Джули Кагава
Война (34)

34.
Райли

Най-накрая стигнахме до дъното на асансьорната шахта.

Чух как Ава тупна на земята и звукът отекна тихо в тръбата. Облекчен и нетърпелив да приключа с тесните пространства и смъртоносните падания в пълния мрак, аз слязох по последните пречки и скочих от стълбата, преди да осъзная, че все още не сме на свобода.

Подът под ботушите ми се олюля леко, сякаш висеше на сантиметри над земята. Включих фенерчето и видях, че стоим на металния покрив на асансьорната кабина. Дебели въжета излизаха от центъра му и се издигаха в шахтата. В ъгъла имаше малък квадратен люк. Ава клекна до него, косата й бе призрачно сребриста на слабата светлина.

— Заяжда — прошепна тя.

Оставих фенерчето на пода, коленичих срещу нея и хванах дръжката на люка.

— На три — прошепнах, когато пръстите тънките й хладни пръсти се увиха около моите. — Едно… две… три!

Дръпнахме заедно. Люкът, също като вратите на асансьора, в първия миг устоя, после се отвори с ръждиво скърцане, от което зъбите ми изтръпнаха. Надникнах през отвора, осветих с фенерчето кабината, отдръпнах се и кимнах.

— Чисто е.

Спуснахме се в кабината. Ава се приземи леко като котка. Вратите бяха частично отворени и през тях се виждаше празен коридор — тъмен и тих, засега.

— Първи етаж — прошепна Ава, вгледана в месинговата цифра на рамката на вратата. Звучеше облекчена. — Почти се измъкнахме.

— Не съвсем. — Пристъпих в коридора и се огледах предпазливо. — Вратите със сигурност са охранявани, не се знае колко снайперисти наблюдават изходите. И разбира се, проклетият хеликоптер ще кръжи наоколо и да затрудни още повече нещата.

— Значи не можем да излезе оттам. — Ава ме следваше, прагматична и спокойна, както винаги. — Как ще се измъкнем тогава?

— Спокойно — ухилих й се аз. — Ще минем през някой прозорец.

Гласове отекнаха по друг коридор и ние се напрегнахме. След миг чухме тропот на ботуши, приближаваше се. Изключих фенерчето и хукнахме.

Влязохме в някакъв офис, Ава затвори и заключи вратата, а аз изтичах до прозореца и погледнах предпазливо навън. Празната строителна площадка се простираше в мрака, но отвъд нея се виждаха светлините на цивилизацията — примамливо близо. Въпросът беше ще успеем ли да прекосим това равно открито пространство, без да получим куршум в челото?

По дяволите. Няма време.

— Стой назад — казах на Ава и взех един пожарогасител от пода. Вдигнах го над главата си и замахнах към прозореца. При първия удар се появиха пукнатини, които се разпълзяха при втория, а на третия стъклото най-сетне се пръсна. Ударих прозореца още няколко пъти, за да отворя достатъчно голяма дупка, хвърлих пожарогасителя и кимнах на Ава.

— Хайде!

Силен удар разтресе вратата на стаята. Ава се засили и се гмурна грациозно през прозореца, после се претърколи като акробат. Последвах я, свил рамене при скока. Усетих как острите отломки задират в якето ми. Изправих се и хукнахме през празния двор. Някъде след нас се чуваха изстрели. Не спряхме да тичаме, докато не стигнахме до тротоара, прескочихме оградата и се стрелнахме през пустата улица. Към сигурността на цивилизацията и най-сетне далеч от Ордена.

Скрихме се зад един автосервиз. Аз се отпуснах до тухлената стена и задишах тежко. Чаках сърцето ми да се успокои. Ава се облегна до мен, отметнала глава назад, сребърната коса се изливаше по раменете й.

По дяволите, успяхме. Промъкнах се до ъгъла на сградата и надникнах към хотела, за да се уверя, че никой не ни следва. Зад оградата видях хеликоптера, който обикаляше над терена. Усмихнах се мрачно. Още съм късметлийски кучи син. Но само ако Ембър и останалите са се измъкнали.

— Добре — прошепнах, щом чух, че Ава пристъпва зад мен. — Изглежда се отървахме. Ще се спотайваме известно време, за да разберем дали другите са успели. Ако не ги видим до десет минути, ти тръгваш към хотела. Може да се наложи аз да се върна за Ембър и Фейт.

— Не, Кобалт — каза Ава тихо и мрачно. — Не мисля, че ще го направиш.

Усетих остра болка отстрани на врата си, все едно ме ужили стършел — силна и пареща. Понечих да се обърна, но земята се олюля под мен и всичко потъна в мрак.