Джули Кагава
Война (3)

3.
Ембър

Три часа на мотора, слънцето напича раменете ти, вятърът развява косата ти и макар че е вълнуващо, си спомняш защо летенето е по-хубаво.

— Добре ли си, Огнено момиче? — извика Райли през рамо. Вдигнах глава от коженото му яке и зърнах отражението си в тъмните му очила. Косата ми се развяваше като пламък над главата ми, твърде къса, за да я вържа назад, но достатъчно дълга, за да е ужасно оплетена, когато спрем. Пред нас се простираше магистралата — безкрайна сива ивица на изток. Наоколо пустинята Мохаве предлагаше все същия пейзаж: пясък, храсти, кактуси, камъни и тук-там по някой ястреб или лешояд. Въздухът потрепваше от жегата, но тя не ми пречеше. Моят вид е добре приспособен за високи температури.

— Задникът ми изтръпна! — извиках в отговор и той се ухили. — Сигурно ще си разплитам косата с часове и мисля, че изядох поне четири мухи. Кълна се, Райли, ако ми кажеш, че трябва да си държа устата затворена, ще ти се наложи да изминеш остатъка от пътя седнал странично на мотора.

Той се засмя.

— Остават ни четиридесет и пет минути. Изтърпи още малко.

Въздъхнах, опрях брадичка в гърба му, вгледах се в безкрайното еднообразие около нас и оставих мислите си да блуждаят.

Напуснахме Кресънт Бийч преди три дни. Три дни, откакто светът ми се обърна с главата надолу, откакто научих, че „Нокът“ имат тайни от мен, откакто се сражавах с Ордена на свети Георги и разбрах, че Гарет не е този, за когото го мислех. Три дни, откакто реших да стана отцепник и да напусна града с Райли, да изоставя семейството си и стария си живот и да се превърна в предател в очите на „Нокът“.

Три дни, откакто видях Гарет за последно. И Данте.

Стиснах юмрук в якето на Райли. В мен бушуваха гняв, тъга и вина и за двамата. Гняв, защото им вярвах, а те предадоха доверието ми. Гарет беше от Ордена; беше изпратен в Кресънт Бийч, за да ме убие. Данте, братът, който обеща винаги да ме защитава, ме предаде на „Нокът“, когато разбра, че ще стана отцепник. Но поне Гарет изкупи вината си, като ни спаси от убийцата на „Нокът“, а после ни предупреди, че хората му идват. Именно заради него бях тук сега, на мотора зад Райли, и летях през пустинята Мохаве. Не знаех къде е брат ми, но се надявах да е добре. Може и да ме беше предал на „Нокът“, но аз го познавах. Мислел е, че постъпва правилно.

Идиот. Той още не знаеше истината за организацията, за тъмните й тайни и лъжите, които ни бяха пробутали. Щях да го накарам да разбере, все някога. Скоро щях да го откъсна от „Нокът“.

След като се погрижех за другото.

Слънцето вече се спускаше над хоризонта, когато Райли забави и отби от магистралата към голям, почти пуст паркинг до пътя. Една табела до банкета хвърли дългата си сянка над нас и аз присвих очи, за да я разчета.

„Испанско имение“. Погледнах към въпросното „имение“ и видях квадратен, порутен мотел в края на почти празния паркинг. Олющените жълти врати бяха на десетина метра разстояние една от друга, а на тъмните прозорци висяха грозни оранжеви пердета. Отпред имаше само една кола, стар бял микробус, и ако не беше просветващият знак за свободни стаи на прозореца на рецепцията, щях да реша, че мястото е съвсем изоставено.

Райли спря до микробуса и слязохме от мотора. Беше истинско облекчение да се раздвижа отново. Вдигнах ръце над главата си и така се протегнах, че усетих как гърбът ми изпука. Пробно опитах да прокарам пръсти през косата си, но установих, че е безнадеждно оплетена, точно както предполагах. Смръщих се, дръпнах по-силно и разделих няколко яркочервени кичура, а Райли ме гледаше развеселен.

— Добре де, следващия път ще сложа каска — отвърнах аз. Усмивката му стана още по-широка. Извъртях очи и продължих да се боря с възлите. От всички човешки традиции за красота поддържането на косата ми се струваше най-досадната. Толкова много време се губи в миене, ресане и фризиране; с люспите нямаш такива проблеми.

