Джули Кагава
Война (40)

40.
Райли

— Удобно ли ти е, Кобалт?

Ава свали телефона от ухото си, обърна се и ми се усмихна от другата страна на масата. Не дочака отговор и включи прожектора право в лицето ми. Присвих очи, но не се извърнах.

— Нещо да кажеш, преди да започнем?

— Добре съм, благодаря. — Опитах се да свия рамене, но се оказа по-трудно, отколкото предполагах, защото бях вързан на стол, а ръцете ми бяха зад металната облегалка. Пластмасовите белезници се впиха в китките ми, когато се обърнах и се престорих, че оглеждам стаята. — Макар че обслужването тук е под всякаква критика. Поръчах чаша „Майната ти, кучко“ преди час.

Ава се усмихна.

— Вулгарната дързост няма да те спаси, опасявам се. — Заобиколи масата, гледаше ме сякаш бях особено трудна математическа задача. Взе спринцовката от масата, вдигна я и я се обърна към мен. — Предполагам, вече знаеш какво ти инжектирах.

— Предполагам, че е драктилпромазин — отвърнах аз. Разработена в лабораториите на „Нокът“ смес от наука и стара магия. Драктилът беше силно успокоително, което, общо взето, приспиваше драконовата страна у нас, предотвратяваше Преобразяването и ни заключваше в човешка форма за кратък период от време. Това бе едно от най-ужасяващите оръжия на „Нокът“ срещу собствения им вид и беше ревностно пазена тайна. Даваха го много рядко на агентите си, само при специални случаи. Бях опитал да се Преобразя още щом се събудих и установих къде съм. Но драконът ми едва се размърда, ленив и сънлив, сякаш излизаше от дълга хибернация. Тогава разбрах, че това не е обикновено отвличане и който ме е отвлякъл, добре знае какъв съм и как да обезвреди най-мощното ми оръжие.

„Нокът“ най-сетне ме бяха хванали. Здраво бях загазил.

— Да — съгласи се Ава и остави спринцовката на масата. — Значи вече знаеш, че бягството е невъзможно. Тази доза е достатъчна поне за три часа и имам още няколко. Приятелите ти не знаят къде си и аз се погрижих онзи хакер да не успее да проследи телефона ти. Никой няма да те спаси. — Тя пристъпи пред масата и ме погледна в лицето. — Не е задължително да е трудно, Кобалт. Знаеш, че ще получа каквото искам рано или късно. Колко бързо и колко болезнено — това зависи от теб.

Изхилих се.

— Това ли е най-добрата ти увертюра? Елиминирай всяка надежда, накарай жертвата да мисли, че няма никакви шансове и че винаги си на крачка пред нея. Ако не й остане за какво да се хване, нищо няма да има значение за нея и тя ще е по-податлива на внушение. — Тя примигна и усмивката ми стана по-широка. — Психологическа бойна тактика 101, малката. Забравил съм за психо игричките на „Нокът“ повече, отколкото ти някога ще научиш. Ако си решила да ме обработваш, давай. Мога да го правя цяла нощ.

— Впечатляващо — рече тя, наистина звучеше неохотно впечатлена. — Значи все пак помниш обучението си на Василиск. Когато се срещнахме за първи път, реших, че си просто тъпак, който кара на късмет. Бях забравила, че си бил един от най-добрите агенти на „Нокът“.

— Бях — съгласих се аз. — Но явно нямат особено високо мнение за мен като заплаха, щом изпращат малки да вършат работата на Усойници. Е, какво е истинското ти име? Ако ще изкараме целия танц тази нощ, трябва да ми кажеш поне това.

Момичето ме гледа известно време, после сви рамене.

— Предполагам, че вече няма значение. Истинското ми име е Мист.

— Мист, значи? Твърде млада си, за да вършиш това без подкрепление. — Изкривих подигравателно устни. — Това да не е твоят изпит, малката, или всички истински агенти са заети да убиват безпомощни хлапета в съня им?

Тя пак се усмихна леко.

— Опитваш се да ме ядосаш, за да изкопчиш някаква информация. Няма да стане, Кобалт. Освен това знаеш отговора не по-зле от мен.

Наистина го знаех, което правеше интересът на организацията към мен още по-коварен. „Нокът“ не биха ми пратили някой от истинските агенти, защото ги познавах всичките. Ако Лилит или друга Усойница се появеше в града, щях да изчезна още щом науча за това — освен ако не се опитвам да убеждавам едно упорито, червенокосо малко да тръгне с мен, разбира се. Дори не е нужно да е Усойница; всеки дракон от миналото ми, бил той Усойница, Василиск, Хамелеон или Тила, веднага би ме накарал да застана нащрек. „Нокът“ знаеше, че не бих се доверил на някой от агентите им. Трябвало е да изпратят малко, което не съм виждал и на което ще искам да помогна, за да сваля защитите си.

