Джули Кагава
Война (47)

47.
Ембър

Нима не е дежа вю?

Пълзях из тъмния лабиринт от метални контейнери, сетивата ми бяха нащрек, търсеха следа от другия дракон. Разбира се, това ми напомняше за тренировките с Лилит, за промъкването из онзи, много подобен на този склад, когато преследвах войници, които преследваха мен. Бях сигурна, че намерението на Фейт е било точно такова: явно подражаваше на своята обучителка и извличаше садистично удоволствие от болката ми. Но този път нямаше да победи.

Усетих движение над мен, сянка се стрелна от тъмното. Напрегнах се и източих врат, готова за атака отгоре. Очаквах индиговият дракон внезапно да скочи от тавана. Бях използвала тази тактика неведнъж…

Мярнах бързо движение встрани, нещо удари предния ми крак, вряза се през люспите и кожата в мускула отдолу. Аз изръмжах, оголих зъби, но видях само мимолетния проблясък на дългата опашка, която изчезна зад ъгъла.

Потреперих и огледах рамото си. Четири тънки драскотини през люспите вече започваха да се пълнят с кръв. Не бяха много дълбоки; бронята ми беше поела доста от удара, но все пак адски болеше.

Чух някакво стържене зад ъгъла, където бе изчезнала Фейт и се извъртях да посрещна атаката. Но тя ме връхлетя от съвсем друга посока и заби нокти в хълбока ми. Изревах, издишах струя огън, която опърли контейнера зад мен и остави черни петна по метала, но Фейт вече я нямаше.

Завъртях се бавно в кръг.

— На това ли те научи Лилит? — предизвиках аз, гореща кръв се стичаше от рамото ми и по задния ми крак и капеше на бетона. Раните ми пулсираха, но не исках да показвам болката си. — Как да удряш в гръб? Какво има, страх те е, че ще ти наритам задника, ако излезеш пред мен?

Съскащ кикот отекна в мрака зад гърба ми.

— Не знам какво виждат в теб — обяви гласът. Невъзможно бе да определя откъде идва. — Не мога да си представя защо са избрали Лилит за твой инструктор. Каква ужасна загуба на време и талант. Определено не е виновна тя, че си напълно неподходяща за Усойница. Никаква дисциплина, никакви инстинкти на убиец. — Последва отвратено сумтене, макар че още нямах представа откъде. — Чух, че Древният змей се надявал да посее малко от нейната безмилостност в теб, затова я избрал за твой учител — продължи Фейт, — но ти стана отцепница и разочарова всички. Брат ти не бил толкова безнадежден.

— Къде е Данте? — изръмжах аз, гласът ми отекна в склада. — Не вярвам, че той е замислил всичко това, не би ми го причинил. Ти лъжеш.

Отново смях.

— Предполагам, че онова малко на срещата с господин Рот — което прилича много на теб — е било там, за да обсъждат политиката — каза гласът и най-сетне разбрах откъде идва точно пред мен. — Естествено винаги можеш да го попиташ. Ако оцелееш тази нощ!

Извърнах се с оголени нокти и зъби към дракона, който ме нападна в гръб. Изревах победоносно и скочих, като си мислех, че съм я хванала. Но тя бе бърза като змия, смени посоката, прескочи главата ми, политна над мен и кацна на контейнер зад гърба ми.

По дяволите, бърза е. Спри се вече де.

Изръмжах и скочих към нея, като размахах криле, за да се отблъсна от земята. Този път тя не побягна, стоеше и се усмихваше, когато кацнах на ръба на контейнера. Някъде из лабиринта изстрели изтрещяха в гредите на тавана; Гарет и останалите от агентите на „Нокът“ още се биеха. Надявах се да е добре, но точно в момента не можех да му помогна.

— Без повече игрички — изръмжах аз, Фейт ме гледаше, беше извила опашка зад себе си, а на муцуната й бе залепена неизменната усмивка. Беше по-бърза от мен, знаех го, но нямаше да й позволя да вземе връх. — Вече два пъти някой споменава за Древния змей. Какво може да иска от нас директорът на „Нокът“, най-могъщият дракон на света? И какво е мястото на Данте във всичко това?

