъпи и отново заприлича на Райли. — Все пак съм дракон.

— По дяволите! — чу се отвратеният глас на Уес от ъгъла. — Вие двамцата ще спрете ли, преди да съм оповръщал цялата стая? Райли, ела да видиш нещо.

Райли извъртя очи и тръгна към него. Аз ги гледах, сърцето ми биеше лудо в гърдите, драконът бушуваше под кожата ми. Внезапно стаята ми се стори твърде гореща и задушна, а стените сякаш ме притискаха. Трябваше да изляза на чист въздух.

Погледнах към Райли и Уес, те разговаряха за нещо и аз се измъкнах в топлата нощ. Бях си казала, че имам нужда да остана сама, за да си прочистя главата, но не беше вярно. Не се наложи да търся далеч. Една стройна фигура стоеше във външната галерия и бе опряла лакти на перилата. Взираше се в паркинга. Тръгнах към него, но се поколебах, разкъсвана между желанието да му кажа нещо и да се върна в стаята. Защо се страхувах? Това беше Гарет.

Принудих се да продължа, защото знаех, че ме е чул.

— Здрасти — казах, щом вратата изщрака зад мен. Опитвах се да звуча нехайно, въпреки че бях изпълнена с несигурност. — Забеляза ли някакви нинджи? Може би таен агент, скрит в кактуса?

— Не — отвърна той тихо, още се взираше в розовото сияние на хоризонта. — Но близо до паркинга има една подозрителна пейка, държа я под око. За всеки случай.

Усмихнах се и се облегнах до него на перилата. Вгледахме се в далечните планини. В минутите преди зазоряване светът е тих и в покой. Искаше ми се и аз да се чувствам така, но бурята от въпроси в мен ми пречеше. Чудех се къде ли ще идем сега. Чудех се къде е Данте, какво прави, какво планира. Чудех се дали ще дойде време, когато ще мога да спра да бягам. Дали някой ден „Нокът“ и Орденът просто ще спрат да се избиват и ще сложат край на тази война.

— Ембър.

Гласът му, тих и колеблив, наруши предутринния покой. Не откъсваше очи от хоризонта, но позата му беше скована и напрегната.

— Ти не ми отговори снощи.

Стомахът ми се преобърна и всичко наоколо застина. Гарет се изправи, обърна се да ме погледне и аз усетих как погледа на металносивите очи прогаря лицето ми. В мен запърха паника. Взирах се в една далечна улична лампа, която потрепваше на фона на настъпващата зора, и тишината между нас ми се стори ужасяваща. Сърцето ми биеше лудо, пищеше да кажа нещо, да му кажа онова, което искаше да чуе. Но не знаех дали ще мога… Когато бях с него, бях щастлива. Когато се докосвахме, сърцето ми учестяваше ритъма си, а стомахът ми правеше салта. Когато бяхме разделени, постоянно мислех за него, когато бяхме заедно — бях доволна. Но не знаех дали това е любов.

И как бих могла да го обичам, когато част от мен копнееше за Кобалт?

— Какво искаш да кажа, Гарет? — прошепнах накрая.

Той не отговори веднага, пое си тихо дъх, сякаш събираше кураж.

— Искам просто истината. — Гласът му не беше гневен или студен, или настоятелен, просто примирен. Тъжен. — Никога не съм… чувствал нещо подобно. И знам, че съм последният човек на света, който го заслужава, но… говорех истината, когато ти казах, че съм влюбен в теб. — Гласът му затихна на последните думи, после укрепна и стана почти предизвикателен: — Обичам те, Ембър. — Затворих очи. — Не ме е срам и не ме е страх от това. Но аз… искам да знам дали ти чувстваш същото.

Той сваляше картите на масата, разкриваше се напълно и аз вероятно щях да му разбия сърцето. Исках да му го кажа. Исках да му кажа, че чувствам същото, но същевременно не исках да го лъжа. Бях объркана и изпълнена със съмнения. Гарет. Кобалт. Копнеж. Любов. Кое е по-силно? Как изобщо хората разбират дали са влюбени?

— Гарет… аз… не зная. Не съм човек. И дори не знам дали сме способни на… подобни чувства.

— Не вярвам в това — каза той. — Преди може и да съм вярвал, но вече не. Познавам те, Ембър. От първия ден в Кресънт Бийч те наблюдавам. Ти имаше приятели, привързваше се, те ти липсват дори сега. Ядосваш се на брат си, защото избра „Нокът“ пред теб. Отказа да бъдеш Усойница, която убива безмилостно. Ти ми показа, че драконите не са по-различни от нас, и аз изоставих всичко, в което вярвах, заради теб. — Замълча, в гласа му се усети тихо отчаяние. — Не ми казвай, че не си способна на това — прошепна той. — Какво всъщност ти пречи?

Въздъхнах, погледнах го и накрая признах истината и пред двама ни:

— Райли.

Той не изглеждаше изненадан. Само кимна бавно, сякаш потвърждавах нещо, което винаги е подозирал. Накрая се обърнах към него, исках да разбере.

— Гарет… аз те харесвам. Наистина. Когато съм с теб… се чувствам повече човек от когато и да било. Не знам дали би трябвало да се чувствам така и не знам дали е хубаво или лошо, но вече наистина не ми пука. Искам да бъда с теб. Понякога… понякога ми се ще да не бях дракон, за да можем да бъдем заедно. — Изсмях се горчиво. — Разбира се, ако бях човек, никога нямаше да се срещнем, затова сме в нещо като омагьосан кръг, нали?

Гарет не отговори. Още ме гледаше, сериозните сини очи ме караха да сведа поглед. Но не го направих.

