Джули Кагава
Война (36)

36.
Ембър

Успяхме.

Таксито спря до тротоара, аз слязох и вдигнах глава под изкуственото сияние. Не бях се радвала толкова да видя ярките неонови светлини на Стрип и тълпите по улиците посред нощ. Светлината означаваше видимост, тълпите означаваха много свидетели, и колкото и да ни мразеше, Орденът беше потаен и параноичен също колкото „Нокът“. Предпочитаха да убиват в тъмни проходи и изоставени сгради, където да ни трепят на спокойствие, без да се притесняват от разни подробности като закона, например. Нямаше да рискуват да ни погнат насред оживена улица.

Поне се надявах да е така.

— Не се отпускай — предупреди ме Гарет, когато таксито потегли и ни остави на тротоара. Той бе напрегнат до крайност, оглеждаше тълпата и тротоарите, вечно нащрек. — Орденът може да е тук. — Фейт изскимтя и се приближи до него, вкопчи се в ръкава му. Кой знае защо, това ме подразни, но Гарет не реагира на докосването й. — Успокой се — каза й, без да я поглежда. — Ако си изплашена, ще привлечеш внимание. Опитай да се държиш нормално.

— Лесно му е да го каже — прошепна ми Фейт. В сиянието на уличните лампи тя бе бледа и слаба, с тъмни кръгове под очите, и раздразнението ми малко отслабна. Горкото хлапе не се опитваше да му се натиска; тя просто бе ужасена.

— Всичко ще е наред — казах й аз, а Гарет посочи към хотела. — Няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Просто не се отделяй от нас.

Тръгнахме бавно и предпазливо към входа. Добре де „бавно“ не е точната дума; Фейт бе твърде изплашена, за да се държи нормално и почти маршируваше сковано, вперила очи право напред. Щом доближихме вратите, Гарет посегна надолу и хвана ръката ми, преплете пръсти в моите и стомахът ми пак се сви. Погледнах го, той ми се усмихна и стисна дланта ми. Отпуснах се, дори успях да се усмихна на пиколото, което ни отвори вратата, сякаш бяхме трима обикновени човеци, дошли да се позабавляват. Фейт пусна тениската на Гарет, залепи се за мен и увисна на ръката ми, когато минахме през вратите към относителната безопасност на хотела.

Щом прекосихме фоайето, тя малко се отпусна и се вгледа смаяна в казиното. Преди и аз бях омаяна от светлините, звънчетата, тълпите и движението; сега обаче разбирах подозренията на Гарет. Тук имаше твърде много хора; всеки от тях можеше да е враг, войник от Ордена или маскиран агент на „Нокът“. Колко ли такива сега ни наблюдаваха, преценяваха действията ни, чакаха идеалния момент за атака?

Вече никога нямаше да обвинявам Гарет в параноя.

— Хайде — промърмори той и леко дръпна ръката ми. Поведе ни към асансьорите. Фейт ни последва като замаяна, опитваше се да види всичко. Гарет натисна бутона, отстъпи встрани до стената и пак огледа тълпата зад нас.

Аз се приближих, облегнах се до него и казах тихо:

— Виждаш ли някъде Райли? — Сега, когато бяхме в хотела и вече можех да си поема дъх, мислите ми отново се насочиха към другите двама. Бях писала на Райли още в таксито, но той не ми отговори. Разбира се, това можеше да означава много неща и аз се опитвах да не мисля за най-лошото от тях, но странното усещане в стомаха ми се засилваше с всяка изминала минута.

Гарет поклати глава, като не откъсваше очи от тълпата.

— Не, но не очаквам да е на този етаж — промърмори той. — Ако е тук, ще е горе при Уес.

Кимнах, опитах се да не обръщам внимание на възела от ужас в стомаха ми.

Той е добре — казах си. — Вероятно се е измъкнал много преди нас и не осъществи контакт, защото предполага, че все още се опитваме да избягаме от Ордена. Или той е твърде зает, за да си погледне телефона. Разбира се, трябваше да пише на някой от нас само за да знаем, че е успял. Трябваше да сме научили нещо досега. По дяволите, Райли, дано да си добре. Не можеш да се оставиш да те убият.

Асансьорът звънна и аз се отлепих от стената, тръгнах към вратите. Те се плъзнаха пред нас и един мъж с червен костюм излезе от кабината, като почти налетя отгоре ми. Аз отстъпих смръщена, едва се сдържах да не изръмжа нещо грубо. Но сега не беше време да привличам внимание.

