Джули Кагава
Война (46)

46.
Райли

Мист ме удари силно, изрита ме в ребрата точно когато стигнах до масата и ме повали назад. Станах със сумтене, но тя се извъртя и опита да ме изрита в слепоочието. Ако беше успяла, щях да изпадна в несвяст. Но това я накара да се разкрие, сграбчих крака й, завъртях се и я хвърлих към ъгъла. Тя се стовари в стената и се свлече зашеметена на пода, но нямаше да е задълго. Грабнах спринцовката и хукнах към вратата.

Излетях от стаята, блъснах се в перилата на стълбището и се втренчих в тъмния огромен склад под мен, беше пълен с контейнери и сандъци. Разбира се, това бе идеалното място за нашия малък сблъсък. Тихо, празно и изолирано — нямаше кой да види разпит, убийство или огромно митично същество, което преследва някого между контейнерите.

Като стана дума за това…

Зад мен се чу ръмжене и космите по тила ми настръхнаха. Прескочих перилата, прелетях два-три метра до земята и хукнах назад към сандъците, когато вратата се отвори рязко и ревът на вбесен дракон отекна в склада. Шмугнах се в най-близката пътечка и притиснах гръб в ъгъла. Опитах да се Преобразя, надявайки се, че ефектът на опиата е отминал.

Не. Не можех. Тялото ми си остана заключено в човешка форма, драконът едва реагираше. Огледах се трескаво, търсех нещо, с което да изравня силите в тази битка. Сандъци, контейнери, кашони. Ако не намерех скрити оръжия или може би една-две гранати, тази история щеше да свърши печално за мен.

Ръката ми пулсираше, стиснах юмрук и скръцнах със зъби. Добре че Мист не беше свалила якето ми преди разпита; тогава вероятно щеше да открие още няколко предпазни мерки, скрити в подплатата. Животът на ръба ме беше научил да съм готов за всичко: плен, затворничество, да се озова зад тила на врага. Бях се научил да разчитам на себе си и винаги да имам резервен план. В случая: да прережа белезниците с бръснача, скрит в маншета на якето ми. Раните по китките ми не бяха дълбоки и щяха бързо да заздравеят, но още ме жилеха като най-гадното на света порязване с хартия.

Голяма призрачна сянка се понесе над мен и кацна на един сандък наблизо. Застинах. В истинската си форма Мист беше стройна и наперена също като в човешката, люспите й блестяха в синьо-бяло, от черепа се извиваха рога с цвят на слонова кост. Тя приседна, разпери криле, зави дългата, заострена опашка около себе си и се втренчи в далечината със сини очи с издължени зеници.

Не помръднах, стаих дъх, докато пронизващият поглед помиташе склада. Това беше лошо. Бялото малко бе грациозно, елегантно и вероятно един от най-красивите дракони, които бях виждал през дългия си живот, но аз бях още човек и тя можеше да ме разпори само с един замах.

Внезапно Мист наежи грива, ноздрите й потрепнаха да подушат въздуха. Аз потреперих, защото осъзнах грешката си.

Тя може да надуши кръвта ти, идиот такъв. Движи се!

Изскочих от ъгъла точно когато извърна рязко глава и присви очи в моята посока. Скочи грациозно със съскане над друга пътечка, после на следващата, докато аз търчах из лабиринта. Чувах как ноктите й стържат по метал и дърво и не смеех да погледна назад, бягах по пътечките и търсех нещо, което може да ме спаси.

Тичах по тъмен, тесен коридор, с натрупани дървени дъски от двете страни, когато видях някакво движение отгоре. Спрях рязко, готов да хукна обратно, и белият дракон се приземи с ръмжене пред мен. Вдигна глава, пое си дъх и огнената жлеза под челюстта й се изду, а моето сърце запрепуска. Хвърлих се настрани към тясна пролука между купчините и се проврях там точно когато зад мен избухна огън. Опитах да се изправя, усещах ужасната жега с гърба си, прогаряща дрехите ми. Понечих да хукна отново, но забелязах жълт проблясък до завоя на пътеката и сърцето ми подскочи.

О, дано да работи!

Зад мен отекна гневен рев. Без да се обръщам, аз хукнах към ъгъла, скочих на седалката и посегнах за ключа. Той беше в стартера, завъртях го, моторът изръмжа и машината потегли.

Белият дракон се приземи на пътеката с ръмжене, по люспите му играеха адски огнени отблясъци. Успя само да вдигне поглед и да изсъска… защото мотокарът се блъсна в него и металните зъби го притиснаха от двете страни. Мист запищя, когато я повлякох по бетона, мяташе се в капана си, а аз подкарах с пълна скорост към отсрещната стена. От удара политнах напред и едва не паднах от мотокара. Няколко големи сандъка се катурнаха около нас и разпиляха съдържанието си.

Мист се отпусна между металните зъби, притисната до стената. Краката й помръдваха вяло, тя вдигна замаяна глава, когато скочих от седалката и тръгнах да я заобиколя. Кристалносините очи се отвориха, опитаха да фокусират. Аз бръкнах в якето си и извадих спринцовката.

— Чакай — прошепна тя, продължаваше да се мята. Крилете й потрепваха, приковани към стената, ноктите й немощно дращеха по металните зъби. — Кобалт, спри. Не знаеш какво правиш.

— Съжалявам, хлапе — промърморих аз и забих иглата в шията й, наклоних я, за да се плъзне между люспите. Мист щракна зъби към мен и аз отскочих, но съпротивата й ставаше все по-немощна. Накрая извъртя очи и се отпусна. Въздъхнах, отстъпих назад. Бялото малко потрепна за последно и потъна в наркотичен сън.

— Много добре знам какво правя — казах на изпадналия в безсъзнание дракон. — Винаги съм знаел. Просто ми се ще и ти да го разбереш. Ще ми се да можеше да видиш какво причиняват „Нокът“ на всички ни. — Погледах я още малко, после отстъпих назад. — Бих ти показал всичко, ако ми беше позволила.

Прекарах ръка през косата си, обърнах се и изтичах от пътеката към офиса, за да потърся телефона си. Трябваше да се свържа с останалите и да им кажа, че съм добре. Да ги предупредя, че вероятно ги чака засада.

От Усойница.