Джули Кагава
Война (50)

50.
Кобалт

Преди дванайсет години.

Не знам как ме е проследил, но го е направил.

Един човек ме чакаше в последното скривалище, което бях наел за през нощта. Седеше до бюрото в ъгъла, когато влязох. Напрегнах се и посегнах към пистолета, който вече винаги носех със себе си, но той бързо вдигна ръце.

— Споко, приятел! Не съм дошъл да правя проблеми. Просто ме изслушай.

Тогава го познах. Хлапето от срещата с Рот и Главния Василиск, преди толкова много време. Кафявата му коса стърчеше във всички посоки и падаше над очите му, а дрехите му изглеждаха смачкани и мръсни, сякаш не ги беше свалял от дни. Опитах да си спомня името му и осъзнах, че всъщност не го знам.

— Добре. — Продължавах да се целя в хлътналия му корем. Може и да беше човек, и то невъоръжен, доколкото виждах, но бях изкарал ужасна седмица и не исках да рискувам. — Целият съм слух. Какво искаш?

— А ще може ли да оставиш пистолета? Вече ти казах, приятел, не искам проблеми. Тук съм да помогна.

Ухилих се.

— Сериозно? Малко ми е трудно да повярвам. Първо, ти си човек. С какво можеш да ми помогнеш? И второ, и по-важно, видях те на срещата с Рот. Ти си от „Нокът“.

— Вече не.

Изгледах го смаян.

— Вече не? Как така?

— Ами напуснах, приятел. Край. Станах отцепник, излязох от схемата, станах невъзвращенец, както щеш го наречи.

— Как?

— Планирах го от доста време — обясни хлапето, на слабото му лице се изписа гняв и възмущение. — Ако вземеш да свалиш пистолета и спреш да ме изнервяш, ще ти кажа всичко. Включително и някои неща за теб, които може би не знаеш.

Въздъхнах и свалих оръжието.

— Добре. — Той се отпусна. Нямах нужда от това точно сега, някакъв непознат човек да се появи на прага ми като изгубена котка, но ако хлапето наистина се бе измъкнало от „Нокът“, вероятно си струваше да го изслушам. Той може би знаеше какво са намислили, ако планираха нещо, което включваше мен и поредната Усойница. Засега се измъквах от Стелт, но нямаше да е задълго. Тя още беше някъде там и ме търсеше. Поне можех да го изслушам. — Обаче — предупредих го и за последно надигнах пистолета, — ако „Нокът“ внезапно се появят, докато си говорим, теб ще застрелям първи. Просто да знаеш.

Той пребледня, но кимна.

— Става. Макар че ако копелетата се появят, може би ще е по-добре да ме застреляш. — Опря кокалести лакти на коленете си и въздъхна. Изглеждаше изморен и много по-възрастен, отколкото ми се беше сторило. — Мисля си… вероятно наистина ще е по-добре да умра, отколкото да се върна там.

Пъхнах пистолета в колана на джинсите си и пристъпих навътре в стаята.

— Кой си ти? — Спрях до леглото. — Как ме намери?

— Казвам се Уесли — отвърна човекът и се облегна в стола. — Уесли Хигинс, или просто Уес. Не че има значение, официално вече не съществувам в нито една система. Аз знам кой си. Всъщност знам много неща за теб.

— Така ли? — отвърнах заплашително. — И какво точно искаш за тази информация? Сигурно ще поискаш всичко, което имам, или ще идеш в „Нокът“ да ме предадеш?

— Нищо подобно! Виж, не се опитвам да те изнудвам. Аз просто… — Прекара ръце през косата си. — По дяволите, не искам да се караме. Аз съм на твоя страна, разбираш ли? Нека започна от началото. Ще мога ли да го направя, без да ме гръмнеш в главата?

Свих рамене. Може и да бях параноичен, но седмицата наистина беше ужасна.

— Нищо не обещавам — изръмжах аз. — Започвай.

— Добре. — Пое дълбоко дъх, аз се облегнах на стената, скръстих ръце и зачаках.

— Бях в „Нокът“ почти пет години — започна човекът, като ме поглеждаше крадешком. — Преди това живеех в Лондон с нашите. Нямам братя и сестри, а родителите ми работеха на дълги смени, затова през повечето време бях сам.

— Какво общо има това с „Нокът“?

— Ще стигна и дотам, човече. — Замълча да събере мислите си и продължи: — Както казах, нашите все ги нямаше. Не знаеха какво правя. Не знаеха, че съм… ами… анонимен и независим компютърен специалист.

— Че си хакер.