Тя се ухили.

— Мислиш си, че са ми казали? Ако си толкова любопитна, върви в „Нокът“ и го питай лично. Или още по-добре — обади му се сега. — Тя кимна с муцуна към земята. — Оставих телефона си ей там, когато се събличах. Записан е само неговият номер. Обади му се лично и разбери какво прави твоят скъпоценен близнак.

Без да се замисля, аз погледнах натам.

И Фейт нападна.

Отскочих в последната секунда, но тя се стовари върху мен и ме събори от ръба. Търколих се на пода, ударих се силно и си изкарах въздуха. Опитах да се изправя, но тя скочи леко като котка на метри от мен. Погледна ме с жестока усмивка, като шибаше леко с опашка хълбоците си.

— Нали искаше да изляза пред теб, Усойнице — подразни ме Фейт, докато ръмжах и пристъпвах напред въпреки тъпата болка отстрани. — Искаше ме лице в лице. Е, ето ме. Готова ли си? — Направи странна крачка встрани и тялото й се изви като мастилена вълна. — Ето ме.

И хукна напред, истински тъмен вихър. Едва успях да регистрирам движението, когато нещо ме удари по рамото и изпрати огнена болка по крака ми. Изръмжах и замахнах с нокти, но Фейт вече я нямаше, беше се отдръпнала и нападаше отново. Успях да избегна един удар към врата ми, но ноктите й все пак изстъргаха по люспите ми. После скочих напред, за да забия зъби в гърлото й. Тя се плъзна встрани бърза като сянка, удари ме през муцуната и главата ми се извъртя настрани. Олюлях се напълно дезориентирана, нещо се заби в предния ми крак и го дръпна. Изгубих опора, стоварих се пак на пода и от устата ми излетя стон, защото брадичката ми се тресна в бетона.

Ох. По дяволите, май ми наритаха задника. Изправих се задъхана и затърсих другия дракон. Тя стоеше на няколко метра от мен и ме гледаше все така развеселена. Аз се вбесих. Тя си играеше с мен, също като Лилит.

— Какъв е проблемът, Ембър? — попита Фейт и наклони глава като любопитно куче. — Мислех си, че това искаш. Да не казваш, че си очаквала да надвиеш Усойница, без да си довършила обучението си? Ако беше останала при Лилит, може би наистина щеше да имаш шанс. — Поклати глава и присви жълтите си очи към мен. — Готова ли си да прекратим това, да убиеш войника и да се върнеш в „Нокът“? Или ще трябва да те разкъсам парче по парче?

По дяволите, много е бърза. Как ще се справя с това? Спомних си гневно за боя с Лилит и се опитвах да измисля нещо. Тя е бърза, но разчита на скоростта. Ако успея да се приближа, може да имам шанс. Поех дълбоко дъх и се стегнах. Добре тогава. Да го направим. Това ще заболи.

Вдигнах глава и отвърнах с усмивка на самодоволната й физиономия.

— Ти правиш нейната грешка — казах аз и тя примигна. — И тя си мислеше, че ме е победила. Самоувереността вероятно се предава по наследство. — Усмивката й помръкна и аз оголих непокорно зъби. — Най-добрата Усойница на „Нокът“ даде всичко от себе си, за да ме върне в организацията, а аз съм още тук. Какво те кара да мислиш, че нейната жалка малка ученичка ще се справи по-добре?

Тя присви очи.

— Знаеш ли какво? — примъкна се по-близо, тялото й бе почти невидимо в сенките. — Мисля, че се наиграх с теб. Беше забавно да ви гледам как се препъвате наоколо с войника в пълно неведение. Беше ужасно забавно да ви гледам как танцувате един около друг като плашливи козички. — Показа острите си зъби в усмивка. — Но ти премина границата. Имаш чувства към този човек, към войник от Ордена, а един истински дракон не може да си позволи такова нещо. — Приклекна и стройното й тяло се сви като змия, готова за удар. — Ти си позор за „Нокът“ — изплю Фейт и размаха опашка. — Срам за всички ни. И мисля, че Лилит би ме поздравила, ако те очистя!