Човекът обаче видя, че го гледам, и се ококори, все едно виждаше призрак. Сведе глава, забърза покрай мен и изчезна в тълпата.

Хм. Това беше странно. Поколебах се за миг, чудех се дали да тръгна след него. Погледна ме така, сякаш… сякаш знаеше каква съм.

— Познаваш ли го? — попита ме Гарет и аз подскочих. Разбира се, орловият му поглед бе уловил всичко. Поклатих глава, след като влязохме в асансьора.

— Не, никога не съм го виждала — отвърнах, вратите се затвориха и асансьорът потегли. Ако беше влязъл още някой, вероятно щях да очаквам да извади оръжие или нож още щом вратите се затворят. Войникът ме беше направил истинска параноичка. — Да го проследим ли? — попитах, докато цифрите бавно се сменяха към нашия етаж.

— Мислиш ли, че е от „Нокът“ или Ордена?

— Ако е, няма какво да направим — отвърна Гарет някак твърде спокойно. — Трябва да идем при Уес, да видим дали се е свързал с Райли и Ава. Може би те вече са там.

Вкопчих се в тази слаба надежда. Вратите на асансьора най-сетне се отвориха и излязохме на нашия етаж. Принудих се да не тичам към вратата на Уес. Почуках.

Тя се отвори почти на мига и Уес надникна с безумен поглед. Сърцето ми се сви.

— Най-сетне се появихте! — изсъска той и отстъпи да ни пусне вътре. Стаята беше разхвърляна и… празна. — Къде е Райли, по дяволите?

— Не е тук — отвърнах, онова усещане в стомаха ми се превърна в зейнала черна яма, която ме поглъщаше цялата.

Гарет заключи вратата и погледна през шпионката. Фейт изглеждаше смутена и напълно объркана.

Уес ме погледна отровно.

— Виждам, мамка му! Не това питах. Къде е, Райли? Опитвам се да се свържа с него от часове. Добре ли е? Мъртъв ли е? Къде е?

— Не зная!

— Как така не знаеш!

— Разделихме се. — Гарет се откъсна от вратата, явно уверил се, че не ни преследват и никой не се спотайва из коридора. — Орденът нахлу в сградата. Трябваше да се разделим при бягството от хотела.

— О, направо прекрасно! — сопна се Уес и разпери ръце. — Значи Орденът е там, преследва го, а вие, смотаняци, сте избягали и сте го оставили да умре.

При тези думи Фейт избухна в сълзи. Уес подскочи и я погледна странно, сякаш едва сега забеляза присъствието й. Тя закри лицето си с длани, отиде в ъгъла и се разтресе от ридания.

— Аз съм виновна — стенеше тя приглушено. — Аз съм виновна. Ава знаеше, че съм нещастна в „Нокът“. Тя ме убеди да избягам с нея. Нямаше да сме тук, ако не бях аз. — Гласът й заглъхна в тихи ридания, Уес прокара ръка по лицето си.

— Тъпаци — изпъшка той, но в гласа му имаше не само гняв, но и съчувствие, което ме изненада. — Дори не я видях. Предполагам, че е едно от малките, които отидохте да спасявате?

— Казва се Фейт — обадих се аз, тя явно не беше в състояние да се представи сама. — Има още една, с Райли.

— Ава — задавено добави Фейт. — Казва се Ава. И ако умре, аз ще съм виновна.

Обърна се към стената и пак се разтресе от ридания.

Гарет я погледна за миг, после се обърна към мен, изглеждаше напълно объркан. Въздъхнах и я прегърнах през раменете. Отдръпнах я от стената. Тя подсмръкна и се обърна към мен, криеше лицето си с длани. Цялото й тяло се тресеше.

— Видяхме един човек в хотела — каза Гарет на Уес, докато аз галех Фейт по гърба и чаках да се успокои. — Видяхме го пред асансьорите. Тъмнокож, висок, с червен костюм. Стори ми се подозрителен. Има ли причина да се тревожим?

— Червен костюм? — Уес потърка основата на носа си. — Това е просто Грифин, един от хората на Райли. И да, той е съмнителен тип, но не мисля, че трябва да се притесняваме от него. В момента съм по-загрижен за Райли. — Той присви очи към Гарет. — Не каза ли, че Орденът ви е чакал?

— Те ни завардиха в хотела — отвърна Гарет. — Трябваше да се разделим.

