Джули Кагава
Война (48)

48.
Гарет

Свалих пистолета, гледах как Ембър отстъпва от тялото и част от напрежението ме напусна, докато се взирах в мъртвия дракон. Беше се свършило. Тя беше последната; другите, агентите на „Нокът“, бяха пръснати из целия склад. Биха се упорито до последния човек. Сякаш нямаха какво да губят. Може би нямаха. Вероятно в „Нокът“ можеш да се завърнеш единствено като победител, или не се връщаш изобщо. Но това беше без значение. Тази нощ никой нямаше да се върне в „Нокът“.

Внезапно Ембър се олюля със сумтене и тревогата ми се събуди. Прибрах пистолета в кобура, приближих се бързо и огледах елегантното люспесто тяло за рани. Алените люспи ми пречеха да видя дали има кръв, но предполагах, че е ранена, заради скованите й движения. Не бях виждал цяла битка между дракони, но от личен опит знаех на какво са способни ноктите и зъбите им: можеха да строшат кост и да разкъсат метални врати. Люспите им бяха огнеупорни, но си представях какво могат да си причинят въпреки това два развилнели се дракона.

Предположението ми се потвърди, когато се приближих още и видях блясъка на отворени рани по гърба й — четири дълги следи от нокти сред люспите. Но ръбовете на тесните драскотини изглеждаха обгорели и плътта бе възпалена и розова.

— Ембър — казах аз и леко отблъснах края на опашката й, щом тя се завъртя към мен. Видях още рани, все в това състояние — обгорени драскотини от нокти. Усетих миризма на дим и химикали, която сякаш идваше от нея, и се намръщих:

— Какво стана?

— Лошо решение, което тогава ми се стори добра идея. — Гласът й бе напрегнат, тя се обърна изцяло към мен. Четири тънки, сълзящи драскотини бележеха муцуната й — бяха червени и доста болезнени на вид. — Ти я уби — прошепна тя не точно обвинително, но очите й светеха гневно. — Не беше нужно да я убиваш.

— Напротив. — Срещнах драконовия поглед и видях отражението си в зелените очи. Те се присвиха рязко, но не изпитах страх. Странно, че вече можех да стоя близо до яростен ранен дракон и да знам, без всякакво съмнение, че няма да ме нарани.

— Трябваше да използвам смъртоносна сила — казах й. — Знаеш го. Тя нямаше да спре.

— Знам. По дяволите! — Ембър се отпусна и погледна безжизненото тяло до стената. Болка прекоси лицето й, тя издиша силно и от устата й се вдигна дим.

— Все пак тя беше една от нас. Била е като мен преди. Кой знае каква можеше да бъде, ако Лилит и „Нокът“ не я бяха хванали в лапите си. — През нея премина тръпка, тя извърна глава и затвори очи. — Ще ми се да не беше ставало така.

Опрях колебливо ръка на шията й и усетих топлите люспи под дланта си. Сърцето ми подскочи, все още смаяно от мисълта, че докосвам дракон.

— Трябва да се погрижим за това — казах аз. Мислено преценявах раните й и се чудех колко сериозни ще бъдат, когато мине в човешка форма. — Можеш ли да се Преобразиш?

— Не — поклати глава тя и отстъпи от мен. — Всъщност да, мога, и ще го направя, но… ами Райли? Той още е някъде там. Трябва да го намерим.

— Ембър, ти си ранена. И то лошо, доколкото мога да преценя. — Минах пред нея да блокирам пътя й. — Трябва да те върнем в хотела и да кажем на Уес какво става. Може вече да се е свързал с Райли.

— Щеше да ни се обади! — Размаха опашка и вдигна непокорно глава. — Добре съм, Гарет. Трябва да продължим да търсим.

— Къде? Още не знаем къде е. Той може да е навсякъде в града. Къде мислиш да търсим? — Тя присви очи, а аз опитвах да говоря спокойно. Знаех, че не бих могъл да я спра със сила. Отново си помислих колко е странно — да стоя насред тъмен склад и да споря с дракон.

— Трябва да измислим план. — Надявах се, че ще се вслуша в разума и тревогата й и нетърпението да открие Райли няма да надделеят над логиката. Една тъмна частица от мен настръхна от гняв при тази мисъл, но я потиснах. — Да се върнем в хотела, да се погрижим за теб и да проверим дали Уес е научил нещо. Това е най-разумното, което можем да сторим сега.

Тя пак размаха опашка и пое дъх да възрази, но се смръщи.

— Чакай — прошепна и вирна глава. — Чу ли това?

Замълчах, извадих пистолета от колана си и минах до нея. За миг застинахме така — войник от Ордена на свети Георги и дракон — пазехме гърбовете си. Странно, но не беше по-различно от безбройните пъти, когато бях правил това с Тристан.

Някъде в лабиринта звучеше тиха, позната мелодия.

Ембър ахна.

— Телефонът ми!

Тръгна напред, залитна и едва не падна, съскайки от болка. Забързах до нея и внимателно я хванах за крилото, за да я спра и да я накарам да ме погледне.

— Изчакай малко. — Ще ми се да знаех някакъв номер, с който да накарам дракон да легне, особено този дракон. — Ембър, чакай. Ще се нараниш. — Тя изсумтя и ме изгледа лошо. — Стой тук и не мърдай. — Заотстъпвах с протегната напред ръка. — Легни, ако трябва. Аз ще го намеря и веднага се връщам. — И хукнах към лабиринта, без да дочакам отговор.

Тичах към мястото на първата засада, подминавах телата на агенти от „Нокът“, свлечени в ъгли или зад сандъци. Повечето бяха проснати на пода там, където се бяха строили в редица, изпепелени от драконов огън или простреляни от пистолета, който Ембър ми бе хвърлила.