Трябваше да го предвидя. Знаех, че „Нокът“ все повече се дразнят от моите акции; загубата дори на едно-две малки на година е голям проблем при малочислеността на драконите. Мислех си, че ще мога да се справя с всяка страшна Усойница, която ми изпратят. Но те бяха коварни дяволи, майстори на манипулацията, откриваха слабото ти място и го използваха срещу теб. Бяха ме примамили с единственото, което не можех да подмина: две малки в беда. И аз се хванах като идиот. Бях твърде самоуверен и сега си плащах.

За щастие и аз имах няколко фокуса в ръкава.

— Много умно — признах аз, като гледах Ава, или Мист. — Войниците от Ордена бяха гениално хрумване. Засадата изглеждаше съвсем истинска. — Мист не отговори и аз въздъхнах. — Можем да играем такива игрички цяла нощ. — Леко протегнах пръсти в единия ръкав на якето си и опипах маншета. — Изморен съм, всичко ме боли, не може ли да минем към същността? Какво искаш от мен? Или по-скоро — какво иска „Нокът“ от мен? — Тя вдигна вежди и аз извъртях очи. — Не се прави на толкова изненадана. Ако организацията искаше смъртта ми, сега нямаше да съм тук. Не биха си дали толкова труд да ми залагат капан. Та какво иска „Нокът“?

Тя се отблъсна от масата, вече беше сериозна.

— Местоположението на тайните ти квартири. — Стомахът ми се сви. — На всичките. Къде са, колко дракони живеят там и колко хора работят за теб? Дай ни информацията и ти обещаваме, че повечето малки ще оцелеят.

Изсмях се.

— Сериозно ли? Само това ли искат? Да предам всички дракони и хора, които от години защитавам от организацията? Това е пълна лудост!

— Помисли какво им причиняваш, Кобалт. — Гласът й се промени, стана нисък и увещаващ. — Помисли какво означава тяхното съществуване за всички нас. „Нокът“ иска само малките му да се върнат в организацията, където им е мястото. Където можем да ги защитаваме. Надали наистина вярваш, че при теб са по-добре. Постоянно се крият, винаги бягат. Живеят в страх, че Орденът ще дойде за тях посред нощ. Що за живот е това?

— Свободен — отвърнах и извих устна в отвращение. — Живот, който не е диктуван от изискванията или очакванията на организацията. Живот, в който могат да дишат спокойно, без „Нокът“ да е надвиснал над главите им, готов да връхлети, ако дори леко преминат границата. Живот, в който могат да мислят каквото пожелаят и да избират сами бъдещето си, а не да са принудени да играят роля, която ще е от полза за организацията. — Усмихнах се мрачно. — Сигурен съм, че ти не си имала избор тази нощ. Ако „Нокът“ ти заповяда да предадеш, плениш или разпитваш своите, няма да питаш защо.

Мист наклони глава, изглеждаше искрено объркана. Сякаш не разбираше защо това да е нещо лошо. Въздъхнах.

— Не всички от нас искат животът им да е управляван от „Нокът“ — добавих, но знаех, че си губя времето. Мист беше твърде дълбоко в организацията, мозъкът й бе напълно промит. Тя не можеше да разбере. — Някои от нас предпочитат да са свободни. Или поне да имат избор.

— Свободни? — Тя ме погледна невярващо. — На каква цена? На цената на нашето унищожение? Тази така наречена свобода е толкова важна, че бихте рискували съществуването на цялата ни раса? Колко от вас бяха избити от Ордена? Колко малки са умрели, защото си ги извел от организацията и си ги хвърлил в света без никакъв опит, без да знаят какво да правят? Без „Нокът“ и неговите ресурси те са в опасност не само от Ордена, но и от цялото човечество. Дори ти осъзнаваш, че не можем да позволим на хората да узнаят за нас. Твоят бунт застрашава всички ни. Нещо трябваше да се направи.

— Защо сега? — попитах аз. — Правя го от години и на „Нокът“ като че ли не им пукаше особено, освен че изпратиха няколко не особено усърдни Усойници след мен. Защо изведнъж им станах толкова интересен?

— Опасявам се, че не е твоя работа.

— Е, значи сме в задънена улица — отвърнах и се облегнах на стола. — Защото няма да издам гнездата си на „Нокът“, каквото и да кажеш. Особено след като знам, че след това ще ме убиете. Не ми даваш особена мотивация за сътрудничество.

Тя поклати глава.