— Това е адски подозрително — прошепна Уес и скръсти ръце. — Никой не знаеше къде отивате. Знаехме само аз и… — Той замълча и добави пребледнял: — Проклето копеле. Ще го убия. Ако Райли не го убие, аз ще го гръмна лично.

— Можеш ли да откриеш телефона на Райли? — каза Гарет, преди да съм попитала Уес за кого говори. Явно тази информация бе очевидна за всички, освен за мен. Уес поклати глава.

— Според теб какво правя през последния час, човече? — сопна се той. — Не, не мога да хвана сигнал. Или е изключен, или е повреден. Което може да означава доста неща, но всичките не ми харесват.

Фейт изхълца, още се тресеше, вероятно от усилието да не се разреве отново. Аз изкривих лице, бях напрегната и изтощена. Исках да разбера какво става с Райли, но стресът и напрежението в стаята не помагаха на Фейт и направо влудяваха моя дракон. Ако не излезех веднага, щях да откача.

— Ще я заведа в моята стая — казах на момчетата и отключих вратата. — Вие останете тук, ние ще си поговорим по момичешки. — Гарет ме гледаше с тревога, после ни последва в коридора. — Гарет, ще се справим — казах аз. — Вие чакайте Райли. Аз ще съм в стаята си, ако нещо изникне.

Поклати глава.

— Не, тази нощ повече няма да се разделяме. Погрижи се за Фейт или каквото си намислила. Аз ще стоя пред вратата. Ако Орденът или „Нокът“ се появят, ще ги видя.

Кимнах, бях твърде изморена, за да споря. Прекосихме коридора, плъзнах картата в слота и отворих вратата. Вкарах Фейт в стаята, после се обърнах към Гарет. Той се облягаше на касата и оглеждаше коридора в двете посоки. Озърна се към мен и аз му се усмихнах.

— Благодаря — прошепнах. — Няма да се бавя.

— Ще чакам тук.

Пак изтръпнах. Той беше толкова близо, в металносивия му поглед виждах желанието да ме защити. Исках да го целуна, но Фейт ме чакаше в стаята и сега не беше моментът. Стиснах ръката му и влязох вътре.

Фейт стоеше насред стаята, обгръщаше се с ръце и изглеждаше съвсем объркана.

— Извинявай заради Уес — казах й, когато вратата изщрака зад мен. — Малко е напрегнат, както сама виждаш. Ще ми се да можех да кажа, че обикновено не е такъв гадняр, но… такъв е.

Тя не отговори. Дори не ме погледна. Лицето й беше обляно в сълзи, очите й бяха огромни, изцъклени под къдриците. Изглеждаше съвсем млада, почти дете, макар да знаех, че е най-малко на шестнайсет.

Или пък не. Може би още не бе започнала асимилацията, периода, в който малките живеят с настойници в света на хората, за да се научат да се „сливат“ в средата. Именно след асимилацията „Нокът“ решаваха къде е мястото ти в организацията. Може би Фейт не беше стигнала дори дотам и познаваше единствено „Нокът“.

Надявах се да не е в шок и да се затвори напълно. Не знаех какво ще правя, ако мине в режим на зомби.

— Гладна ли си? — Реших, че е добър въпрос за начало. Аз щях да съм гладна, ако бях преминала през подобно нещо. Като се замисля, гладна бях. Фейт примигна, още изглеждаше замаяна. Опитах отново: — Хей, гладна ли си? Не знам за теб, но аз умирам от глад. Под телевизора има закуски, може да поръчам нещо и от румсървиса.

Тя поклати глава.

— Не съм гладна. — Е, поне проговори. — Но ти благодаря.

— Не си гладна? — Това беше немислимо. — Сигурна ли си? Погледни тук. — Отворих шкафа, за да покажа съкровището от закуски. Не бях чувала за малко, което може да устои на шоколад. След миг колебание Фейт пристъпи напред, грабна един „Сникърс“ от рафта и аз въздъхнах с облекчение.

За себе си извадих пакетче „М&М“ с фъстъци, скочих на леглото, кръстосах крака и направих знак на Фейт да седне на матрака. Тя се настани внимателно, сякаш се притесняваше да не намачка покривката. Аз се облегнах на таблата и я загледах — имах странно чувство за дежа вю. Беше необичайно да има друг дракон в стаята ми, особено женски. Това ми напомни малко за преспиванията в къщата на Лекси в Кресънт Бийч, където двете стояхме будни цяла нощ, ядяхме боклуци и говорехме за разни човешки неща, обикновено за сърф и момчета. Това много ми липсваше, тя също.