— Къде сме, между другото? — измърморих, докато разделях един особено упорит възел с пръсти и се опитвах да не обръщам внимание на дракона до мен. Но беше трудно. Строен, висок и с широки рамене, облечен с кожа и окичен с вериги, Райли определено приличаше на съвършения рокер бунтар, облегнат небрежно на мотора си и с развети от бриза тъмни коси. Свали очилата и ги пъхна в задния си джоб.

— На около час сме от Вегас — рече той и кимна към порутеното Испанско имение в края на паркинга. — Уес ми каза, че ще се срещнем тук. Хайде.

Последвах го през паркинга, после по ръждиви стълби и по коридора на втория етаж, докато не се озовахме пред избеляла жълта врата близо до края му. Завесите на мръсния прозорец бяха спуснати и в стаята изглеждаше тъмно. Райли се озърна, после почука на вратата, три пъти бързо и два пъти бавно.

След малко вратата се отвори и разкри кльощав, върлинест човек, чиито тъмни очи се взираха в нас изпод рошава кестенява коса. Смръщи ми се за поздрав и отстъпи назад, за да ни пусне.

— Най-сетне. — Затръшна вратата и завъртя ключалките, сякаш бяхме в някакъв шпионски филм и вражеските агенти се спотайваха зад някой кактус отвън. — Очаквах да дойдете преди часове. Какво стана?

— Наложи се да спрем в Ел Ей за някои неща — отговори Райли, докато минаваше покрай него. Не спомена какви са въпросните „неща“, а именно — брезентова чанта, пълна е муниции и оръжия. И двамата не ми обръщаха внимание, затова аз огледах стаята. Един бърз поглед беше достатъчен; тя бе малка, претъпкана, невзрачна, с разхвърляно легло до стената и кутийки от безалкохолно по целия под. На бюрото в ъгъла светеше лаптоп, а на екрана се нижеха непонятни думи и формули.

— Райли… — започна Уес с лека предупредителна нотка в гласа.

— Къде са малките? — попита Райли. — Добре ли са? Намери ли тайната квартира?

— Те са добре — отвърна Уес нетърпеливо. — Близо до Сан Франциско са, с онзи Уолтър и строги нареждания да не си подават носа от къщата, докато не се свържеш с тях. Те са си добре. За нас трябва да се притесняваме сега.

— Добре — кимна рязко Райли и тръгна към бюрото. Наведе се над екрана. — Предполагам, че е това? — промърмори той, присвил очи. Там ли ще ходим тази нощ? Снабди ли се с всичко необходимо?

— Райли. — Уес тръгна към него. — Ти чуваш ли какво ти говоря, приятел? Знаеш ли колко е откачено? Слушаш ли ме изобщо? — Райли не му обърна внимание, Уес посегна смръщен към бюрото и затвори рязко лаптопа.

Райли се изправи и се обърна към него. В сенките очите му внезапно просветнаха в опасно жълто и въздухът натежа от беззвучната, кипяща енергия, която се излъчваше преди Преобразяването. Истинската форма на Райли почти излезе на повърхността и втренчи в човека гневните си златни очи.

Но Уес не отстъпи, трябва да му се признае.

— Чуй се само, Райли. Чуй се само какво искаш да направиш. Това не ти е да откраднеш малко от „Нокът“. Не е същото като да се приближиш до някое хлапе и да му кажеш: „Ей, приятел, твоята организация е покварена и ако не я напуснеш скоро, никога няма да бъдеш свободен“. — Той вирна показалец към лаптопа. — Това е проклета база на Ордена. С проклети войници на Ордена. Едно подхлъзване, една грешка, и ще увиснеш на стената на някой полковник. Помисли си за това, приятел. — Уес се наведе напред, гледаше го напрегнато. — Без теб цялата съпротива умира. Без теб всички хлапета, които спаси от „Нокът“, ще са напълно безпомощни, когато организацията дойде за тях. А тя ще дойде, Райли, много добре го знаеш. Изобщо пука ли ти още за това? Пука ли ти, че всичко, за което работихме, ще лумне в пламъци? — Посочи рязко към мен. — Или това проклето хлапе така те върти на пръста си, че вече не знаеш кое е важното?

— Хей! — възкликнах аз, но никой не ми обърна внимание. Райли стисна юмруци и ноздрите му потрепнаха, сякаш готов да го удари или да се Преобрази и да го изпепели. Уес продължи да се взира в него, беше вирнал брадичка и упорито стискаше устни. И двамата сякаш не ме забелязваха.

