Джули Кагава
Война (28)

28.
Данте

Заседателната зала беше леденостудена.

Не обичах студа. Може би защото израснах в пустиня и бях живял в слънчево крайморско градче, където прекарвах почти цялото си време навън. Харесваше ми да усещам слънцето по кожата си и да чувствам как жегата прониква в костите ми. Не знам какво им ставаше на шефовете в „Нокът“, но всички офис сгради имаха така усилени климатици, че почти можеше да си видиш дъха. Дори в разкошния хотел на Рейн, където килимите бяха дебели и златисти, а кожените кресла вероятно струваха повече от хиляда долара всеки, беше толкова студено, че кожата ми настръхваше. Определено не беше моя работа да казвам на „Нокът“ какво да правят, но няколко градуса повечко може би щяха да оправят нещата. Надявах се да изтърпя всичко, без да ми затракат зъбите. Вече бях достатъчно изнервен.

До мен господин Смит се облегна назад и опря крак на коляното си, изглеждаше съвършено отпуснат. Сякаш прочел мислите ми, той ме стрелна с тъмен, оценяващ поглед.

— Спокойно, Данте — нареди ми. — Планът е добър. Ще проработи.

Усмихнах се.

— Знам, че ще проработи.

— Добре. — Присви очи. — Не се надявай. Знай. Надеждата няма да върне сестра ти. Надеждата няма да впечатли господин Рот или когото и да било в организацията. Трябва да си уверен в този план, трябва да вярваш, че ще проработи, иначе губиш времето на всички.

— Съзнавам това, сър — отвърнах, все още усмихнат. — А Ембър ще се върне в организацията преди края на нощта, кълна се.

Той кимна и се извърна, защото вратата се отвори и господин Рот влезе, следван от още три дракона. Единият бе строен мъж с гладка черна коса и козя брадичка, когото не познавах. Седна срещу мен и кимна, а аз сведох почтително глава, но именно вторият дракон привлече вниманието ми. Лилит се настани до мъжа, кръстоса дългите си крака под масата и ми се усмихна.

— Нямам търпение да видя плана ви в действие, господин Хил — рече тя.

Думите й прозвучаха почти като заплаха. Сякаш и тя имаше нужда този план да успее, в противен случай последствията щяха да са ужасни. Кръвта ми се смрази, но в този миг господин Рот зае мястото си начело на масата и се обърна към нас.

— Почти стана време — обяви той, като си погледна часовника. — Господин Хил, агентите ви свързаха ли се с вас?

Поех дълбоко дъх и кимнах, оставих телефона си на масата пред мен.

— Да, сър. Всичко е готово. Те са готови да започнат мисията.

— Отлично. — Той се облегна назад, гледаше ме със студените си тъмни очи. — Значи остава само да чакаме. Нямам търпение да видя успеха ви, господин Хил. Късмет.

Преглътнах, погледнах телефона, който лежеше най-невинно на масата, и сърцето ми ускори ритъма си. Ембър — помислих си, докато се взирах в апарата, сякаш можех да я усетя в другия край. — Моля те, не прави глупости. Това е последният ти шанс да оправиш нещата.

Събрах ръце на масата и зачаках телефона да звънне.