Джули Кагава
Война (33)

33.
Ембър

Град от куршуми изригна зад нас, когато свихме зад още един ъгъл, и Фейт изпищя.

— Гарет! — казах запъхтяна, лъчи пробягаха по стените отпред, войниците спряха рязко в средата на коридора. Спрях зад него и потреперих от резките гласове, които приближаваха от различни посоки. — Те са обградили целия етаж. — Сърцето ми бумтеше в ушите. — В капан сме.

Гарет огледа коридора, погледът му спря на две отворени врати в края му.

— Насам — нареди той и хукнахме към вратите. Озовахме се в голяма конферентна зала. Беше недовършена; навсякъде стърчаха скелета, които създаваха заплетена мрежа от желязо и стомана. Тук беше много тъмно, смърдеше на прах и плесен.

Гарет ни издърпа между едно скеле и каза тихо:

— Фейт. Погледни ме.

Очите й бяха огромни и влажни, сълзи се стичаха по прашните й бузи.

— Чуй ме. Искам да се покатериш до върха на скелето, да легнеш и да не мърдаш. Не поглеждай нагоре, не издавай нито звук, каквото и да чуеш. Ще можеш ли?

Тя се взираше в него.

— А вие… вие какво ще правите? — Гледаше изплашено.

— Няма да ме оставите тук, нали?

Той поклати глава.

— Няма да те оставим — отвърна тихо и така напрегнато, че кожата ми настръхна. — Но ти трябва да се скриеш. Трябва да направя нещо и не искам да се тревожа за теб. — Тя примигна объркано, но той не обясни. — Качвай се — каза нежно и кимна към скелето. — Ако стане най-лошото, изчакай да си тръгнат и бягай. Хайде.

Фейт подсмръкна за последно, обърна се, покатери се по стълбата и изчезна от поглед.

Отвън отекнаха гласове, лъчи на фенерчета пронизаха мрака зад вратите. Войниците се събираха пред залата. Гарет ме хвана за китката и ме издърпа назад в сенките.

Аз сложих длани на гърдите му, усетих как сърцето му препуска.

— Какъв е планът? — прошепнах. Сама се изненадах колко спокоен е гласът ми.

Той пое дълбоко дъх.

— Отрядите ще са два. — Озърна се към изхода, светлините приближаваха. — Вероятно дори повече, ако са извикали подкрепление. Поне шестима с автомати, пистолети и по две зашеметяващи гранати. Това е стандартна процедура за подобен тип нападение. — Говореше спокойно, сякаш просто разсъдливо анализираше шансовете ни за оцеляване. — Трябва да се разделим — каза мрачно. — Аз ще се приближа, ще поваля един или двама, после ти ще нападнеш останалите от друг ъгъл. Опитай се да ги изненадаш. Ако ни видят да приближаваме, край с нас.

Потреперих и затворих очи.

— Добре — прошепнах и стиснах тениската му в юмруците си. — Няма проблем. Сякаш съм на тренировка със Страховитата дама от „Нокът“. — Само че с истински войници и истински оръжия. Този път няма да има куршуми с боя, Ембър.

Гарет се вгледа в мен и за първи път по лицето му премина сянка. Не за него, а за мен.

— Ембър…

— Да не си посмял да ми кажеш да се кача горе и да се скрия, Гарет — предупредих го с присвити очи. — Това би го казал Райли и на теб ще отговоря същото, каквото бих казала и на него. Няма да те оставя да се биеш сам.

— Знам. Исках… Не нямаше да ти го кажа. — Вдигна ръце, стисна моите и пристъпи по-близо. — Но… внимавай, Ембър. — Очите му ме прогаряха. — Те ще търсят дракон. Знаят колко опасен е един дракон, когато е притиснат в ъгъла. Помни, че точно за това са обучени, точно за това сме обучени всички ние. Прави каквото трябва… — докосна бузата ми и прошепна: — Просто не умирай.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Ти също.

На прага се появиха фигури и ние застинахме, защото шестима войници пристъпиха в залата с насочени напред оръжия. Разделиха се и тръгнаха предпазливо, въртяха пушките в къси дъги, светлините под дулата пронизваха мрака.

Гарет се отдръпна. Погледът му стана суров, когато маската на войника се завърна. Той се стопи в сенките и изчезна. Аз се стрелнах зад скелето и се приведох, защото тънките лъчи полазиха по отсрещната стена и сърцето ми забумтя.

