Джули Кагава
Война (37)

37.
Гарет

Наистина ли казах това?

Времето спря, ехото на признанието ми увисна във въздуха, необратимо. Ембър примигна смаяна, почти паникьосана, също като мен. Какво ми стана? Откачих ли? Нямах никакъв опит с подобни неща. Нищо такова не ми се беше случвало досега. Тристан би се изсмял на малоумието ми. Аз бях войник на ордена; нашата любов бе към оръжията — автомати, пистолети, снайпери. Към инструментите на смъртта, не към хората. Самият Орден ни предупреждаваше да не разделяме лоялността си, казваха, че сърцата ни принадлежат преди всичко на свети Георги и на мисията. Войниците рядко се женеха; повечето от нас умираха млади и предаността към каузата трябваше да е най-важна, по-важна дори от семейството. Връзката между братята по оръжие беше по-силна и далеч по-чиста от плътските желания. Знаех това, вярвах го с цялото си сърце, някога. Бях какъвто ме направиха: бях оръжие. Идеалният войник. Какво знаех за любовта?

За миг сърцето ми изстина в гърдите. Защо го казах? Знаех, че тя не е човек. Въпреки че изглеждаше и се държеше като нормално момиче, Ембър всъщност беше дракон. Създание, което, според Ордена, можеше само да имитира чувства. Вече изобщо не вярвах в това, но аз не разбирах дори човешките емоции, какво остава за сърцата на драконите.

Войникът се надигна безчувствен и решителен, готов да потуши всяко чувство. Да ме защити от болката, унижението и страха. Това беше грешка. Бях се открил, бях уязвим, но все още имаше време за отстъпление, да се скрия зад стената на безразличието и…

Не. Стегнах се, но по друг начин. Този път нямаше илюзии. Нямаше съмнения. Знаех точно какво става, знаех, че момичето в ръцете ми не е човек. Орденът би ме нарекъл глупак, богохулник, любовник на демон. Продавах се на злото. Предавах се на самия дявол и обричах душата си на ада. Ембър можеше да не отвърне на чувствата ми, не и в човешкия смисъл. Не знаех дали драконите са способни на любов.

Всичко това мина през главата ми за част от секундата и между два удара на сърцето аз реших, веднъж завинаги, че не ми пука. Ембър беше дракон. Освен това бе по-красива, по-безстрашна, по-мила и, колкото и да е иронично, по-човечна от хората, които искаха да унищожат нейната раса. Не знаех дали повечето дракони са каквито ги описваха в Ордена — безмилостни, коварни, жадни за власт, — но знаех, че не всички са такива. Ембър беше друга. Райли беше друг. Убедих се в това лично. А и малките, които срещнах, Ава и Фейт, също не бяха свирепи чудовища, каквито Орденът твърдеше, че са. Орденът лъжеше. „Нокът“ лъжеше. Не знаех какво да мисля и на кого да вярвам. Знаех само едно: вече нямаше да се противя на това. Вече нямаше да ми пука какво ще си помисли някой.

Аз бях влюбен в дракон.

Нека Орденът ме анатемоса — мислех си, вероятно първата истински бунтовна мисъл в живота ми. — Нека ме обявят за предател и да ме преследват. Тринайсет години бях следвал заповеди, бях живял според строгия устав на Ордена, бях станал техният перфектен войник, само за да разбера, че Орденът, на който бях посветил живота си, греши. Всичко, което си мислех, че знам, се оказа лъжа. Единственото истинско нещо беше момичето в прегръдките ми.

— Гарет — прошепна Ембър, очите й бяха огромни и втренчени в мен. Усетих как се ускори сърцето й, бумтеше до моето, през нея премина тръпка и аз стаих дъх. Чаках, всичко в мен застина, чаках да видя дали драконът, когото обичах, ще ме пощади, или ще разкъса сърцето ми. — Аз… аз не…

В мрака силно иззвъня телефон.