Всъщност доста неща ми липсваха.

— Е, как се запозна с Ава? — попитах, преди спомените да станат твърде болезнени. Фейт ме погледна предпазливо и аз свих рамене. — Можеш да ми кажеш. Няма как да те докладвам за измяна или нещо такова. Ако искаш да знаеш защо аз си тръгнах — защото ме готвеха за Усойница. — Тя се ококори; явно знаеше какво е Усойница. — Да. И имах малък проблем с преследването и убиването на дракони. Затова избягах. Напуснах града с Райли и оттогава не съм поглеждала назад.

— Просто така? — попита тя, сякаш не можеше да повярва. — Без колебание? Не съжаляваш ли за нищо от преди?

— Е, съжалявам, разбира се. Имах приятели и семейство, и… — В гърлото ми пак се появи буца, аз сведох поглед към пръстите си. — Данте. Брат ми. Той ми липсва най-много. Когато си тръгнах, той реши да остане в организацията. Не знае… какви са всъщност. — Смачках торбичката с бонбоните и стиснах зъби. — Скоро ще го измъкна — прошепнах повече като обещание пред самата мен, отколкото пред Фейт. — Глупак. Ще го накарам да разбере, дори да се наложи да срутя целия „Нокът“, за да се докопам до него.

— Ти си по-смела от мен — прошепна Фейт, чоплеше опаковката на десертчето. — Ако не беше Ава, още щях да съм там, макар че ги ненавиждах.

Прогоних обзелото ме мрачно настроение.

— Как се измъкнахте?

Тя се поколеба още малко, после въздъхна, сякаш се бе изморила да го крие повече.

— Познавам Ава отпреди. — Отхапа от десертчето. — Израснахме заедно, докато не ни разделиха за Човешко обучение. След това не я виждах, но някак винаги поддържахме връзка. Макар че организацията не одобряваше. „Нокът“ не искаше да запазваме предишни отношения, щом започнем Човешкото обучение.

Спомних си дългите години в училището насред пустинята и как успявах някак да го понеса единствено благодарение на Данте. Докато растяхме, той бе най-добрият ми приятел; помагахме си и в каквото и да се забъркахме, Данте бе винаги до мен. Не можех да си представя как бих изтърпяла всичко това без него, колко самотна щях да бъда. Може би заради това не се вписах в организацията. Може би бях установила твърде много „връзки“, когато трябваше да съм предана единствено на „Нокът“.

— Ава… планираше бягството от месеци — продължи Фейт. — Чула слухове за Кобалт — че има дракон, който помага на онези, които искат да напуснат организацията. Първата й истинска задача наближаваше и тя ми каза, че възнамерява да стане отцепник. Аз бях твърде изплашена, за да й призная, че и аз искам да си тръгна.

— Това кога стана — преди да разбереш какво планират „Нокът“ за теб ли?

— Да — кимна Фейт. — И когато Ава го научи, ми предложи да ме вземе със себе си, макар че това щеше да направи бягството й много по-опасно. Едва не се отказах, но тя ме убеди. По-добре да съм преследвана, но свободна, отколкото робиня до края на живота си. — Тя подсмръкна и се сви на леглото. — Тя беше смелата, тя беше добре обучената. Аз щях само да я забавям. А сега е някъде там, преследвана от Ордена и „Нокът“, може би мъртва, и то по моя вина.

— Хей. — Смачках торбичката от бонбоните, тя се сепна и ме погледна. — Самообвиненията няма да й помогнат — казах твърдо. — Тя сама е решила да стане отцепник. Трябва да е съзнавала опасностите. Освен това… — свих рамене и се престорих на уверена: — освен това е с Райли, а той има голям опит. Ако някой може да се измъкне от Ордена, това е Райли. Не ги отписвай още.

Тя вдигна глава.

— Мислиш ли?

— Да. Затова опитай да не се тревожиш. Още нищо не знаем. — Чувствах се като лицемерка, казвах й да не се тревожи, а ямата в моя стомах заплашваше да ме погълне.

Плъзнах се от леглото, успях да се усмихна и тръгнах към банята.

— Ей сега се връщам — казах, щом Фейт ме погледна. — Вземи си още храна или легни. Не знам какво ще се наложи да правим после. Почини си малко, докато имаш възможност.