Добре, как ще го направя? Поех дълбоко дъх, за да успокоя пулса си, и огледах залата. Макар и огромна, тя беше доста претъпкана. Имаше много места, където да се скриеш, което ми даваше предимство, успеех ли да се доближа до войниците. Всъщност много приличаше на тренировките с Лилит, когато въоръжени мъже ме преследваха из претъпкан склад, а аз се опитвах да измисля как да ги „убия“. Разбира се, тогава и аз „умирах“ доста често, простреляна с боя, когато войниците започнаха да очакват нападения отгоре.

Отгоре…

Клекнах, съблякох дрехите си и оставих панталонките, блузата и бельото си до една колона. Всякакъв срам или смущение бяха изличени от нуждата да оцелея, освен това в този мрак никой не можеше да ме види, дори Гарет. При други обстоятелства може би нямаше да се притеснявам за дрехите, но сега не бях с костюма на Усойница, и не исках да тичам по улиците на Лас Вегас чисто гола.

Войниците вече бяха стигнали почти до центъра на залата, светлините пълзяха все по-близо. Изтичах до най-близкото скеле и започнах да се катеря. Усещах студеното желязо, ръждата и паяжините под пръстите и стъпалата си. Когато стигнах до върха, се промъкнах тихо по дървените греди, като свеждах глава. Накрая се озовах точно над двама войници и виждах теметата им. Не виждах Гарет, но знаех, че е близо, чакайки подходящ момент, за да нападне. Щях да съм готова.

Поех дъх, мускулите ми се изопнаха и затрепериха от енергията преди Преобразяването. Но кракът ми закачи един гвоздей в края на дъската, той падна и издрънча в бетона — тих звук, но прозвуча като гонг в тихата зала. Войниците долу веднага насочиха светлините право към скелето. Сърцето ми подскочи и аз залегнах, притиснах буза към дъските.

— Чу ли…?

— Да. — Светлината кръжеше напред-назад по дъската. Дишах плитко и си представях, че съм невидима. — Може би там горе…

От друг ъгъл на стаята изпращя приглушен изстрел, последван от шум от борба. Тяло се удари в стена, отекна стрелба. Светлината изчезна, щом двамата войници извърнаха оръжия по посока на суматохата. И аз веднага се изправих.

Време е — помислих си и скочих от скелето, а тялото ми избухна насред полета. Вече в драконовата си форма, аз се приземих се върху един от войниците, повалих го на бетона, извърнах се към другия с рев и блъвнах огън към него. Той се сви назад, пламъците го обгръщаха, но явно униформата му беше огнеупорна, защото това не му попречи да вдигне пушката и да стреля. Скрих се зад една колона, около мен изригнаха искри и отскочих към сенките. Войникът отстъпи, изстреля няколко откоса и извика на другарите си. Светлината му лудо заснова напред-назад. Униформата му още гореше, макар че пламъците вече угасваха, приличаше на факла в мрака.

Нещо изскочи от сенките зад него, към гърба му бе насочен пистолет. Сърцето ми подскочи, когато Гарет сведе пистолета и стреля в краката на войника. Мъжът изпищя, извъртя се при падането и вдигна оръжието си. Но Гарет се хвърли напред, заби дръжката на пистолета в лицето му и изтръгна пушката.

Изгърмяха още изстрели, оглушителен рев, от който ушите ми зазвънтяха — целият отряд се събираше. Той намери укритие, но не ме видя в сенките.

Аз изръмжах и скочих, повалих един войник в гръб, сключих зъби около крака му и го повлякох по пода. Той се разкрещя, драпаше с ръце по земята, а приятелите му веднага насочиха оръжията си към мен.

Гарет ги връхлетя отзад, удари единия зад ухото с пистолета си и сграбчи оръжието на другия, когато той се извърна. Войникът под мен се опита да се превърти на гръб, за да стреля, но аз го притиснах още по-силно и халосах главата му в пода. Той потрепери и застина, пушката изтрака в бетона. Вдигнах поглед точно когато вторият войник се извърна бързо към Гарет и заби лакът в челюстта му. Гарет се олюля и човекът побърза да го удари по главата с пушката си, после падна на коляно и вдигна оръжието за стрелба.

Скочих с рев и връхлетях отгоре му точно когато натискаше спусъка. Той извъртя дулото към мен и аз блъвнах огън в лицето му. Той се разкрещя, вдигна ръце, свали горящия си шлем и маската… и тогава Гарет се изправи и го удари с всичка сила в челюстта.

Човекът политна назад, удари се в една колона и се плъзна на земята. Главата му клюмна на гърдите. Настана тишина, ехото от писъците и стрелбата замираше в мрака. Все още трепереща от гняв и от адреналина, аз погледнах към Гарет. Чудех се дали наистина сме победили. Дали наистина свърши.

Той притискаше ръката си и се взираше в свлечения до гредата войник. На лицето му се четяха облекчение и вина. Струйка кръв се стичаше от слепоочието му и пълзеше по бузата.

