Джули Кагава
Война (29)

29.
Ембър

Напрежението в таксито можеше да се нареже с нож и да се сервира в чиния.

Никой, разбира се, не искаше да седне отпред. Райли отказа да ни остави с Гарет на задната седалка, Гарет не искаше да ме оставя насаме с Райли, а аз пък нямах намерение да седя отпред, че те да се избият отзад. Затова седнахме отзад и тримата, аз по средата. Гарет и Райли от двете ми страни. И тишината беше оглушителна.

Райли беше страховит. Не поглеждаше към мен или Гарет, а се взираше през прозореца, опрял ръка на рамката. Усещах как гневът му се излъчва от него, сякаш драконът му съскаше и вилнееше точно под повърхността. Той събуждаше моя дракон, дразнеше го, изнервяше ме и ме изпълваше с безпокойство. Чувствах вина и в същото време бях ядосана заради това. Райли доста прекали; не правехме нищо лошо. Но думите му още отекваха в главата ми, сурови и обвинителни, сякаш бях предала не само него, но и целия ни вид.

Според теб колко време той ще е наоколо? Според теб къде ще си след шейсет години? А след сто? Замисляла ли си се изобщо за това?

Какви ги говореше? Разбира се, че не бях мислила за бъдещето; кой шестнайсетгодишен — човек или не — се замисля за това? Тази нощ не исках да вбесявам Райли. Просто се чувствах отегчена, виновна, мъчно ми беше за дома и наистина бяха доста нещастна, а някак Гарет успя да ме извади от това. Накара ме да забравя за лошото, както правеше и в Кресънт Бийч. Когато бях с него, почти можех да се преструвам на нормална.

Драконът изръмжа в мен с отвращение. Ти не си нормална — прошепна тя, коварен червей в мозъка ми. — Ти не си човек и войникът няма да бъде тук вечно. Райли ще бъде.

Леко докосване по крака ми ме изтръгна от мрачните мисли. Обърнах се и срещнах очите на Гарет, тревожни и питащи, червени неонови светлини обливаха лицето му. Ръката му лежеше между нас и кокалчетата на пръстите му се допираха до джинсите ми. Топло сияние се разля в мен и аз му се усмихнах крадешком, макар че драконът ми се сви със съскане.

Таксито се отклони от главния трафик, отдалечаваше се от Стрип и блестящите гиганти от двете страни на улицата. Пътувахме още няколко минути в тишина и навлизахме все по-дълбоко в крайните квартали, докато таксито не спря до тротоар, който като че ли бе насред нищото. Висока телена ограда се простираше по протежението му, а зад нея имаше метална бариера и равно празно пространство, което продължаваше в тъмното.

Райли сложи банкнота на дланта на шофьора и слезе от таксито, без да продума. С Гарет го последвахме и таксито потегли. Остави ни на пустия тротоар, на много пресечки от светлините и тълпите на Стрип.

— Какво е това място? — попитах аз, като надничах през оградата. Нямаше светлини, нямаше пътища, дори настилка. Земята беше прашна и равна, странно пусто поле, обградено от бетон. Макар че в далечината стърчеше силует на огромна постройка, тънеща в сенки.

— Това е хотел — рече рязко Райли, докато прибираше портфейла си в джоба. — Започнали са го, но не са го довършили, вероятно заради рецесията. Сега е изоставен.

— Защо сме тук? — попита Гарет, наблюдаваше предпазливо района. Параноята се беше завърнала; той пак бе войник и всяка сянка можеше да крие възможна заплаха.

Райли го погледна студено, сякаш се чудеше дали да обясни, после сви рамене.

— Разбрах за две избягали малки тази нощ — каза той и сърцето ми се качи чак в гърлото. — Вероятно са от моите. Би трябвало да са някъде тук, крият се от „Нокът“. Предположих, че след като Орденът е в града, ще е най-добре да ги намеря пръв. Преди да са ги разкъсали на парчета.

