Джули Кагава
Война (43)

43.
Ембър

— Фейт?

Взирах се невярващо, когато тя отстъпи усмихната от мъжа с костюма и изтърси ръкави, сякаш се беше изцапала. Човекът дори не я погледна, продължи да ме държи на прицел. Шестимата мъже зад нас също не помръднаха.

— Какво става? — попитах аз, а гласът ми прозвуча съвсем тъничък и слаб в огромното помещение. Фейт изтърси ръце, отметна назад къдриците си и ме погледна с огромно презрение.

— О, мислех, че вече си разбрала — отвърна тя с усмивка, вече нямаше нищо общо със срамежливото ужасено момиче отпреди малко. — Ти си достатъчно умна. Нямаше да си нейна ученичка, ако не беше такава. Между другото, харесва ли ти сцената, която избрах за нашия малък сблъсък? — Тя вдигна ръце, сякаш ни показваше склада. — Реших, че може да събуди спомени.

И тогава всичко ме връхлетя изведнъж. Складът. Лабиринтът от сандъци и контейнери. Въоръжените мъже около нас. Взирах се във Фейт и в мен плъзнаха ужас и гняв.

— Лилит — изревах аз и тя се усмихна още по-широко. — Ти си нейна ученичка, нали? Ти си Усойница.

Фейт се изкикоти.

— Единствената й друга ученичка. Преди ти да се появиш. — За секунда очите й просветнаха от омраза, но бързо се усмихна отново. — Тя ми каза да ти пратя поздрави и че напълно очаква ти и Кобалт да паднете в толкова очевиден капан. Ако питаш мен — това си е грешка на начинаещия. Ако беше завършила обучението си, никога нямаше да се случи.

— Къде е Райли? — изръмжах аз и мъжете вдигнаха още повече оръжията си. — Знаеш къде е, нали? Кажи ми!

— Той е мъртъв — отвърна тя небрежно. — Или скоро ще бъде мъртъв. Мист сигурно вече приключва.

— Мист?

— О, извинявай. Ти я знаеш като Ава.

Подът избяга изпод краката ми и за миг не можех да дишам. Не само Фейт беше агент на „Нокът“, но и Ава. Всичко това бе сложен заговор на организацията. Щом бяха изпратил Усойница, другата ученичка на Лилит, значи сериозно ги бях вбесила. А Райли… вероятно вече го нямаше.

Свих юмруци, когато драконът ми изръмжа непокорно.

— Не — казах аз и тя вдигна вежди. — Грешиш. Ти не познаваш Райли. Никой агент на „Нокът“ не може да се справи с него. Отказвам да повярвам в друго. Ако е мъртъв… щях да разбера. Моят дракон щеше да разбере. За Мист трябва да се тревожиш.

Тя сви рамене.

— Както и да е. — Явно не беше загрижена за партньорката си. — Той не е тук. И не за него трябва ти да се тревожиш сега.

Погледът й се отклони от мен и стана пресметлив и жесток, щом спря на Гарет.

— Войник от Ордена на свети Георги — рече тя и кръвта ми изстина. — Колко… интересно. Доста си пропаднала, нали? — Поклати глава и ме погледна с очевидно отвращение. — Да заговорничиш с врага? Да се съюзяваш с войник от Ордена на свети Георги? — Гледаше ме с подигравателно съжаление. — Какъв срам! Какво би казала Лилит? Какво биха казали в „Нокът“!

Гърлото ми се сви от паника. Не знаех какво става с Райли, какво му прави Мист, но знаех какво ще стане с Гарет. „Нокът“ щяха да го убият още сега, само защото е бил част от Ордена. Нямаше значение, че вече е на наша страна. Нямаше значение, че самият Орден го преследваше. Нямаше да покажат милост към войник на Ордена, освен ако някак не успеех да ги убедя. Битката сега беше равносилна на самоубийство. С толкова насочени в нас оръжия, дори аз да оцелеех, още при първия откос Гарет щеше да умре.

Бяхме в капан. Райли го нямаше, враговете бяха твърде много, а Усойницата ни доведе точно където искаше. Бяхме в безизходица, но трябваше да спася поне Гарет. Щях да понеса връщането в „Нокът“, стига да знаех, че той е още жив. А когато се върнех там, щях да намеря виновника за всичко това и да отмъстя. За Райли, за Данте, за Гарет и за всички отцепници, които „Нокът“ смаза. Ако не можех да бъда свободна, поне щях да ги накарам да си платят.

Но сега най-важното беше да попреча на Фейт да застреля Гарет.

