Джули Кагава
Война (39)

39.
Гарет

Това място беше тактически кошмар.

Железопътното депо бе отделено от града с ръждива телена мрежа и ивица индустриална пустиня, която бележеше края на цивилизацията. Линиите се простираха по прашната земя, товарни контейнери образуваха истински лабиринт от укрития и тесни пространства. Идеално място, където да устроиш засада.

— Бъди нащрек — казах на Ембър, докато клечахме зад един метален контейнер в края на депото. Мястото изглеждаше пусто, но това не означаваше нищо. Орденът знаеше как да се крие. — Наблюдавай проходите между контейнерите, там ще е най-опасно. Ако видиш някого, не се опитвай да го повалиш. Орденът никога не изпраща единични патрули. Щом има един, значи наблизо има още. Просто се скрий.

Тя кимна решително.

— Ще те следвам — прошепна ми и вдигна оръжието. — Кажи ми кога тръгваме.

Зад нея Фейт трепереше и се притискаше към нас, озърташе се из депото като заварден елен. Усетих тревога; Ембър можеше да се грижи за себе си. Или поне се бе изправяла вече пред войниците на Ордена и не се страхуваше да се бие. Фейт, въпреки че настоя да дойде, не беше подготвена за това. Надявах се да успея да я предпазя, ако влезем в битка.

Дадох знак да тръгваме и заедно притичахме през откритото пространство, приведени и винаги в сенките, докато не стигнахме до първия влак на релсите. Запромъквах се напред и надничах между вагоните за някакво движение от другата страна. Ембър не се отделяше от мен; усещах топлината й с гърба си, равномерното й дишане, когато спирахме. За миг всичко ми се стори някак нереално. Отново. Аз, бивш войник от Ордена на свети Георги, на страната на врага, предвождам два дракона и се опитвам да спася трети. Но това бе мимолетна мисъл; не можех да си позволя разсейване. Трябваше да съм концентриран върху мисията и обкръжението ни, тактиките, които щяха да ни опазят живи. Но тя все пак се промъкваше мрачна и дразнеща. Дали някога щях да свикна? И кой бях аз? Вече сам не можех да се позная.

— Къде са? — прошепна Ембър, бяхме пропълзели в един отворен вагон, след като се уверих, че е празен. — Това място ми се струва съвсем изоставено. Къде може да се крият?

— Не зная — отвърнах и надникнах от другата страна на вагона. Беше тъмно и тихо. Твърде тихо. Никакви дупки от куршуми, никакви следи от стъпки, никакви признаци, че се е водила някаква борба. Не видях издайнически пръски по земята, което едновременно ме успокояваше и изнервяше. Войниците на Ордена бяха обучени да нападат бързо и мощно и после да изчезват, но трябваше да има някакви следи от преминаването им. Тук нямаше нищо. Ембър беше права, мястото бе съвсем пусто.

— Ами онази сграда? — попита Фейт и посочи голяма правоъгълна постройка отвъд лабиринта от релси и контейнери. От този ъгъл ми приличаше на товарен склад. — Мислиш ли, че може да са се скрили там?

Поклатих глава.

— Орденът би ги търсил първо там. Ако са вътре, или са в капан, или… — Не довърших мисълта си, но Ембър се скова зад мен и пое рязко дъх. Тя знаеше какво щях да кажа.

— Трябва да проверим. — Гласът й бе напрегнат от гняв и страх. Не страх за нея самата; познавах това каменно изражение и знаех, че вече нищо не може да я изплаши. Страхуваше се за Ава и Райли и какво ще стане, ако не ги отрием. Или дори по-лошо, ако ги открием. Спомних си последствията от едно успешно нападение; горящите руини, овъглени, почернели трупове, безжизнени дракони сред локви кръв. Стомахът ми се преобърна. Не исках Ембър да види какво причинява Орденът на нейната раса. Какво съм им причинявал аз.

— Да вървим — каза тя и бързо се изправи. — Ако Орденът е тук, трябва да им помогнем. Може още да са живи. А ако не са, ако са ги убили… — Очите й просветнаха и за част от секундата зърнах гневен червен дракон под кожата й. Тя изви устни и въздухът около нея затрептя от жега. — Ако Орденът иска да се сражава с дракон, ще им осигуря един.

— Ембър, чакай. — Хванах я за ръката и усетих очертанията на люспите под повърхността, но само за миг. Тя се извърна към мен и срещнах яростния поглед на дракона. — Успокой се. Не хуквай така презглава, не и срещу Ордена. Това не е подходящото място за сблъсък с тях. — Кимнах към склада. — Там ще има много тесни пътечки и скрити ъгълчета, места, където лесно ще те завардят, а войниците са обучени да се възползват изцяло от подобна ситуация. Ако се разделим, те ще ни изловят един по един. Няма да помогнем на Райли, ако самите ние се превърнем в мишени. — Тя стисна упорито зъби, аз вдигнах ръка и докоснах бузата й. — Вярваш ли ми?