Гарет се намръщи.

— Не мислиш ли, че трябваше да ни кажеш това, преди да напуснем хотела?

— Не ти дължа никакви обяснения, войнико — отвърна Райли. — Не си ми притрябвал тук. Влизаме, грабваме малките и излизаме възможно най-бързо. Ако това противоречи на принципите ти на убиец на дракони, моля, хващай такси и се връщай в хотела. Никой не те спира.

Настръхнах срещу грубостта му, но Гарет отговори съвсем спокойно:

— Това може да е свърталище на наркомани. Или на някоя банда. В най-добрия случай там вероятно се навъртат бездомници и клошари. Ако ще измъкваме два дракона, поне един от нас трябва да е въоръжен.

Райли изсумтя.

— Срещу някакви си човеци? Какво ще ми направят, ще ме убият с бръщолевене?

— Може да имат оръжия.

— Тогава ще сме много внимателни и няма да привличаме внимание — сопна се Райли. — Нямах време да взема нищо, благодарение на вашето малко изчезване, и не исках да рискувам да разнасям торба с оръжия из казиното. Така че не, не ни трябват оръжия този път. Свиквай с тази мисъл.

— Ами Орденът?

— Уес хакна няколко камери на пътна полиция по тази улица — отвърна Райли. — Ще ми каже, ако има проблем. Не се тревожи, войнико. — Усмихна се студено на Гарет. — За всичко съм помислил.

Преди някой от нас да успее да възрази, той се обърна, прескочи грациозно оградата и се приземи безшумно от другата страна. Извърна се и тръгна в мрака. С Гарет се спогледахме и забързахме след него.

Беше зловещо от тази страна на оградата. Обувките ми вдигаха малки облачета прах. Купчини гнило дърво, железа и огромни бетонни тръби бяха пръснати из пустия терен като странни скелети в прахта. Нямаше и помен от жива душа. Дори вечният шум на трафика отслабна, а червените светлини се превърнаха в далечни миражи и ни оставиха в мехур от тъмнина.

Входът на хотела се издигаше пред нас — странно елегантна фасада, съсипана от корона от нащърбени греди и недовършени горни етажи. Отново бях поразена от зловещата тишина, когато наближихме потрошените врати на фоайето и пристъпихме внимателно в мрака на мъртвия хотел.

Първото, което забелязах, беше жегата. Второто — миризмата. Въздухът беше горещ и задушен, смърдеше на урина, пот, повръщано и изобщо на всякакви човешки гадости. Догади ми се и се притиснах към Гарет. Който, разбира се, никак не изглеждаше смутен. Проклетата войнишка невъзмутимост. Сбърчил нос, Райли щракна малко фенерче и се обърна към нас.

— Не се отдалечавайте. — Говореше тихо, но гласът му отекна в празното фоайе. — Изглежда тук все пак има хора.

— Вярно ли, бе?

Чу се шумолене в мрака и Райли завъртя лъча на фенерчето, докато не освети слаба почти като скелет фигура. Беше жена, ризата й почти се смъкваше от кокалестите рамене. Тя ни изгледа оцъклено и се затътри нанякъде. Кожата ми настръхна и скръстих ръце, за да скрия страха си.

— О, чудесно — прошепнах, когато провлачените стъпки заглъхнаха в мрака. — Ние сме в зомби филм. Кълна се, че ако видя ходещи мъртъвци, ще получат огнена топка между очите.

Райли изсумтя развеселено, сякаш не бе успял да се сдържи, и тръгна напред, като въртеше лъча на фенерчето из фоайето.

— Гледай да не опожариш хотела, Огнено момиче — предупреди ме той, когато светлината се плъзна над покритата с дебел слой прах и паяжини рецепция. — Това място е като прахан. Една искра — и вероятно ще гръмне. — Нещо малко и космато се стрелна по пода и изчезна в пукнатина в стената. Райли поклати глава. — Всъщност може и да не е зле, но ако изоставен хотел за милиони внезапно лумне в пламъци, „Нокът“ и Орденът веднага ще разберат къде сме. Така че никакви огнени топки.