— Пусни го — казах й, а тя вдигна вежди. — Той вече не е от Ордена. Ти беше с нас. Знаеш, че не е един от тях. — Тя изкриви гадно устна и аз продължих по-твърдо: — Той те спаси от Ордена, забрави ли? Те щяха да избият всички ни, ако не беше той.

— Ембър — рече тихо Гарет зад мен. — Не е нужно да правиш това.

Не му обърнах внимание, продължих да се взирам във Фейт.

— Пусни го. Мен искаш, нали? Повярвай ми, не искаш да го убиваш.

— И защо да не искам? — усмихна се тя, очите й блестяха. Зачудих се как изобщо някога съм я смятала за невинно хлапе. — Виждала съм войната. Знам какво причинява Орденът на нашия вид. На кого му пука, че той вече не преследва дракони? Все пак е бил в Ордена, което означава, че е убивал. А като верен член на „Нокът“, от мен не само се очаква, но и се изисква да убивам враговете, щом ми се удаде възможност. Защо да го пусна?

Преглътнах с усилие и прошепнах:

— Защото, ако го пуснеш, ще дойда доброволно в „Нокът“. Ще стана Усойница или каквото искат от мен. Не го убивай и… аз няма да се опитвам да избягам отново, кълна се.

— Не — Гарет пристъпи напред. — Ембър, недей…

Двама мъже се приближиха към него. Гарет спря и пак вдигна ръце, но търсеше очите ми с поглед.

— Не се пазари заради мен — каза тихо. — Не и с „Нокът“. Те няма да приемат компромис. Ще бъде всичко или нищо… а моят живот не струва твоята свобода.

Срещнах очите му.

— Напротив, струва.

— Ембър…

— Не спори с мен, Гарет — почти изсъсках аз и усетих как гърлото ми се свива. — Няма начин да ги оставя да те убият пред очите ми. Просто млъкни и ме остави, разбра ли? — Гласът ми започна да трепери; преглътнах и си поех бързо дъх. — Вече изгубих Райли. Щом трябва да се върна, нека поне знам, че ти си още жив.

— Е, това е много интересно. — Студеният развеселен глас на Фейт ме накара да настръхна. Обърнах се, гледаше ме с онази смразяваща усмивка. — Права си. Наистина искаме да се върнеш в „Нокът“, затова ме изпратиха, разбира се. Но има малък проблем с твоето предложение. Ти вече показа, че не си вярна на организацията и те не са склонни да вярват на думата ти. Ако искаш да се върнеш, ще трябва да докажеш, че заслужаваш доверието им.

Стиснах зъби. Мисълта, че трябва да доказвам нещо на „Нокът“, беше мъчителна. Но ако така щях да спася Гарет…

— Как? — попитах през зъби.

Фейт кимна към мъжете зад мен. Щом се обърнах, двама от тях пристъпиха напред, застанаха до Гарет и го принудиха да коленичи. Другите се подредиха в редица зад него и се прицелиха в главата му. Понечих да тръгна към тях, но Фейт ме стисна здраво за ръката.

— Значи искаш да докажеш лоялността си към „Нокът“? — попита тя, пъхна студен черен пистолет в ръцете ми и аз се сковах от ужас. Фейт не се усмихваше, кимна към коленичилия войник.

— Убий го.

Сърцето ми замря. Взирах се в оръжието в ръцете ми, разкъсвана между желанието да го хвърля и да го завра в лицето на Усойницата. И от двете нямаше да има полза; Фейт вероятно умееше да разоръжава доста бързо, а и така нямаше да помогна на Гарет, който беше коленичил пред автоматите. Всяко агресивно движение от моя страна, щеше да ги накара да стрелят в главата му. Погледнах Фейт и поклатих смаяно глава.

— Ти си луда! Чу ли ме изобщо какво казах? Казах, че ще се върна в „Нокът“, ако го пуснете, а не да го убиете хладнокръвно. Как е възможно да очакваш такова нещо от мен?

— Не мисля, че разбираш добре ситуацията, в която се намираш — отвърна тя и посочи към Гарет. — Войникът е мъртъв. Каквото и да решиш, ние ще го убием. Нищо не може да ме убеди да пощадя агент на Ордена. Не съм тук да се пазаря. Тук съм, за да те върна в „Нокът“, и това е последното ти изпитание, за да разберем дали може да ти се вярва. Ако откажеш, ще споделиш съдбата на войника.

— Тогава ще се наложи да убиете и двама ни — отвърнах аз, усещах жегата в дробовете си, драконът ми се надигна за последна, отчаяна битка. Съжалявам, Гарет. Исках да сме свободни от „Нокът“. Но щом няма да ни пуснат, ще се боря с всички сили.

— Наистина ли? — Тя ме погледна със злобна, многозначителна усмивка. — Значи ще пожертваш не само човека, но и Данте?