— И то адски добър. И още съм. — Изглеждаше леко самодоволен, но после очите му потъмняха. — Разбира се, точно това ме забърка в тази каша. Един ден бях сам у дома, вършех си работата, когато някой почука на вратата. Отворих и видях на прага двама цивилни полицаи. Казаха, че съм арестуван и че добре знам за какво. Бях ужасен. Бях на четиринайсет и съвсем сам, извлякоха ме от дома ми с белезници. — Усмихна се мрачно и безрадостно. — Разбира се, не бяха полицията. Не бяха от никоя правителствена служба. Но ти вече знаеш това, нали?

Сега бе мой ред да въздъхна.

— „Нокът“.

— Проклетият „Нокът“ — повтори Уес. — Макар че тогава нямах представа. Отведоха ме в една стая, сложиха ме пред компютър и ми казаха, че ако не правя каквото искат, не само ще ме разкрият, но и ще съсипят семейството ми. — Поклати глава. — Бях просто глупав тийнейджър. Повярвах им. Затова правех каквото ми кажат. Цели три години работих за „Нокът“, чудех се какво става с родителите ми и дали организацията ще ми позволи да се прибера. И знаеш ли какво осъзнах накрая?

— Че няма да ти позволи.

Уес кимна бавно.

— Когато станах на шестнайсет, присъствах на първата си среща с Адам Рот. Те ме заведоха в една обезопасена стая без прозорци и без никакви хора наоколо. И ми показаха тайната на „Нокът“. Показаха ми за кого работя. — Изсмя се рязко и горчиво. — Било дар. Награда за блестящата ми служба и таланти. Шибани копелета. И осъзнах, че никога няма да ме пуснат. Бях там до живот.

— Тогава ли реши да се измъкнеш?

— Та те ме бяха отвлекли! — Изви устна. — Отнеха ми свободата, семейството, всичко. Бях шибан роб на гущерите от цели пет години. Реших да се измъкна на всяка цена.

— Вероятно доста си се потрудил за целта — казах аз, бях смаян, че е предприел толкова опасно нещо и все още им се изплъзва.

— Да, ами както казах, планирах го от известно време — повтори Уес. — Трябваше да подготвя всичко така, че когато си тръгна, да съм завинаги извън системата им. И трябваше да отмъкна достатъчно тайни, за да ги изнудвам да не посегнат на семейството ми. Когато избягах, се погрижих да разберат, че ако някога заплашат нашите, за да се доберат до мен, няколко много интересни файла за бизнеса на „Нокът“ ще станат обществено достояние.

Ухилих се.

— Играеш мръсно с „Нокът“. Впечатлен съм.

Човекът изсумтя.

— Аха. Но има една малка засечка. Мога да хакна всичко, но нямам умения за оцеляване като теб, за да остана жив и далеч от организацията. Дори да бягам, накрая ще изпратят някого да ме убие или ще ме завлекат обратно. Някоя Усойница ще ми разкъса гърлото посред нощ. — Потрепери и ме погледна мрачно. — Честно казано, от доста време чакам някой като теб. Когато чух, че си станал отцепник, разбрах, че това е шансът ми. Вероятно нямаше да имам друг.

— Затова ме проследи с надеждата да те защитя от „Нокът“? — Поклатих глава. — Не искам след мен да се влачи човек и само да ме забавя. Работя сам, винаги съм работил сам. — Той посърна и аз се почувствах като задник, но казах още по-твърдо: — Имаш ли изобщо представа за какво ме молиш? Знаеш ли какво означава за организацията да станеш отцепник? Те никога няма да спрат да те търсят. Никога няма да се откажат, да простят или да приемат компромис. И никога няма да забравят, защото драконите имат адски добра памет и вечно жадуват за отмъщение. Но поне ще си жив. А дойдеш ли с мен, животът ти ще е несигурен, изпълнен с насилие и вероятно много къс.

Той присви очи.

— Не мисля, че съзнаваш добре възможностите, приятел — каза той и аз се смръщих. — Аз не съм просто някакво глупаво хлапе, което има нужда от защита. И аз мога да ти помогна.

— Как?

Той се подсмихна.

— Ами за начало… нали се сещаш за сметките, които „Нокът“ замрази, когато стана отцепник? Мога да ги отворя и да направя така, че никога да не ги проследят до теб.

— Какво? — втренчих се в него и усмивката му стана по-широка.

— Казах ти, че съм един от най-добрите, приятел. Ако ти трябва нещо, откраднат файл или разбит шифър, аз ще го направя. Всъщност… — Той бръкна в джоба си, извади нещо черно и пластмасово и ми го подхвърли. — Дар в знак на добра воля.

— Какво е това?