— О, добре — отвърнах шепнешком. Навлизахме навътре в хотела, движехме се покрай извитата стена. — Няма проблем. Ако ни нападнат зомбита, не е нужно да бягам много бързо. Трябва да е само по-бързо от вас.

Гарет внезапно стисна здраво ръката ми и ме накара да спра. Райли също застина. Погледнах покрай тънкия лъч светлина и се напрегнах.

Бяхме стигнали дотам, където вероятно щеше да е казиното, ако хотелът беше завършен. Пространството бе просторно; виждах покритите с килим пътечки, където е трябвало да бъдат игралните автомати, дългите коридори за масите за блекджек. Макар че помещението беше огромно, тук бе по-горещо дори от фоайето и миризмата бе така силна, че едва не ме повали. Не знаех как е възможно някой да я понася, но малките групи парцаливи немити хора, пръснати из залата, явно не я забелязваха.

На няколко метра от нас трима човеци седяха свити на лекьосан и протрит дюшек, хилеха се и си подаваха нещо малко и светещо. Светлината на един фенер разкриваше отпуснатите бледи лица и втренчените очи. Наблизо друг човек вдигна поглед от дивана, където седеше между две момичета. Те се вгледаха в нас с безизразни очи, но лицето на мъжа се изопна и той бързо стана.

— Това е частно парти, приятели — каза със заплашителна усмивка. Беше висок и кльощав, разкъсаните джинси едва се крепяха на тесния му таз. Качулката на мръсен червен суичър покриваше главата му въпреки жегата, а очите бяха изпъкнали и трескави. — Май сте се изгубили. Много лошо, нали?

Райли скръсти ръце.

— Да не искаш да кажеш, че това не е „Палацо“? — Гласът му отекна в голите греди на тавана. — Е, нищо де. И без това вече похарчих всичко на игралните автомати. — Гласът му се промени, стана малко по-заплашителен. — Май няма да можем да пропуснем любезностите и да преминем към частта, в която преминаваме безпроблемно?

Човекът изпука пръсти, а трима също толкова кльощави и парцаливи мъже се надигнаха от пода и се дотътриха до него. Нож проблесна между дългите мръсни пръсти, когато първият вдигна ръка, и аз се сковах.

— Дай портфейла — рече наркоманът. Гарет се напрегна и пристъпи пред мен. — И телефона. И всички пари. Сложи ги на земята и отстъпи. Те също — кимна към мен и Гарет. — Бижута, портмонета, всичко. Оставете всичко на пода и може да се измъкнете оттук живи.

Райли въздъхна. Вдигна ръце, сякаш премисляше въпроса, после отстъпи леко назад и застана до Гарет.

— Колко са? — прошепна едва чуто. Аз се смръщих объркано, но явно въпросът не беше предназначен за мен.

— Трима тук, още двама до стената зад нас — отвърна също толкова тихо Гарет.

— Въоръжени?

— Не.

— Добре. Ще те оставя да се оправиш с тях. Огнено момиче, пази си гърба.

— Хей. — Водачът на наркоманите пристъпи напред с вдигнат нож. — Чу ли ме? Дай всичко, човече, или ще почна да те режа на части.

— Нали ти казах, че нямам нищо — настоя Райли, като вдигна ръце в помирителен жест. — Дойдохме само за уикенда и сме напълно разорени. Сигурен съм, че тук чувате често това.

— Тогава телефоните. — Мъжът се обърна и размаха ножа към Гарет. — Дайте телефоните.

— Съжалявам — сви рамене Гарет. — Изпуснах го в басейна.

Погледът на наркомана се насочи към мен и аз му се ухилих.

— Моят остана в таксито.

