Джули Кагава
Война (51)

51.
Ембър

Отпуснах ръка, сърцето му биеше бързо, чувствата ме разкъсваха. Райли беше добре; не можех да изразя колко облекчена бях да чуя гласа му, да разбера, че е жив. Последните няколко часа бяха кошмар; дори не бях осъзнавала колко много означава Райли за мен, докато не изчезна.

А драконът ми, който се носеше като разтопена лава по вените ми, ясно съзнаваше обещанието му, наслаждаваше му се дори. Тя нямаше търпение да го види. Тя разпознаваше другата си половина, винаги я бе разпознавала. Кобалт я зовеше. Тя чувстваше привличането на дракона така ясно, както аз усещах нуждата да летя, да спя или да дишам. И Райли вече нямаше да го крие.

Какво спираше мен?

— Трябва да вървим. — Гласът на Гарет отекна до мен. Вдигнах очи и видях, че ме гледа. Лицето му бе празна, безизразна маска. Всичко в мен се сви. — „Нокът“ вероятно вече са разбрали, че засадата им се е провалила — продължи той и посочи към касапницата наоколо. — Ако не са, скоро ще разберат. Трябва да напуснем района, преди да са изпратили екип по почистването.

— Добре. — Кимнах и се отблъснах от купчината сандъци, но в крака ми се стрелна болка и едва не паднах, задържах се за ръба. — О, по дяволите!

— Добре ли си? — Той се приближи, студеното изражение се разкъса за миг от тревога. Махнах му.

— Добре съм. — Направих още една крачка и стиснах зъби, защото кракът ми, гърбът, ребрата и рамото ми запулсираха. Не знаех дали е от ноктите на дракона или съм натъртена от схватката, но ужасно болеше. Разбира се, по глупавия магически костюм на Усойница нямаше нищо скъсано, затова не можех да видя раните. — Следвам те — казах през зъби, щеше ми се да можех да се Преобразя в истинската си форма отново. Човешкото тяло не се справяше добре с болката. — Просто върви… малко по-бавно. Продължавай.

Гарет се поколеба, застана до мен и сложи ръка на гърба ми. Погледнах го изненадана, когато се наведе, пъхна ръка под коленете ми и ме вдигна. Ахнах и потреперих, защото движението засегна отворените рани под костюма, но той ме вдигна внимателно на ръце и болката намаля.

— Гарет. — Сърцето ми бумтеше, бях толкова близо. Сложих ръка на гърдите му и усетих, че и неговото сърце бие бързо под дланта ми. — Не е нужно да го правиш. — Разкъсвах се между вълнението и смущението. — Ще се оправя…

Замълчах заради погледа му. Прочетох тъга, съжаление и копнеж в очите му, преди да примигнат и отново да станат далечни.

— Нека го направя за последно — каза той тихо и се усмихна леко, когато се смръщих объркана. — Ти веднъж носи мен. Сега е мой ред.

Звучеше тъжен. Сякаш това бе последното нещо, което правеше за мен. Увих ръка на шията ми и се усмихнах, за да разсея напрежението.

— Знаеш ли, ако наистина искаш да ме впечатлиш, мога да се Преобразя и да ме носиш тогава.

Устните му потрепнаха.

— Струва ми се, че няма да стигна много далеч. Райли ще дойде и ще завари дракон върху смазан войник. Вероятно дори ще ни снима за спомен.

Изсмях се и усетих как смущението ми намалява. Войник на свети Георги носи дракон на ръце — какво следва? Въздъхнах, облегнах глава на гърдите му, докато ме носеше с лекота през лабиринта. Сърцето му биеше равномерно и стабилно до ухото ми и аз се отпуснах. Бяхме добре, всички. Орденът ни беше нападнал и ние бяхме оцелели. „Нокът“ изпрати двама смъртоносни агенти, за да ме принудят да се върна в организацията, а още бях тук. Райли беше жив. Гарет беше жив. Бяхме преодолели най-страшното, което „Нокът“ и Орденът можеха да хвърлят срещу нас, и бяхме победили.

Но жертвите бяха много, макар че не ги дадохме ние. Не беше нужно да поглеждам към десетината агенти на „Нокът“, проснати из склада. Повече мъртъвци, отколкото бях виждала през целия си живот. Мъртви човеци, които вероятно щяха да навестяват сънищата ми със седмици. И разбира се, някъде в тази мрачна и кървава каша лежеше безжизненото тяло на един тъмносин дракон. Момиче, което някога е било също като мен.

Гняв припламна и странно, но очите ми запариха. Това беше загуба. Ужасна, глупава загуба и за какво? Фейт не трябваше да умира. „Нокът“ не трябваше да я изпращат. Защо просто не ни оставеха на мира? Защо беше толкова важно да се върна в организацията? Сега едно малко и десетки хора бяха мъртви, защото някой в „Нокът“ бе наредил моето убийство…

— Гарет — прошепнах и свих юмрук в тениската му, — чакай!

Той спря и ме погледна питащо. Бяхме почти до изхода; виждах отворената врата към пустия двор. Райли и Уес сигурно щяха да дойдат скоро и трябваше да се махнем оттук, преди „Нокът“, Орденът или полицията да се появят. Но нещо още ме тормозеше и знаех, че ако не го разреша сега, ще ме подлуди.

— Трябва да се върна — казах аз и той се смръщи. — Не е нужно да идваш. Остави ме и върви да чакаш Райли. Но аз трябва да се върна. Забравих да направя нещо важно.