— Какви ги вършиш, приятел? — попита тихо Уес след няколко мига напрегната тишина. — Това не е нашата битка. Не това се разбрахме да правим. — Райли не отговори и той продължи почти умолително: — Райли, това е лудост. Това е самоубийство и ти го знаеш.

Райли се отпусна и прекара ръка през рошавата си черна коса, напрежението напускаше раменете му.

— Знам — изръмжа той. — Повярвай ми, знам. Откакто тръгнахме, се опитвам да се убедя, че не съм откачил напълно.

— Тогава защо…

— Защото, ако не го направя, Ембър ще отиде без мен и ще я убият! — сопна се Райли и най-сетне ме погледна. Пронизващите златни очи срещнаха моите. Потреперих. — Защото тя не познава Ордена като мен — продължи той. — Не е виждала на какво са способни. Не знае какво причиняват на нашия вид, когато ни открият. Аз знам. И няма да позволя да се случи. Дори да трябва да се промъкна в базата им и да спася едно от копелетата лично.

Преглътнах, усетих как нещо в мен реагира и топлина потече по вените ми. Моят дракон призоваваше дракона на Райли, сякаш беше другата й половина.

Уес прокара длан по лицето си.

— И двамата сте пълни откачалки — промърмори той, като клатеше глава. — Явно и аз не съм по-читав, щом участвам в тази лудост. — Изстена и се тръшна на стола, после отвори лаптопа. — Е, след като вие явно сте си изгубили разсъдъка, позволете ми да ви покажа точно с какво си имаме работа.

Райли се извърна от мен. Знаех, че трябва да ида да видя за какво говори Уес, но още усещах топлината от погледа на Райли и чувствах ласката на дракона по кожата си. Трябваше да се махна от него, за да си прочистя главата и да потуша огъня във вените си. Вмъкнах се в малката и съвсем леко отвратителна баня и заключих вратата.

Гласовете им отекваха през дървото, тихи и настойчиви, вероятно говореха за мисията. Или Уес отново се опитваше да разубеди Райли. Седнах на тоалетната чиния, прокарах пръсти през косата си и оставих думите да избледнеят в неразбираем фонов шум.

Знаех, че Уес е прав. Знаех, че онова, което мислех да сторя, е глупаво и ужасно опасно. Знаех, че не съм взела предвид всички заплахи и не осъзнавам с какво се захващам. Исках да направя нещо, което беше в разрез с всичко, на което са ме учили, и когато го изричах гласно, звучеше напълно откачено дори и на мен.

Проникване в база на Ордена, древния враг на нашата раса, чиято единствена мисия е да ни унищожи до крак, за да спася един от техните. Да се промъкнем в тежковъоръжена база, пълна с войници, за да освободя затворник, чието точно местоположение не знаех, и да се измъкнем. Живи.

Звучеше откачено. То си беше откачено. Откровено самоубийствено, както каза Уес. Не го винях, нито Райли, за неохотата. Те нямаха общо с това, нямаха причина да започват мисия, в която вероятно ще умрат. Бяха съвсем прави да се страхуват. И ако трябва да съм съвсем честна, аз също бях ужасена.

Но не можех да го изоставя.

Отидох до мивката да си наплискам лицето с вода и се сепнах, когато се зърнах в огледалото. Кльощаво зеленооко момиче се взираше в мен, червената му коса стърчеше във всички посоки, очите му бяха обрамчени с прах и тъмни кръгове. Никак не изглеждах драконски. Изглеждах изморена, мръсна и съвсем смъртна. Нищо яростно или първично не се спотайваше в погледа ми, за да подскаже, че съм нещо повече от това, което изглеждам.

Затова ли онази нощ на скалата той се поколеба? Когато насочи оръжие към главата ми и аз най-сетне осъзнах какъв е всъщност? Когато спря да бъде Гарет и се превърна във враг, във воин на свети Георги?

Можеше да ме убие. Бях в човешката си форма, неподготвена и твърде смаяна, за да направя нещо. Той ме държеше на мушка, бях сама на скала на километри от всяко населено място. Трябваше само да натисне спусъка.

Но не го направи. А после предаде своите, за да спаси мен и Райли от Лилит, садистичната ми обучителка и най-добра Усойница на „Нокът“. Лилит бе дошла за Райли, а когато отказах да го изоставя и да се върна в „Нокът“, тя се опита да убие и мен. Почти успя. Оцеляхме единствено благодарение на неочакваната поява на Гарет и помощта му в отблъскването на Усойницата. Иначе Лилит щеше да ни разкъса.