— Да — прошепна. Без колебание. Без дори миг мълчание. Сърцето ми подскочи от тази сляпа вяра в един бивш убиец на дракони. Но не биваше да губим концентрация.

— Обещавам ти — започнах аз, макар че нещо вътре в мен се сви. Никога не давах обещания; не знаех дали ще успея да ги изпълня. Но тя така ме гледаше, че исках някак да й дам увереност. — Ще измъкнем Райли — продължих аз. — И Ава. Ще направя всичко по силите си да ги спася, но знам и какво може да се случи, ако не внимаваме. Орденът има всички предимства сега. Това е идеалното място за нападение и ако ни изненадат, няма да имаме шанс.

— Май си забравил, че съм го правила и преди.

— Знам. — Почти се усмихнах на възмутения й поглед. Сякаш можех да забравя каква е и на какво е способна. — Но все пак това е Орденът и те ще направят всичко, за да ни убият. Не мога да помогна на Райли, докато се тревожа за теб и Фейт.

Ембър се скова за миг, после кимна.

— Добре — рече тихо. — Вярвам ти, Гарет. Какво искаш да направя?

— Просто ме следвай. Няма да се разделяме. И не се Преобразявай, ако не е въпрос на живот и смърт. Фейт? — Озърнах се през рамо към другото момиче. — Добре ли си? Ще можеш ли да го направиш?

— Добре съм… — прошепна тя, макар че гласът й потрепери. Пое дълбоко дъх и се стегна. — Добре съм. Води. Ще сме точно зад теб.

Промъквахме се тихо през пустия двор, криволичехме между коли и се придържахме към сенките, винаги нащрек. Аз наблюдавах за движение, стъпки в прахта, гилзи или капки кръв. Нищо.

— Сигурна ли си, че Ава каза, че са тук? — попитах Ембър, когато клекнахме зад редица товарни контейнери на няколко метра от склада. Тя кимна категорично.

— Сигурна съм. Старо железопътно депо на няколко пресечки от изоставения хотел. — Огледа пространството между релсите и склада и се намръщи: — Тя каза, че Райли е ранен и трябвало да се скрият, защото Орденът идвал.

Измъчваше ме безпокойство. Не се връзваше. Ако не бях сигурен, че това е единственото железопътно депо в тази част на града, щях да реша, че сме сбъркали мястото. Все пак не можехме да се върнем, преди да се уверим. Ако Ава и Райли бяха тук, трябваше да ги намерим.

Нищо не помръдваше и нищо не се чуваше, докато приближихме склада и се плъзнахме покрай стената в търсене на вход. Няколко прозореца бяха строшени, но по останките от стъклото имаше мръсотия и паяжини. От доста време нищо не бе преминавало през тях. Зад мътното стъкло складът тънеше в мрак. Видях купчини сандъци, които стигаха почти до тавана. Войнишките ми инстинкти отново се пробудиха. Още един лабиринт от тесни проходи и скрити местенца; тази ситуация все повече ме притесняваше. Големите метални врати, откъдето вероятно са прекарвали товарите, бяха затворени и заключени, нищо по-слабо от динамит или С4 не можеше да ги отвори. Надеждата ми, че Ава и Райли са тук, бързо умираше, но внезапно Фейт ахна и се втурна напред.

— Ава! — извика тя и аз подскочих. — Чакай!

Преди да успея да я спря, тя изтича към отворена врата, която не бях забелязал и изчезна в склада.

— По дяволите — изръмжа Ембър и тръгна след нея. — Хайде, Гарет, преди да са я очистили.

Изпсувах тихо. Влязохме в огромното товарно помещение. Сенките в склада се затвориха около нас, миришеше на прах, дърво и метал, а лабиринтът от сандъци и товарни контейнери се издигаше над нас. Фейт не се виждаше никъде.

Вдигнах оръжието си и дадох знак на Ембър. Тръгнахме покрай купчините сандъци, търсехме момичето, готови за стрелба. Леки стъпки изтопуркаха по пода и отшумяха в мрака, но не можах да определя къде точно.

— По дяволите, къде отиде тя? — прошепна Ембър.

Писък проряза мрака и смрази кръвта ми. Беше последван от трясък и шум от боричкане някъде в лабиринта. Ембър изръмжа нещо на драконски и се втурна покрай мен, очите й светеха в зелено. Стиснах оръжието и я последвах. Пътечките между сандъците внезапно свършиха пред огромно празно пространство — бетонният под беше гол, виждаха се само няколко натрупани едно върху друго палета и мотокар.

— Фейт! — изсъска Ембър, промъквайки се напред с вдигнат пистолет. — Къде са…

Една фигура се откъсна от сенките, влачейки нещо към светлината, и стомахът ми се сви. Фейт срещна погледа ми, очите й бяха изцъклени от страх. Един мъж с черен костюм я дърпаше напред, беше увил ръка на врата й, а с другата притискаше пистолет към слепоочието й.

Светлини се включиха и прогониха сенките. Шестима мъже пристъпиха напред, автоматите им бяха насочени право към нас.