— Всички файлове на „Нокът“ за теб. Всичко, което си правил за организацията, цялата информация къде си бил, къде си отсядал, за случаите, задачите ти и датата на излюпването ти, всичко. Поздравления. Вече наистина си призрак за тях. — Взирах се смаян в него и усмивката му стана по-твърда. — Знаеш, че не са искали да се върнеш от онази мисия, нали? Според досието ти си се превръщал в „пасив“ и „податлив на измяна“. Което е начинът на „Нокът“ да кажат, че вече не могат да те контролират. Затова са решили да инсценират злополука, докато си изпълнявал дълга си. — Сви рамене. — Но тъй като си тук, а не погребан под тонове тухли, предполагам, че вече знаеш това.

— Да. — Погледнах смаян флашката. Целият ми живот на това малко парче пластмаса. А сега беше само мой. Благодарение на този човек проследяването ми вече ставаше много по-трудно. — Предполагам, че онзи „файл“, който искаха да открадна от Ордена, е бил просто примамка — казах аз и пъхнах флашката в джоба на якето си. — Извинение да ме вкарат в базата.

— О, не, приятел. Беше си съвсем истински. — Уес пак се ухили. — Онзи ден „Нокът“ взеха много важен файл от Ордена. Те вече имаха агент в базата, защо да не го използват за последно? Проблемът? Ами той вече изчезна. Сякаш никога не го е имало.

— Ти си взел файла — казах аз и той сви рамене. — Е, какво е?

— Питаш мен? Мислех си, че работиш сам.

Той беше прав; беше твърде полезен, за да се откажа от него. Все пак нещо ме тормозеше.

— Да кажем, че приема предложението ти — започнах аз и той вдигна вежди. — Защо го правиш? Какво ще получиш от всичко това?

— Освен че ще остана жив? Ами това ми се струва адски добра причина, но… има и още нещо. — Уес се облегна в стола и изражението му стана сурово. — Проклетите гущери ми откраднаха живота — промърмори той. — Вече никога няма да съм нормален. Никога няма да мога да видя родителите си, да се оженя, да имам деца, такива неща. Заради „Нокът“.

— Значи отмъщаваш? — попитах аз и поклатих глава. — И си мислиш, че… ще успееш да го победиш? Това не е някаква си компания, която можеш да заразиш с вирус. Това е световна корпорация, империя. Ние сме само двама.

— А ако има и други като нас?

— Дори да има, как ще ги намерим?

Очите му засияха.

— Как наистина — рече той и отвори лаптопа си, наведе се над клавиатурата. — Искаш да знаеш какъв файл открадна от Ордена? — Приближих се и надникнах над рамото му. — Виж това.

Присвих очи към изображението, което изскочи на екрана и се смръщих объркан. Това беше… списък. Нямаше заглавие, нищо, което да подскаже за какво се отнася. Но първият ред беше следният: „Карсън Сити, Невада. Дейност на «Нокът»: умерена. Открити внедрени агенти: 1.“

Внедрени агенти? Така Орденът наричаше малките, готови за асимилация. Те бяха изпращани в човешки градове, за да се смесят с хората. Прегледах списъка и смайването ми нарастваше. Всеки ред съдържаше името на града, степента на активност на „Нокът“ там и един или двама възможни агенти. Сърцето ми заби по-бързо от вълнение.

— Това е… — прошепнах аз, а Уес кимна.

— Всички места, където според Ордена „Нокът“ ще изпрати своите малки — довърши той и сви рамене. — Вероятно не е съвсем точен, някои от местата вероятно вече не се използват, като се има предвид параноята на „Нокът“. Но…

Но все беше нещо. И сега, когато имахме списък с възможните локации на внедрените агенти, в главата ми започна да пропълзява идея. Откачена, невъзможна, ужасяваща идея. Ако успеехме да открием тези малки и да сме там, когато „Нокът“ ги внедряват в града, можех да им покажа истината за организацията. Те трябваше да я знаят, преди „Нокът“ да затегне хватката си и умовете им да бъдат промити напълно. Те трябваше да видят какво представлява всъщност организацията. А ако решат, че не могат да бъдат повече част от нея, щяха да имат нужда от някой, който да им помогне да избягат, да им покаже как да бъдат свободни.

Аз можех да им покажа.

Уес забеляза промяната в мен и на лицето му бавно се разля усмивка.

— Е, к’во ще кажеш, приятел? — рече тихо. — Партньори ли сме?

— Осъзнаваш, че това ще отнеме много време, нали? — предупредих го аз. — Такава мрежа се изгражда с години, дори с десетилетия. Постоянно ще бягаме, от „Нокът“ и от Ордена. Животът ни винаги ще е в опасност и никога няма да бъде нормален. Сигурен ли си, че го искаш?

— Хей! — Уесли Хигинс се облегна назад и сви рамене. — Преследва ме шибана драконова империя, която няма да спре, докато не бъде разрушена напълно. Какво друго ми остава?

— Така е. — Погледнах към първото място от списъка и кимнах. Карсън Сити, Невада, бе първата ни спирка. — Нека съпротивата започне.