Тя кимна, но не каза нищо, играеше си с опаковката от десертчето. Аз влязох в банята.

Седнах на ръба на ваната и опрях глава на ръцете си. Дишах дълбоко, за да не позволя на страха да ме погълне изцяло. Райли бе някъде там, с „Нокът“ и Ордена. Ами ако не беше добре? Ами ако беше мъртъв? Не знаех какво щях да правя, ако този наперен, вбесяващ отцепник наистина изчезне, но моят дракон се разкъсваше между желанието да се свие и да скърби, или да откъсне нечия глава.

Надигнах се, наплисках лицето си със студена вода и прекарах мокри пръсти през косата си. Тя щръкна нагоре. Беше ми горещо, цялата лепнех и отчаяно исках да се изкъпя. Но не беше моментът, освен това, ако Гарет или Уес връхлетяха в стаята, не исках да ме заварят гола. Но пък намерих костюма си на Усойница, свлечен на пода. Облякох го и сложих дрехите си отгоре. Той се впи жадно в кожата ми и аз потреперих. Но пък ако трябваше да се върнем за Райли и да се изправим пред Ордена, този път щях да съм подготвена.

Фейт бе заспала на леглото, когато излязох от банята. Дишаше дълбоко и равномерно. Усмихнах се, заобиколих я на пръсти и изключих лампата. Всичко потъна в мрак. Момичето дори не се размърда, от устата й се чуваше леко похъркване. Погледах я тъжно, чудех се какво ли ще стане с нея. Налагало се е да избяга от „Нокът“, но се надявах да се справи някак с живота на отцепник. Той не беше лек, със сигурност. Аз самата не се справях блестящо.

Промъкнах се тихо през стаята и отворих вратата.

Гарет стоеше там, облегнат на стената със скръстени ръце, и зорко оглеждаше коридора. Когато вратата се открехна, той веднага се отблъсна от рамката и ме погледна питащо.

— Някакви новини от Райли? — прошепнах аз.

Той поклати глава.

— Уес още не може да засече телефона му. Как е Фейт?

— Заспа. — Направих крачка назад. — Влез, но тихо. Не искам да я оставям сама, а кой знае кога пак ще има възможност да си почине.

Той влезе в стаята и я огледа предпазливо, сякаш да се увери, че още сме сами, че никой не се е покатерил през прозореца или изпълзял изпод леглото. Когато се убеди в това, той се отпусна и ме последва до креслата пред огромния, закрит със завеси прозорец, зад който блестеше Вегас. Погледнах през процепа към сияещия килим от светлини и всичко в мен пак закипя от тревога. Райли бе някъде в тази лудница, криеше се от Ордена, опитваше да се добере до нас. Все още е жив, настоя драконът ми. Трябваше да е жив. Не можех да си позволя да мисля, че не е.

— Къде си, Райли? — прошепнах към неоновото сияние. — Да не си посмял да умреш. — Гърлото ми се сви и стиснах юмруци. — По дяволите, мразя това — изръмжах аз, драконът беснееше в мен. — Чувствам се толкова безсилна. Ще ми се да знаех какво да направя. — Гарет ме гледаше мълчаливо и мрачно. — Аз се облегнах на прозореца. Лас Вегас се простираше под мен ярък и омайващ, но аз вече не виждах блясъка му. Вече виждах единствено полесражение.

— Хора умират, Гарет — прошепнах аз. — Райли е някъде там. Ава е някъде там. А аз съм… — Изплашена. Объркана. Напълно неподготвена за живота на отцепник. Опрях чело на студеното стъкло и се втренчих в улиците, докато не се размазаха пред очите ми. — Не знам какво правя — признах. — Мислех си, че знам, но съм бъркала. Нямам представа какво да сторя сега. Аз… — Не искам да изгубя още някого. Особено него.

Гарет се приближи, две силни ръце ме обгърнаха и ме придърпаха към тялото му. Пулсът ми се ускори в унисон с неговия. Усетих как се наведе напред, устните му се доближиха до ухото ми.

— Райли е професионалист в оцеляването — каза Гарет тихо и всичко в мен потрепери. Няма успокоения, няма обещания, просто факти. — Той се справя от доста време, по-дълго и от двама ни. Аз познавам Ордена. И знам как работят. — Замълча, гласът му стана малко по-ведър: — Не се гордея особено с признанието, че той е по-умен от всички там. Но ако някой може да оцелее в тази ситуация, това е Райли.

