Джули Кагава
Война (32)

32.
Райли

Може и да не се измъкна този път.

Гневно прогоних тази мисъл, докато водех Ава през лабиринта от коридори, а стрелбата и гласовете на войниците кънтяха след нас. Не можех да мисля така. Бях оцелявал и при по-страшни ситуации, освен това мнозина разчитаха на мен, не можех да умра сега.

— Райли, чакай — каза Ава и ме спря насред коридора. Светлокосото малко се озърна бързо, сините й очи търсеха нещо, после завъртя рязко глава към една стая. — Насам — обяви тя и хукна. Смръщих се, но я последвах; чувах, че войниците приближават и се чудех какво е намислила. Не можехме да си позволим да ни хванат в капан.

— Какво правиш? — изсъсках, а тя забърза към вратата на балкона. — Не можем да летим, Ава. Те имат снайперисти…

— Няма да летим. — Тя отключи стъклената врата, отвори я и ме погледна през рамо. — Знам какво правя — каза, щом видя съмнението ми. — Повярвай ми, Кобалт.

Викове отекнаха по коридора и целият настръхнах.

— Май нямам избор — изръмжах аз и я последвах на балкона. Тя не се хвърли във въздуха, а забърза към перилата и се прехвърли през тях, а моето сърце се качи в гърлото. За част от секундата увисна от балкона, краката й се люлееха над бездната. После ги размаха два пъти и се пусна. Сърцето ми отново подскочи, наведох се, видях я как скочи на балкона точно под нас и приклекна грациозно.

Изправи се, погледна ме и сърцето ми отново заби.

— Бързо! — прошепна тя. Точно в този миг стъклената врата зад мен се пръсна. Куршуми отскачаха от перилата. Аз ги прекрачих, залюлях се напред и се пуснах.

Паднах на бетона, претърколих се, за да убия част от удара, но зъбите ми пак изтракаха и в ръката ми пламна болка. Ава ме издърпа на крака и ме извлече от перилата, точно когато войниците провесиха оръжия от ръба и започнаха да стрелят по нас. Изтичахме от стаята в поредните тъмни коридори. Тук поне не гъмжеше от войници, засега.

Облегнах се на стената, за да си поема дъх, Ава направи същото. Погледнах запъхтян стройното тяло и спокойното младо лице.

— Колко пъти си го правила? — попитах аз. Тя сви рамене и отметна дългата руса коса зад рамото си.

— Обучена съм за това. — Тъкмо се чудех за какво са я подготвяли в „Нокът“ — Василиск, Тила или Усойница — това бяха агентите, които получаваха специално бойно обучение. — Последният ми изпит трябваше да е този месец — продължи тя, вгледана в стената, очите й потъмняха при спомена. — Но знаех, че не мога да направя това, което искат. Новата задача беше особено непоносима. — На лицето й се изписа отвращение. — Ставаше ми все по-трудно да крия какво изпитвам. От много време се канех да избягам, още откакто чух за теб. — Погледът й срещна моя, после бързо се извърна. — Обикновено не съм толкова неорганизирана — призна тя и приведе рамене, сякаш се смути. — Мислех да избягам, когато наближи изпитът, но тогава чух за Фейт и… нещата станаха по-скоро от планираното. — Въздъхна и стисна очи. — Надявам се да е добре. Обещах й да я пазя.

Докоснах я по ръката.

— Тя ще бъде добре — отвърнах и леко се усмихнах. — Ти не познаваш Ембър. Тя ще изгори сградата, преди да позволи някой да я нарани. А войникът… е копеле, но знае какво прави. Повярвай ми, тя ще бъде добре.

Ава ме погледна със сериозни сини очи.

— Много им вярваш. Отдавна не съм се доварявала на някого.

— Надявам се това да се промени. — Отблъснах се от стената. — Но точно сега трябва да мислим за себе си. Хайде, още не сме се измъкнали.

Промъквахме се през празните коридори, ослушвахме се за гласове или стъпки, докато не стигнахме до асансьорите. Ава се намръщи, когато се приближих до двете метални врати и заврях пръсти между тях.

— Какво правиш?

— Забрави за стълбището — изсумтях аз, стиснал зъби. Опитвах се да избутам вратите. Те се съпротивляваха упорито заради ръждата и времето. — Орденът сигурно ги охранява. Или в момента се качват по тях. Не искам да налетя на още войници по стълбите, затова ще минем по неконвенционален маршрут. — Тя ме гледаше как пъхам рамо в процепа и аз се обърнах към нея. — Не страдаш от клаустрофобия, нали?

Някъде из лабиринта от коридори се затръшна врата и кръвта ми замръзна. Клаустрофобия или не, нямахме време. Изръмжах, избутах вратите с всички сили и ги блъснах с рамо. Те издадоха последен ръждив стон и неохотно се раздалечиха няколко сантиметра. От отвора ме лъхна горещ, застоял въздух. В мрака се спускаше дълга катраненочерна шахта.

Прецених разстоянието от ръба до стълбата за поддръжка в шахтата, после погледнах към Ава.

— След теб.

По стената пробягаха лъчи светлина, тропотът на ботуши отекна в коридорите. Без да се колебае, Ава скочи в шахтата и се хвана с лекота за стълбата, после се спусна надолу. Последвах я и стиснах зъби, когато стълбата потрепери под тежестта ми. Ако се счупеше, щяхме да загазим; подобно падане щеше да ни убие така сигурно, както ако войниците пъхнеха оръжия в процепа и изпълнеха шахтата с олово.

Да се надяваме, че пак ще извадя късмет.

Заедно се спускахме в чернотата.