Оръжието, с което тя трябваше да ме убие.

Стиснах зъби. За миг наистина си помислих, че ще го направи. Знаех, че с Данте са близки и имат връзка, нечувана за техния вид. Данте беше дракон, неин брат и единственото й семейство; аз бях човек, войник, когото познаваше едва от няколко седмици. Сама ми бе казала, че ще направи всичко, за да го измъкне от „Нокът“.

Защо беше избрала мен пред него?

Докато претърся района, звъненето спря, но само след няколко секунди започна отново. Открих апарата до едно пале, грабнах го и го вдигнах до ухото си.

— Уес?

— О, браво — рече гласът в другия край. И макар натежал от сарказъм, не беше на Уес. — Още си жив.

— Райли. — Усетих странна смесица от облекчение и разочарование. Облекчение, защото, каквото и да изпитваше към мен, отцепникът беше способен водач и стратег, истински войник. И очевидно бе загрижен за отцепниците от мрежата си, малките, които измъкваше от „Нокът“. Само преди месец не знаех, че драконите са способни на подобно нещо. Не исках да умре; бях доволен, че е оцелял.

Но в същото време го бях виждал как гледа Ембър — той искаше да я защитава. Той беше дракон; дълголетен, интелигентен и способен да я разбере по начин, по който аз никога не бих могъл. Ревността беше нещо ново за мен. И ми беше неприятно да се чувствам така. Но все пак я имаше.

— Къде е Ембър? — попита той и злобата отново се надигна в мен, по-силна от всякога. Потиснах гнева си, знаех, че не е разумно точно сега, затова отговорих спокойно:

— Тя е добре. Ранена е, но ще се оправи. Ние… имахме неприятности с „Нокът“.

— Стига бе! — въздъхна Райли, звучеше гневен и изморен. — Предполагам, вече сте разбрали, че Фейт е Усойница — продължи той, но като че ли не искаше да чуе отговора.

— Да — отвърнах просто.

— А тя…

— Мъртва е — казах аз и той пак въздъхна.

— Предположих. Шибаният „Нокът“. — Болката в гласа му ме изненада. — Те бяха просто хлапета. Едно е да изпратят след нас Усойници, но тези бяха почти деца. По дяволите! — Чу се приглушен удар, сякаш бе ударил нещо с юмрук. — Да изпращаш дракони да избиват дракони. Пълна лудост.

— Къде си?

— Вървя към вас. В старото железопътно депо, нали? Чух как Мист ви излъга по телефона. — Замълча, после попита по-тихо: — Как е тя?

Разбира се, можеше да има предвид само нея.

— Тя получи няколко повърхностни рани, докато се би с Усойницата — отвърнах аз и той отново изпсува. — Самите рани не изглеждат дълбоки, но по ръбовете са доста обгорени. Трета степен, доколкото мога да преценя. — От личен опит знаех колко болезнени са изгарянията трета степен. Но се чух да продължавам с абсолютно делови глас: — Иначе раните не са сериозни.

— По дяволите, Ембър — изръмжа Райли. — Как ще се изправяш сама срещу Усойница! Къде е Фейт сега? — продължи с леко колебание. — Ембър ли я… уби?

— Не, аз.

— Добре. — Пак се поколеба, този път по-дълго, сякаш се принуждаваше да изрече следващото: — Виж, нека се изясним — рече накрая. — Не те харесвам. Мисля, че си проклет убиец, и фактът, че наскоро смени лагера, не изличава всичката кръв по ръцете ти и никога няма да я изличи. Освен това мисля, че си идиот, щом вярваш, че Ембър би предпочела човек пред своите. Тя е дракон и дори да не го осъзнава все още, драконите и хората не могат да бъдат заедно. Ти би трябвало да го знаеш, войнико. И ако наистина те е грижа за нея, ще я оставиш да бъде със своите. За доброто и на двама ви.

— Но — продължи той, а всичко в мен се сви болезнено от думите му, — знам на какво са способни „Нокът“. Знам на какво са способни Усойниците, дори малките. Ембър може да е твърде милостива, за да убие дракон, но съм сигурен, че Фейт не би се поколебала да убие нея. Щом си очистил Усойницата, колкото и да те мразя заради това, вероятно си спасил живота на Ембър. И… — въздъхна — … не си чак такова копеле, за каквото те мислех.

— Благодаря — отвърнах сухо. Знаех, че това е единственото подобие на благодарност, което ще получа от отцепника.

Той изсумтя.

— Не ме разбирай погрешно. Ако Усойницата ти беше разкъсала гърлото, нямаше да си изгубя съня. Къде е Ембър сега?

Тихи стъпки ме накараха да се обърна точно когато една стройна фигура в черен костюм се появи от лабиринта. Ембър, разбира се, ме беше последвала. Стискаше зъби от болка и решително куцукаше към мен.

— Райли ли е? — попита тя, когато забързах към нея и я хванах в мига, в който залитна. Видях на бузата й четири яркочервени драскотини, но в очите й светеше надежда. — Райли ли е?

За миг се изкуших да излъжа, да изключа телефона и да кажа, че е бил Уес. За миг се почувствах ужасно заради факта че оцеляването му кара лицето й да грее така. Това хвърли тъмна сянка над мислите ми и всички съмнения и объркването, които бях потискал, се издигнаха отново към повърхността. Заблуждавах ли се? Ембър щеше ли да ме види някога в същата светлина като отцепника?

— Гарет? — Тя ме гледаше нетърпелива и объркана. — Затвори ли? С кого говореше?

Подадох й безмълвно телефона.