Но като ни помогна, Гарет обрече самия себе си. Това бе предателство в очите на Ордена и наказанието за подобно престъпление беше смърт. Той сам ми го каза. Гарет знаеше, че Орденът ще го убие, и все пак избра да ни спаси.

Защо?

Онази нощ се опитах да го последвам с надеждата, че някак ще го измъкна от войниците. Но така и не се появи възможност и Райли накрая ме убеди да се оттеглим и да планираме следващия си ход. Така се озовахме тук.

Наплисках лицето си със студена вода, за да отмия праха и мръсотията. След това се опитах да разплета гнездото на главата си, като дълго прокарвах пръсти през възлите и плетеницата, но накрая успях. Имах четка в раницата, както и резервни дрехи и други вещи от първа необходимост, но ресането ми се стори огромна загуба на време точно сега. Освен това кого точно се опитвах да впечатля? Уес ме мразеше, а Райли… Райли се интересуваше от другата ми половина.

Моят дракон реагира на тази мисъл, като изпрати струйка топлина в стомаха ми, но аз я потиснах отново. Не знаех какво ще правя с Райли, ала сега трябваше да мисля за друго. Надявах се, че те ще измислят някакъв гениален план, защото макар да бях убедена, че не мога да оставя Гарет на Ордена, нямах ни най-малка представа как точно ще го направя.

Когато излязох от банята, Райли и Уес се бяха навели над лаптопа и говореха все така тихо и трескаво. Райли вдигна очи, срещна погледа ми и кожата ми пламна. Тогава Уес изрече рязко името му и той отново насочи вниманието си към компютъра.

Промъкнах се зад тях и занадничах над рамото на Райли. На екрана се виждаше нещо като въздушна карта. Околността изглеждаше пустош — прашна равнина, — но в самия център на картата имаше няколко малки сгради. Към тях не водеха пътища и наблизо нямаше други постройки.

— Там ли е Гарет? — попитах тихо. Уес ме погледна кръвнишки.

— Това — рече той, присвил очи — е западната метрополия на Ордена и адски трудно я открих, много благодаря. Орденът все пак не тръби наляво-надясно къде са базите му — технически тези сгради не съществуват на нито една карта или туристическа брошура. Но да, копелетата, които се опитаха да ни убият в Калифорния, вероятно са се върнали тук, включително и твоето неприятно гадже. — Той изсумтя и се извърна, а аз устоях на порива да го плесна по темето.

— Нямах представа, че е толкова близо — промърмори Райли, който се взираше мрачно и напрегнато в екрана. — Точно на границата между Аризона и Юта. Ще се наложи да преместя няколко тайни квартири на изток.

— Тук никъде не е напълно безопасно, приятел — каза тихо Уес и се отпусна назад в стола. — Не и след като се усетиха, че „Нокът“ прехвърли голяма част от бизнеса си в Щатите. Вече никъде в страната не е безопасно.

— А преди къде са били? — попитах аз.

— В Англия — отвърна Райли, без да ме поглежда. — Главната метрополия на Ордена е в Лондон от стотици години. Те са традиционалисти и не обичат промените, затова се разрастват бавно. Затова и „Нокът“ въртят голяма част от бизнеса си в САЩ и други страни — Орденът няма такова силно присъствие там. Или поне дълго време е нямал. — Наведе се над лаптопа. — Това е относително нова база — продължи той, като се взираше в малките бели квадратчета на екрана. — Преди десет години я нямаше. — Проследи с пръст периметъра и лицето му леко потъмня. — Това е ограда, това вероятно са оръжейницата, казармите, столовата, офицерският корпус… така че тази голямата трябва да е щабът. — Почука с пръст и стисна челюст. — Най-вероятно той ще е там.

— Просто прекрасно — изсумтя Уес. — Най-добре охраняваната сграда. Я кажи пак защо правим това? Ако рискувахме живота си за някое малко, щях да разбера. Нямаше да ми хареса, но щях да разбера. Щеше да е съвсем в твой стил. — Продължаваше да се взира в Райли и да не ми обръща внимание, сякаш не стоях на метър от него. На подходяща за изпепеляване дистанция, бих казала. — Дори да измъкнем онзи гадняр, какво те кара да мислиш, че няма да изтича обратно при Ордена и да им каже къде сме? Или да ни застреля лично в гръб?

— Няма да го направи — сопнах се аз. — Познавам Гарет. Той не е такъв.

Уес се обърна и ми се ухили с отвращение.

— Нима? Тогава я кажи, щом толкова добре познаваш гадняра — колко време ти отне да загрееш, че е от Ордена?