Тя скочи — тъмна ивица над бетона. Изръмжах и се хвърлих да я посрещна, замахнах с нокти към нея, но тя се изплъзна като живак и остави жилеща драскотина на шията ми. Обърнах се, сниших глава и се промъкнах напред след нея. Тя отскачаше встрани и замахваше към мен с нокти. Аз поемах ударите, стисках зъби при всяка драскотина и разкъсване по люспите ми и налитах като бик.

Рогата ми удариха гърдите й и тя се претърколи със сепнат стон. Падна по гръб и веднага изрита със задни крака. Уцели ме в корема и в ребрата с нокти и ме разкъса. Потиснах болката и полетях към гърлото й. Затъркаляхме се с ръмжене по пода и размахваме бясно опашки и криле.

Пищяхме от гняв, докато се търкаляхме към два метални варела в ъгъла, съборихме ги с трясък. Потече течност с остра, кисела миризма, която ужили носа ми и изгори очите ми. На мига подгизнах, задавих се от изпаренията, които се надигнаха около нас, но не можех да откъсна очи от Усойницата под мен. Когато варелите се стовариха на бетона, се чу мимолетен съсък…

… и около нас избухна огън. Пламъци се стрелнаха във въздуха, плъзнаха по гърба ми и се разляха по крилете ми. Те погълнаха Усойницата, докато тя не заприлича на ръмжащ крилат демон от дъното на ада. Заби с писък нокти в шията ми, после ме удари по муцуната с обгърнатия си от пламъци крак. Преди това драскотините просто смъдяха; сега ги усещах като нажежен ръжен, забит под люспите ми, а после ги заля киселината. Болка избухна зад очите ми и прекърши и последните нишки на ясна мисъл. Изревах.

Притисках Усойницата към пода въпреки ноктите, които ме разкъсваха. Оголих зъби и се прицелих в стройната шия. Челюстите ми се сключиха върху гърлото на дракона, точно под брадичката, Фейт запищя и се замята диво. И четирите й ноктести крака ме млатеха, задните ме ритаха в корема, предните се опитваха да ме отблъснат. Затворих очи, стегнах се и започнах да стискам.

— Спри!

Застинах, все още стисках със зъби гърлото й, а писъкът й отекна в гредите.

— Моля те, чакай! — продължи тя задавено. — Не ме убивай! Спри!

Бързо и внезапно облекчение се разля из мен и краката ми се разтрепериха. Не възнамерявах наистина да я убия, не и така. Усойница или не, не можех просто да разкъсам нечие гърло. Каквото и да казваха „Нокът“, аз не бях Лилит и никога нямаше да бъда.

Отпуснах малко, макар и недостатъчно.

— Защо не? — изревах през зъби. — Защо да ти вярвам?

Тя се загърчи безпомощно, опашката й млатеше трескаво краката ми.

— Защото аз ще ти кажа за Данте — изгъгна тя. — Ще ти кажа каквото поискаш, само ме пощади. — Тя преглътна с усилие, крилете й потрепваха. — Нека се Преобразя пак в човешката си форма. Няма да мога да те нараня така, нали? И няма да мога да избягам. Ще се Преобразя и тогава ще ти кажа каквото искаш. За брат ти, за Мист и Райли. Всичко.

Ударих с опашка, сякаш обмислям предложението й още малко, после въздъхнах.

— Добре. — Отворих внимателно зъби и я оставих да се свлече на бетона. Трябваше ми информация за Райли и за брат ми и нямах желание да се бия повече. Не че и без това щях да я убия, но ми стана много трудно да се движа, без болка да се стрелка из цялото ми тяло. Оказа се, че огънят не се отразява добре на отворените рани. Ако избягаше сега, нямаше да мога да я хвана, дори да е в човешка форма.