— Кофти късмет, а? — добави Райли.

— Човече, не се ебавай с мен! — Наркоманът пристъпи още напред и размаха ножа към лицето му. — Искаш ли да те изкормя като прасе? Това ли…

Ръката на Гарет се стрелна, сграбчи ръката, с която онзи стискаше ножа, и я изви настрани. Наркоманът изпищя от изненада и болка. Викът му бе заглушен веднага от лакътя на войника в слепоочието му, който го повали като торба с камъни на земята. Преди другите да осъзнаят какво става, Райли скочи и заби юмрук в челюстта на един от тях. Наркоманът се олюля, катурна се на дивана при пищящите момичета и застина.

Забелязах някакво движение с периферното си зрение. Извъртях се, наведох се под ръката, която посягаше към мен и изритах мъжа в коляното. Той се строполи на пода. Гарет блокира удар от втория и отвърна с много гаден десен прав, с който го изстреля настрани. Трети се втурна към нас, размахал метален прът, и сърцето ми се качи в гърлото. Гарет избегна първия удар и отскочи встрани, а Райли се извърна и заби юмрук в челюстта на човека. Онзи се олюля назад към Гарет, който хвана китката му, изтръгна пръта от ръката му и го подкоси. Мъжът се строполи по гръб на пода, а Гарет подхвърли металния прът на Райли, който се обърна, халоса един наркоман в слепоочието и той се заби в близката колона.

Докато гледах ухилена тази чудесна екипна работа, нещо ме сграбчи изотзад и прикова ръцете ми към тялото. Още един наркоман, който вонеше на дим и мръсотия. Опита се да ме вдигне и да ме повлече нанякъде, но аз изръмжах, отметнах рязко глава назад и я забих право в носа му. Той изписка и ме пусна, после замахна към лицето ми, щом се извъртях към него. Избегнах удара, но все пак закачи бузата ми. Болка проблесна пред очите ми, драконът се надигна с рев. Щом човекът посегна отново към мен, аз го изритах между краката с всички сили.

Очите му изскочиха и той залитна със зинала уста. Изритах го отново, за всеки случай, после го блъснах назад. Той се строполи със стон на пода, свил колене към гърдите си, и не се надигна повече.

Обърнах се да видя какво правят Райли и Гарет. Те стояха гръб до гръб, обградени от приведени наркомани, а останалите в бърлогата ги гледаха от безопасно разстояние. Райли държеше металния прът съвсем небрежно до тялото си и оглеждаше ухилен залата. Гарет стоеше в готовност зад него, защитаваше фланга му и се озърташе за опасности.

— Някой друг? — попита той спокойно.

Никой не прояви желание. Наркоманите по пода се изправиха криво-ляво и се затътриха настрани, останалите внезапно бяха погълнати от други занимания. Райли изсумтя, хвърли метала с трясък и погледна към мен.

— Хей, Огнено момиче — рече ми, когато се приближих. — Извинявай, че не успях да ти помогна. Добре ли си?

Свих рамене.

— Не се тревожи за мен. Съжалявай онзи, който се опита да му удари.

Гарет излезе иззад гърба му и ми се усмихна леко.

— Забелязах, че успя да го изриташ на любимото ти място.

— Два пъти.

Райли се намръщи. Гарет отвърна хладно на погледа му и Райли се ухили.

— Видя ли, войнико? Нямаме нужда от оръжия. Всъщност доста те бива в обезвреждането на хора и без тях.

— Ще го запомня — отвърна сухо Гарет — следващия път, когато се изправим пред десетина войници с бойни пушки.

Райли поклати глава.

— Да се надяваме, че няма да е тази нощ — промърмори той, извърна се и огледа отново залата. — Сега въпросът е как ще намерим две изплашени малки в тази кочина?

Прекъснаха ни тихи стъпки. Обърнах се и видях кльощаво, подобно на зомби създание да приближава към нас от сенките.