Цялата пламнах. Не се бях досетила за истината, не си позволявах да мисля, че Гарет може да е враг, чак докато не насочи оръжие към главата ми, и дори тогава не исках да повярвам.

Уес се усмихна подигравателно.

— Да, така и предполагах. Ти само си мислиш, че го познаваш. Той би ти казал всичко, за да те накара да се разкриеш, всичко, което искаш да чуеш.

— Той ни спаси от Лилит…

— Стрелял е по проклет възрастен дракон — прекъсна ме Уес. — Защото очевидно е бил по-голямата заплаха. И след това, когато отрядът му не е дошъл да му помогне, ти е казал каквото е нужно, за да оцелее. Казал ти е точно каквото си искала да чуеш.

— Не е вярно! — Помнех лицето на Гарет онази нощ, как ме гледаше, разкаянието, решимостта и вината. Аз приключих — каза ми той. — Никакви убийства повече. Няма да има повече смърт. Вече не преследвам твоя народ.

Уес изсумтя.

— Вълкът козината си мени… — рече той с влудяваща самоувереност. — Воините на свети Георги винаги ще мразят и убиват драконите, защото те това вършат. Само това знаят да правят.

Погледнах Райли, който стоеше тихо до бюрото, надявах се да ме подкрепи. За мое изумление устните му останаха стиснати в мрачна линия. Сърцето ми се сви.

— Ти си съгласен с него — казах обвинително и той вдигна вежди. — Мислиш, че това е огромна грешка, въпреки че беше там. Ти чу какво каза Гарет.

— Огнено момиче. — Райли ме погледна изморено и леко ядосано, но продължи спокойно: — Да, разбира се, че съм съгласен с него. Виждал съм какво върши Орденът не само във войната, но на всички като нас, навсякъде. Според теб колко тайни квартири съм изгубил заради тях? Колко дракони са избивани от Ордена всяка година? Не само Усойници, Василиски или другите, които участват пряко във войната. — Присви очи. — Виждал съм ги да избиват деца, по-малки от теб. Веднъж видях как снайперист застреля най-хладнокръвно невъоръжено хлапе. Беше тръгнало към мен, караше велосипед през парка и куршумът дойде сякаш отникъде. Защото аз не стигнах до него навреме. — Очите му проблеснаха в златно, драконът беше много близо до повърхността, гневен и непокорен. — Така че, не, Огнено момиче, не съм особено въодушевен от идеята да спасявам един от тях — добави той почти с ръмжене. — Аз предпочитам онези копелета мъртви. И не си мисли, че твоят човек е невинен само защото се би с Лилит и ни пусна. Той също има драконова кръв по ръцете си като всички тях.

Аз изтръпнах, знаех, че е прав. Но все пак вдигнах брадичка, втренчих се в него и казах твърдо:

— Няма да го оставя да умре. Той ни спаси и аз няма да забравя това, каквото и да казваш. — Той скръсти ръце, а аз направих жест на безсилие. — Не е нужно да идваш, Райли. Мога да го направя и сама. Ако си толкова…

— Замълчи — прекъсна ме Райли. Примигнах, а той ме изгледа с крайно раздразнение и изръмжа: — Разбира се, че ще дойда с теб. Вече ти казах: няма да ти позволя да се изправиш сама пред Ордена. Ще бъда с теб на всяка крачка и ще направя всичко по силите си да оцелеем, но не можеш да очакваш да съм щастлив от това.

Преглътнах с усилие.

— Ще ти се реванширам, Райли, обещавам ти.

Той въздъхна и прекара ръка през тъмната си коса.

— Ще ти го напомня. Когато това свърши, ще очаквам от теб да правиш каквото ти кажа без колебание, без въпроси. Но нека сега се съсредоточим върху следващите двайсет и четири часа. Ела тук. Даде ми знак да се приближа. — Трябва да видиш това, ако възнамеряваш да се промъкнеш в базата с мен. Възнамеряваш, нали? Няма ли шанс да те разубедя?

— Познаваш ме достатъчно добре.

— За жалост.

Аз пристъпих пред него и се вгледах в екрана, но много осезаемо усещах присъствието му, ръката му на рамото ми и миризмата на коженото му яке. Уес измърмори под нос нещо, което включваше думите „шибани“ и „загубеняци“, и Райли се изсмя мрачно.

— Да — прошепна дълбокият му глас до ухото ми и кожата ми настръхна. — Като в доброто старо време.