Фейт изпълзя изпод мен, пламъците до нас догаряха. Тя започна да се свива. Опашката и шията се скъсиха, люспите изчезнаха, крилете се прибраха към тялото, докато на пода пред мен вече седеше човек с черен костюм на Усойница. Тя се обгърна с ръце и се втренчи в мен, приличаше отново на изплашеното невинно момиче, но вече имах едно наум. Свих криле и седнах, стиснах челюст, за да не изсъскам от болка. Не бива да показваш слабост пред обучена Усойница. Пламъците просветнаха за последно, изгорили и последните остатъци от запалимата течност от бидоните, и сега, когато адреналинът изчезна, адски ме заболя. Отвън драконът може и да е огнеупорен, но изгорените драскотини пламтяха в агония.

Чудесно. Вероятно съм единственият дракон в историята, който е получил изгаряния трета степен.

— Райли — изръмжах тихо и заплашително. — Къде е той? Защо ви изпратиха? Кажи ми всичко, което знаеш?

Фейт си пое дълбоко и треперливо дъх и издиша бавно.

— С Мист бяхме изпратени от „Нокът“ да намерим теб и отцепника — започна тя. — Моите заповеди бяха да те върна жива и да убия всички замесени. Мист трябваше да намери Кобалт, да извлече от него определена информация и после да го унищожи. Разделяй и владей, след това се връщаме в „Нокът“ с мишените си. Това беше планът.

Призля ми, но опитах да не го показвам.

— Каква информация искат от Райли?

— Не съм информирана за тази част от задачата — отвърна Фейт и се сви назад, когато й се озъбих. — Само Мист знаеше — добави бързо. — Аз имах други заповеди.

— Значи нямаш представа къде е Райли сега. Или какво прави Мист с него.

— Не.

Изръмжах от безсилие, ноктите ми задраха в бетона. Момичето потрепна, но не й обърнах внимание. Все още не знаех нищо за Райли, къде е, дали е още жив. Не се бяхме приближили до него повече, отколкото когато напуснахме хотела. Мист и Фейт ни бяха устроили идеална засада.

И тогава си спомних нещо.

— Къде е Данте? — присвих очи аз. — Каза, че имаш номера му в телефона си. Или и това беше лъжа?

— Не беше. — Тя потърка ръката си. — Данте… ръководи тази операция. Той и останалите от борда чакат. Трябваше да се свържа с него още щом се погрижа за теб — по един или друг начин.

Стомахът ми падна чак в петите.

— Не ти вярвам.

— Вярвай на каквото си искаш. — Гледаше ме твърдо. — Но Данте измисли всичко това. Това бе част от неговото изпитание: да измисли план, с който да те върне в организацията.

Гърлото ми внезапно пресъхна.

— А ако откажа да дойда?

— В такъв случай ми наредиха да те убия.

Поклатих глава, не исках да повярвам. Нима Данте наистина бе сторил това? Собственият ми брат беше изпратил след нас Усойница със заповед да ме убие, ако не се върна? Това не можеше да е вярно. Той не би ми го причинил. Може да сме спорили, да сме се карали, да не сме се съгласявали за много неща, но той не би дал заповед да ме убият, ако не пожелая да сътруднича.

Или не? Беше ли толкова навътре в доктрината на „Нокът“, че да вярва, че постъпва правилно? Спомних си нещо, което Райли ми каза веднъж и стомахът ми се сви. Той вече принадлежи на „Нокът“. Ще предаде и собствената си кръв, ако му наредят.

Фейт се обгърна с ръка, лицето й се сгърчи от болка.

— Какво ще правиш с мен? — попита напрегнато.

Изправих се и потреперих, защото движението изопна почернелите рани по тялото ми. Усойницата потрепери, сякаш очакваше внезапна атака, но аз бях приключила с това. Главата ми се маеше, болеше ме и ми се гадеше.