Обърнах се и плъзнах ръце на кръста му. Пръстите ми докоснаха гладкия метал на пистолета под тениската, но не се уплаших. Той беше войник, бивш убиец на дракони, а се чувствах сигурна с него. Вярвах му напълно. Това не беше яростният, безумен копнеж, който драконът ми изпитваше по Кобалт. Това беше… просто. Лесно. Когато бях с Гарет, сякаш някак си пасвахме.

В главата ми отекна гласът на Райли, гневен и обвинителен: Хората и драконите не могат да бъдат заедно! Техният живот е само миг в сравнение с нашия. Що за бъдеще може да имате?

Опитах се да го прогоня, но част от мен бе съгласна. Аз бях дракон; какво правех с този човек? Инстинктите ми вилнееха, не ми даваха мира. Не биваше да съм тук; сега трябваше да съм с Райли. Защо продължавах да упорствам? С Кобалт бяхме две половини на едно цяло. Не само защото бяхме дракони, а и заради всичко останало. Неговият дракон зовеше моя и знаех, че той изпитва същото. Ако Гарет не беше тук, дори нямаше да се замисля.

Но Гарет е тук — казах си непокорно. — Той избра да е тук. Дадохме му възможност да си тръгне, но той избра да остане.

И докога? — прошепна драконът ми в отговор. Колко дълго щеше да остане един войник от Ордена в компанията на своите врагове? Колко време щеше да мине, преди да осъзнае, че нямаме бъдеще, че драконът и човекът са твърде различни създания и не могат да бъдат заедно?

— Гарет — попитах, той се отдръпна да ме погледне. Щом видях сериозните сиви очи, гърлото ми пресъхна и преглътнах, за да го прочистя. — Това…? Ние дали…? — Издишах и притиснах смутено лице в тениската му. Гарет чакаше търпеливо да продължа, още ме прегръщаше през кръста. Аз сведох глава и затворих очи, за да не трябва да го гледам. — Ние… това, което правим… нередно ли е?

Той застина. Броях ударите на сърцето му, вслушвах се в дъха му.

— Не знам — каза накрая, съвсем тихо.

Изсмях се горчиво, за да потисна разочарованието.

— Това не е точно успокоението, на което се надявах.

— Знам — прошепна той, звучеше примирен, но още не ме пускаше. — Но може би аз съм последният човек, когото трябва да питаш. — Облегна леко брадичка на главата ми и продължи замислено: — Цял живот са ме учили, че драконите са зли, че нямат души или истински чувства, че просто имитират хората, за да се внедрят сред нас. — Ръката му се спусна по гърба ми и кожата ми настръхна. — А после срещнах теб. И разбрах, че всичко, на което са ме учили и което си мислех, че знам, целият ми живот — е една лъжа.

Усещах болката в гласа му и горчивината под нея.

— Съжалявам, Гарет. Не исках да съжаляваш за това.

— Не съжалявам. — Той се отдръпна да ме погледне. — Може би щях да бъда по-щастлив, ако никога не бях идвал в Кресънт Бийч — продължи и стомахът ми се сви болезнено. — Ако още бях в Ордена, ако още убивах дракони, защото това очакват от мен и само това мога. Невежеството може да е благословия, но не е извинение. — Лицето му се изопна, очите потъмняха. — Като се замисля кой бях и какво правех, преди да те срещна, ми призлява. Предпочитам да умра още сега, отколкото да се върна в Ордена. Предпочитам да ме преследват като онези, които навремето убивах, отколкото да стана отново невежият войник, който бях. Този живот свърши. Не го искам повече. И то само защото срещнах дракон на един плаж и тя отказа да бъде каквато очаквах. — Вдигна ръка към лицето ми и ме погали с палец. — Ембър, твоята поява в живота ми е най-важното нещо, което ми се е случвало — каза съвсем тихо. — Не бих го заменил за нищо.

— Наистина ли? — усмихнах се, усетих стягане в гърдите. От думите му сърцето ми литна, но не можех да понеса силата на погледа му. — Дори след всичко това? Въпреки че стреляха по теб и охраната те преследва из казиното, защото си непълнолетен комарджия? — опитах да разсея напрежението.

— Въпреки това — отвърна той, очите му светеха като сребърни в мрака. — Мисля… мисля, че съм влюбен в теб, Ембър.