— Надявах се да не се стига дотук. — Обърна се към масата. — Надявах се, че ще осъзнаеш, че това е за оцеляването на всички ни. — Наведе се напред и издърпа една количка на колелца изпод масата. Тя беше покрита с кърпа и когато излезе на светло, през мен премина тръпка.

Мист заобиколи количката и ме погледна над нея.

— Това е последният ти шанс — каза тя и хвана края на покривката. — Никой няма да те спаси. Никой няма да те види повече. Аз ще получа каквото искам, не се заблуждавай. От теб зависи колко време ще отнеме. — Посегна под кърпата, извади още една спринцовка и я сложи до онази с драктила на масата. Тя заблещука зловещо. Кръвта ми се смрази. — Може да стане бързо и безболезнено — продължи Мист — или ще се проточи, ако трябва, цяла нощ. Ти решаваш. Какво ще кажеш, Кобалт?

Поех дълбоко дъх, кръвта пулсираше във вените ми.

— Не мисля, че ти стиска за това — казах аз и я погледнах право в очите. — Освен това не мисля, че искаш да го направиш. За тази работа е нужна определена нагласа, а ти не си такава. Не и момичето, което видях тази нощ. — Челото й се сбърчи леко и аз продължих: — Можеш просто да си тръгнеш, Мист — казах искрено. — Не е нужно да живееш така. Не е задължително „Нокът“ да управлява живота ти. Ела с нас и аз мога да ти покажа как да бъдеш свободна.

Тя се поколеба само за миг, на лицето й проблесна несигурност. Наведох се напред, въпреки че белезниците се впиха в кожата ми.

— Знаеш, че не искаш да го направиш — настоях тихо и тя се намръщи. — Мист, послушай ме. Ти не си една от тях. Ти си способна, умна и един от най-интелигентните дракони, които съм виждал, малък или не. Твоите таланти се похабяват. Помисли си какво можеш да сториш за нашата раса, ако „Нокът“ не са в картинката. Освободи ме и ще избягаме заедно.

— Грешиш — отвърна тя, в гласа й се бе появила стоманена нотка. Изправи гръб, присви очи до леденосини процепи и бутна назад количката. — Аз съм онова, от което „Нокът“ има нужда. — Колебанието си беше отишло. — Организацията ми повери тази задача и аз няма да ги проваля. Информацията ми трябва, но щом отказваш да сътрудничиш, не ми оставяш избор.

Тя грабна втората спринцовка от масата, обърна се и я заби във врата ми. Подскочих, стиснах зъби, докато пръстите ми продължаваха да човъркат маншета на ръкава ми и онова, което се опитвах да извадя, се изплъзна. Мист вкара съдържанието на спринцовката във вената ми, после отстъпи и остави иглата на масата.

— Какво беше това? — изръмжах аз.

— Натриев тиопентал — каза тя и обърса ръце в кърпата. — Само че това е специална версия, произведена в лабораториите на „Нокът“ само за нашия вид. Нашите учени напоследък постигат голям успех в съчетаването на наука и магия. Все още е в експериментална фаза, но резултатите са много окуражаващи.

Натриев тиопентал. Серумът на истината. По дяволите. По принцип драконите бяха резистентни към съвременните наркотици и техните ефекти. Подобно на алкохола, количеството, необходимо за някаква реакция при дракон, би убило човек. Но ние не бяхме съвсем имунизирани. Ако ни вкараш достатъчно дрога, ще постигнеш ефект като при човека.

— Внезапно стана много сговорчива — казах аз и поднових заниманията си с маншета. Къде беше този тъп отвор? Трябваше да го намеря отново, преди да стана твърде замаян. — Все пак не на теб ти биха инжекция?

Тя ме изгледа с отработено безстрастно изражение.

— Казвам ти го, защото искам да знаеш, че съпротивата е безсмислена и ще е по-добре да отговаряш бързо. Мълчанието само ще влоши нещата. Мислех да те разпитам по старомодния начин, но подозирам, че имаш доста висок праг на болка, а „Нокът“ искат информацията бързо. Ще изчакаме няколко минути да подейства, после ще видим дали си готов да сътрудничиш.

— Не мислех, че Усойниците правят такива неща — казах аз, за да спечеля време. Тя се облегна назад и ме погледна безизразно. — Не си ли падате по-скоро по убийствата? Нима Лилит е решила да разшири заниманията ви?

Мист замълча, лека усмивка изви устните й и аз изстинах.

— Защо смяташ, че съм Усойница? Бях обучена за Василиск, също като теб. Не се тревожи обаче — продължи тя, облегна се пак на масата и скръсти ръце. — Не съм единственият агент, изпратен от „Нокът“. Усойницата би трябвало скоро да приключи.