— Ще отнесеш съобщение на „Нокът“ — изръмжах. — И на Данте. Кажи им да не изпращат повече някой за мен. Само си губят времето. Няма да се върна. — Фейт още ме гледаше предпазливо, сякаш ще я нападна, ако помръдне, и аз се озъбих. — Разкарай се оттук!

Тя се изправи и се запрепъва в мрака. Гледах я как се отдалечава по пътечката и когато изчезна, се свлякох на хладния цимент.

— Ох. — Щеше ми се просто да си лежа тук и да не помръдвам няколко минути. Всичко ме болеше, но поне бях победила. Наистина бях победила в схватка с обучена Усойница. Малка Усойница, но все пак Усойница. Предполагам, че трябваше да съм благодарна, че съм жива; безценната ученичка на Лилит със сигурност нямаше да ме пощади. Тя не знаеше колко близо беше до победата и че няма да мога да я убия, ако не се беше предала. Предполагам, че от мен не става истинска Усойница — казах си и почувствах единствено облекчение. — А ако Фейт беше осъзнала това, надали щях да победя. Но вече не трябваше да се тревожа заради нея. Блъфът ми бе свършил работа. Тя си отиде.

Макар че Мист още бе някъде там. С Райли.

Стиснах зъби, надигнах се и закуцуках по пътечката. Да намеря Гарет, да намеря Райли и да се оправя с Данте. Върху това трябваше да се концентрирам сега, в този ред. И да не припадам, преди да сме се измъкнали. Това също беше в списъка.

Съскащ кикот зад мен ме спря насред крачка.

— О, Ембър — изгука Фейт и във въздуха премина вълната на Преобразяването. — Нищо ли не си научила? Какво те учеше Лилит за милосърдието към враговете?

Извърнах се болезнено, знаех, че няма да съм достатъчно бърза. Усойницата беше вече във въздуха с раззината челюст и готови да ме разкъсат нокти.

Изгърмя изстрел и драконът политна настрани. Свлече се на пода, претърколи се към купчина сандъци и се разпищя от болка. Вдигнах глава и с разтуптяно сърце видях Гарет, който излизаше от сенките между пътечките. Все още държеше дракона на прицел. Погледът му беше твърд и заплашителен, лицето му бе каменна маска.

Фейт изпищя от гняв. Размята опашка и опита да се изправи, но вторият изстрел я накара да се отметне настрани. Блъсна в сандъците и се свлече на пода, като остави ярка алена следа по дървото. Крилете й пърхаха трескаво, после все по-бавно и по-бавно, а от тялото й започна да се стича червена струйка. Тя раззина челюст, за да поеме дъх. Очите й бяха изцъклени от болка и страх.

— Не — чух я да шепне. — Не още. Не така. Не мога да умра… така.

Призля ми. Краката ми се разтрепериха и вече не знаех дали ще ме държат, но стиснах зъби и закуцуках към умиращия дракон. Тя беше Усойница, беше изпратена да ни убие, но все пак бе една от нас и вероятно навремето е била също като мен.

Усойницата ме гледаше с празен поглед, когато застанах до нея. Опитвах да не поглеждам към двете дупки от куршуми точно зад предния крак, от които течеше кръвта. Съвършен изстрел в сърцето от човек, който знае как да убие дракон. Фейт примигна и аз видях отражението си в едно от златните очи, което бавно губеше блясъка си.

— Исках… да бъда нейна ученичка — прошепна тя, от ноздрите й се стичаше тънка струйка. — Нейната… единствена… ученичка. Исках да се гордее с мен. Да докажа… че мога да съм като нея.

В гърлото ми се сви буца, преглътнах с усилие.

— Ти си като нея — прошепнах накъсано. — Ти си истинска Усойница. Лилит би се гордяла с теб.

Фейт не отговори. Крилете й замряха, златните очи се втренчиха невиждащо в мен. Беше мъртва.

Войникът, който я уби, стоеше точно зад мен.