— Но не мога да пренебрегна онова, което чувствам към Райли. И не искам да ви лъжа и двамата. Наистина нямам представа какво се случва между нас и докато не разбера… Не мога да ти дам истински отговор. Съжалявам, Гарет. — Не можех повече да понеса погледа му и се извърнах. — Мисля… мисля, че ми трябва малко време.

— Добре. — Гласът му ме изненада. Очаквах гняв, възмущение, обвинения, че съм го подвела, но не и тази тиха решителност. — Предполагам, че това улеснява нещата.

Погледнах бързо към него.

— Какво улеснява?

Този път той се извърна. Едва тогава забелязах раницата, опряна на вратата, и всичко в мен изстина.

— Тръгваш ли си?

— Няма причина да оставам — отвърна той спокойно и преметна раницата на рамото си. — Изплатих дълга си пред теб и Райли. Вече не е безопасно да остана с вас. Рано или късно Орденът ще ме погне отново. По-добре да съм далече, когато се случи.

— Къде ще идеш?

— Още не знам. — Озърна се към мен, очите му бяха мрачни. — В Англия може би, ако успея да се добера дотам. В Ордена нещо не е наред — засадата с Мист и Фейт не беше съвпадение. Орденът знаеше, че идваме, и не ми харесва какво означава това. — Той присви очи. — Ако има връзка между „Нокът“ и Ордена, това би променило всичко, в което воините на свети Георги вярват от векове. Всичко ще се окаже измама. Сега, когато бях и от двете страни, искам да разбера дали в тази война има нещо повече. — Въздъхна и за първи път сянка на съмнение прекоси лицето му. — Надявам се да греша. Но трябва да се уверя. — Замълча за секунда — последният ми шанс да му кажа да остане. Той се отдръпна. — Довиждане, Ембър. — Нещо в мен се пръсна. — Благодаря ти… за всичко. — И си тръгна.

— Гарет, чакай.

Той се обърна и отвори широко очи от изненада, когато се хвърлих към него. Увих ръце на врата му и го целунах. Той ме хвана през кръста, притисна ме към себе си и аз зарових пръсти в косата му. Той изстена, избута ме към една колона, целуваше ме по брадичката и по шията, устните му прогаряха кожата ми. После се срещнаха с моите, жадни и нетърпеливи, и всичко в мен се завихри. Изстенах тихо, притиснах се към него, защото исках да го почувствам с цялото си същество.

Внезапно той се отдръпна, прекъсна целувката и ме пусна. Погледнах очите му и видях объркване, несигурност и плаха надежда. Сърцето ми замря. Войникът ме гледа още миг, после затвори очи.

— Кажи ми да остана — прошепна той тихо и дрезгаво — и ще остана.

Заля ме студ. Поех дъх да отговоря… и нищо не излезе. Знаех кои думи ще го убедят… но не можах да ги изрека дори сега. Особено сега. Това щеше да е още по-жестоко: да му кажа каквото искаше да чуе, само за да го накарам да остане с мен, когато самата аз не бях сигурна.

Отдръпнах се от ръцете му. Той отвори широко очи, но не помръдна, гледаше как се отдалечавам. За миг изглеждаше опустошен, но само за миг. После безизразната маска на войника си дойде на мястото и очите станаха студени.

Завъртя се и тръгна, този път уверено и сигурно. Гледах след него, а сърцето ми биеше в гърлото. Той стигна до стълбите в другия край и пое по тях, без да се обърне.

След това вече го нямаше.

Примигвах бързо, докато паренето в очите ми премина и се върнах в стаята.

Райли и Уес още бяха при компютъра, но сега се бяха преместили на масата. Райли стоеше зад стола на човека, който се бе прегърбил пред екрана. Уес не помръдна, но Райли ме погледна, когато влязох и се облегнах на вратата, още се опитвах да проумея факта, че Гарет си тръгна завинаги.

— Добре ли си? — Райли пристъпи към мен, смръщен от тревога. — Къде е войникът?

— Той… си тръгна — отвърнах аз, а Райли рязко вдигна вежди. — Преди малко. Каза, че трябвало да разбере нещо за Ордена. Той… няма да се върне.

— Хм. — Както и очаквах, Райли не беше съсипан от новината. — Е, мога да кажа, че съжалявам, но ще излъжа. Не ме гледай така, Огнено момиче — продължи той и прекоси стаята. — Знаеш, че това беше неизбежно. Той е човек и войник на свети Георги. Наистина ли очакваше да се мотае с дракони до края на живота си?

— Не — прошепнах, гласът ми прекъсна. Разбира се, че не. Гарет беше човек. Мястото му беше при другите хора. Може би сега най-сетне щеше да има нормален живот. — Знаех, че рано или късно ще си тръгне — признах аз. — Просто… просто ще ми липсва.

Райли се приближи и без колебание ме дръпна към себе си. Пулсът ми се учести и топлината прогори мъката, поне засега.

— Забрави го — прошепна Кобалт, сведе глава към мен. — Той не ти трябва. Имаш мен. И когато си готова, когато стигнем до място, където ще можем да бъдем себе си, ще ти покажа точно какво означава това.

Да, съгласи се моят дракон, когато затворих очи, за да се насладя на топлината. Това беше правилно. Това исках. Не ми трябваха хора и техните объркващи чувства. Аз бях дракон и бе крайно време да го приема.

Отдръпнах се да погледна Райли. Видях се в яркия златен поглед и опитах да се усмихна.

— Е? — Кобалт ме гледаше със сияещи очи — сега накъде?

— Сега ли? — отвърна Райли, гласът му беше натежал от мрачно обещание. — Сега ще намерим един предател.