— Ти кървиш! — възкликнах аз и прескочих един от войниците. Ноктите ми затракаха по пода. — Добре ли си.

Той кимна с болка.

— Просто драскотина. — Свали ръка, когато стигнах до него. — Не е сериозно. — Смръщи се, погледна към ръката си, сви и отпусна юмрук. — Мисля, че се изгорих, когато ударих последния войник.

— Дай да видя. — Посегнах към ръката му. Той се скова и аз застинах при вида на люспестия ми крак с извитите черни нокти над кожата му. Нокти, които могат да го разкъсат. Гарет ме погледна и видях отражението си в стоманените зеници: огромен рогат гущер с нокти и разперени криле. За миг се взирахме един в друг, дракон и войник, обградени от телата на неговите бивши братя.

Гарет се раздвижи пръв. Миг преди да се отдръпна, той вдигна ръка, протегна я към мен и я отпусна леко в моята. С бумтящо сърце, аз нежно свих нокти около китката му. Той не помръдна, не потрепна, не се напрегна, макар че кожата му беше зачервена и лъскава от изгарянето. Преглътнах с усилие.

— Съжалявам за това.

— И по-зле е било. — Задържа погледа ми, сивите очи гледаха напрегнато. — Освен това е трудно да се ядосваш на нещо, което ти е спасило живота.

— Гарет? Ембър?

Фейт плахо се приближи. Държеше дълга метална пръчка, която затрепери в ръцете й, щом видя повалените войници.

— Стрелбата… спря — прошепна тя, тялото й бе напрегнато, сякаш очакваше войниците да скочат и да нападнат отново. — Не знаех дали сте още живи… — Гласът й затрепери. Издишах облаче дим към нея.

— И си решила да ни потърсиш? Трябваше да се криеш…

Един от войниците, първият когото бях повалила, внезапно изскочи от сенките с готово за стрелба оръжие. Фейт изпищя, завъртя металния прът и го халоса право в лицето. Той пак се свлече на пода и застина, а тя изтича задъхана зад Гарет и изписка:

— Мъртъв ли е?

Опитвах се да издишам и да отпусна мускулите си, да изкарам въздуха, който бях поела бавно, а не в силна огнена експлозия. Гарет се приближи до падналия войник, клекна и го обърна по гръб. Главата на мъжа увисна, от носа и устата му се стичаха кръв. Не можех да разбера дали диша.

— Другите сигурно вече идват — прошепна Гарет, без да откъсва очи от тялото. Започна да рови из униформата, проверяваше за оръжия и муниции вероятно, за нещо, което ще ни помогне да се измъкнем оттук. — Трябва да побързаме, Ембър… — Погледна ме, присвил очи. — Можеш ли да се Преобразиш, преди да напуснем хотела?

Аз потрепнах. Не и без дрехите ми.

— Дай ми две секунди. — Тръгнах към мястото, където ги бях оставила. Преобразих се и ги навлякох възможно най-бързо. Когато се върнах, Гарет ме чакаше с пистолет в ръка, коланът на войника беше на кръста му. Фейт стоеше до него и следеше движенията му с блеснали очи. Като че ли целият й страх от бившия войник на Ордена беше изчезнал. Едва не изсумтях от отвращение.

Гарет ми хвърли пистолет и аз го улових с мрачно изражение.

— Да тръгваме — нареди той и изтичахме от залата. Знаехме, че останалите из сградата. Подозирах, че все още не сме в безопасност, и бях права.

Когато свихме по последния коридор, двама войници до стълбището в края му ни видяха. Оръжията изтрещяха и ние се шмугнахме бързо назад, куршумите се забиха в стените и пода. Един от войниците извика подкрепление и аз изръмжах от безсилие. Бяхме толкова близо; ако можехме да минем през тези пазачи, щяхме да сме свободни.

Вдигнах пистолета, приготвих се да се покажа иззад ъгъла и да стрелям, но Гарет ме хвана за ръката.

— Чакай. — Дръпна ме назад и се прокрадна до ъгъла. Извади нещо от откраднатия колан на кръста си. Малък метален цилиндър с пръстен върху него. Погледна мен и Фейт, присви очи. — Обърнете се. Затворете очи и запушете уши. И двете. — И хвърли онова, което държеше зад ъгъла, към войниците.

В коридора отекна гръм. Дори през затворените си клепачи видях ярката светлина, сякаш избухна звезда. Стрелбата секна и Гарет ме хвана за ръката. Издърпа ме на крака, после нареди:

— Да вървим! — Хукнахме покрай зашеметените войници, стигнахме до стълбището и полетяхме надолу, без да спираме, докато не изскочихме в горещата нощ.