Джули Кагава
Война (27)

27.
Райли

Ще я убия.

Стоях насред казиното, заобиколен от бързащи, дърдорещи, невежи смъртни и се опитвах да потисна изкушението да подпаля всичко. Къде беше тя? Вече бях проверил горе, чуках на вратата й, но както Уес каза, тя беше изчезнала. Тя и войникът. Обадих се по телефона, който Уес й беше дал, но и двата пъти се включи гласова поща, което означаваше, че или го е оставила в стаята си, или нарочно не ми вдига.

Поривът да превърна нещо в пепел се засилваше и аз отново тръгнах из казиното. Оглеждах тълпата за яркочервена коса и зелени очи. Обикновено беше трудно да я пропуснеш, особено в тълпа. Но казино във Вегас, с мигащи светлини, безцелно бродещи хора и нарочно объркано разположение, беше най-неподходящото място да намериш някого в множеството. Затова бяхме дошли тук, за да се скрием от „Нокът“ и Ордена, но сега този замисъл работеше срещу мен. Което беше иронично, ужасно дразнещо и изключително много ме вбесяваше.

По дяволите, Ембър! Къде си?

Изръмжах, обиколих отново казиното и тръгнах към стълбите. Нямах време за това. Трябваше да отида в онзи изоставен хотел, за да търся избягалите малки, преди Орденът да ги докопа. Защото с всяка минута, която губех тук, Орденът вероятно се приближаваше към тях. В казиното, изглежда, нямаше техни агенти, затова се съмнявах, че Ембър и войникът са в беда. Подозирах, че непокорното червено малко се е отегчило и или е принудило, или е уговорило човека да слезе с нея. Фактът, че я няма, ме дразнеше. А фактът, че я няма и е сама с войника, ме тласкаше към убийствен гняв, но знаех, че е неразумно. Тя не беше моя. Не исках такова обвързване, въпреки че всичките ми инстинкти говореха противното. Имах си по-важна работа; моите малки, моята мрежа, да се погрижа всички да са в безопасност от „Нокът“ и Ордена. Уес беше прав; откакто Ембър се появи в живота ми, станах разсеян. Имаше нещо в това яростно червено драконче, което не можех да игнорирам, но това бе глупаво, опасно и можеше да затрие всички ни. И все пак не успявах да устоя. Без значение дали ми харесваше, Ембър бе забила дълбоко нокти и трябваше или да го приема и да се предам, или да намеря начин да живея с него, защото щях да съм обречен, ако я отблъснех сега.

След като претърсих безуспешно казиното, ресторантите и безбройните етажи, накрая тръгнах към покрива. Видях няколко човеци, които се разхождаха около ярко осветения басейн, но не и Ембър. Обиколих го и поех към отсрещната стена, където върховете на вегаските небостъргачи се издигаха в нощното небе.

И те бяха там — двамата, до перилата. Видях, че Ембър каза нещо, беше свела очи, видях как войникът я обърна към себе си. Каза нещо, което я накара да се усмихне…

… и после я целуна.

Нещо в мен се скъса. Драконът ми нададе гневен писък и се надигна, изпълни ме с огън и омраза, покри всичко с червена мъгла. Усетих как тръгвам по покрива, чух се да викам нещо точно преди да посегна към тях. Войникът ме погледна и аз замахнах силно към лицето му.

Той отскочи, отметна глава назад и юмрукът ми го пропусна на сантиметри. Ембър извика шокирана. Войникът бързо се изправи и вдигна юмруци, явна покана за бой, а драконът изрева в потвърждение.

Изръмжах, напрегнах се за скок, но преди да посегна отново към него, нещо ме сграбчи за ръката откъм гърба ми.

— Райли, какво правиш, по дяволите? Спри!

Кипях от гняв, исках да нападна, да се Преобразя и да разкъсам човека, а после да изпепеля парчетата. Драконът ми ревеше свирепо, жадуваше да подпали нещо. Войникът вече беше твърде далеч и готов за отбрана. Аз насочих гнева си към Ембър.

— Какво правя ли? — Извъртях се, издърпах ръката си и се втренчих гневно в нея. — Какво правиш, по дяволите? Оставих те само за час, за един час, а се връщам и те заварвам… — Гласът ми пресекна, извих отвратено устна. — Той е човек! И не само това — той е войник на Ордена. Убиец на дракони! Мислех, че си приключила с тази идиотщина, след като напуснахме Кресънт Бийч.

Очите й просветнаха и тя вдигна брадичка, за да ме погледне.

— Нямаш право, Райли…

— Ти си дракон — прекъснах я и тя се намръщи. — Забрави ли? Забрави ли, че той е от Ордена? Забрави ли, че е избил кой знае колко дракони преди тази чудодейна промяна? Кой знае колко малки е застрелял в гърба, докато са опитвали да избягат. — Ухилих се към човека, преди да се обърна отново към нея. Тя се взираше непокорно в мен; изръмжах и я извърнах от него, сниших глас.

— Чуй ме, Огнено момиче. — Опитвах да успокоя гнева си, но драконът още вилнееше из вените ми, искаше отплата. — Не мислиш разумно. Той е човек с кратък човешки живот. Според теб колко време ще е наоколо? Къде ще си ти след шейсет години? А след сто години? Някога замисляла ли си се за това?

— Разбира се, че не! — изръмжа Ембър. — Точно сега се опитвам да се справя с настоящето. Точно сега съм доста заета да оцелявам и да измъкна Данте от „Нокът“. Ами ти? — предизвика ме тя. — Ти замислял ли си се за бъдещето?

— Всеки ден — отвърнах и тя примигна. — Всеки ден се събуждам с мисълта за моите тайни квартири — дали са в безопасност, дали малките, които измъкнах от „Нокът“, ще оцелеят още една година? Какво ще стане с тях, ако аз ритна камбаната, защото не знам колко още ще ми работи късметът? Но не става дума за мен. — Пак погледнах човека, чудех се дали ни чува, после реших, че не ми пука. — Хората и драконите не могат да бъдат заедно. Техният живот е само миг в сравнение с нашия. Що за бъдеще бихте имали според теб?

Тя присви очи.

— Не ми ги продавай тези, Райли — изръмжа. — Това са пълни глупости. Признай си — не искаш да съм с Гарет, защото той беше част от Ордена.

Скръцнах със зъби заради упоритостта й.

— Нямам проблем да го призная, Огнено момиче — изръмжах аз. — Не разбирам обаче как позволяваш на този убиец на дракони изобщо да припари до теб, без да ти се иска да му откъснеш главата!

— Хей! — Той отново пристъпи напред, беше присвил очи, напрегнат и готов за битка. — Остави я — каза равно, когато го погледнах кръвнишки. — Не е виновна тя. Аз го започнах. Разбери се с мен, ако имаш някакъв проблем.

С удоволствие — помислих си яростно, но Ембър ме изпревари.

— Недей, Гарет — извика тя и аз не разбрах дали гневът в гласа й е насочен към мен, към него или към двама ни. — Не се страхувам от ревниви дракони отцепници и не е нужно да ме защитаваш от него. — Извърна се и ме погледна право в очите. — Мога да се справя и сама.

Ревниви? Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и отстъпих назад, като клатех глава.

— Нямам време за това. — Вярно беше. Избягалите малки още бяха в беда, а аз вече бях изгубил достатъчно време. — Точно сега трябваше да бъда другаде. А и няма смисъл да говоря с вас. Все едно си бия главата в стената.

— Тръгваш ли? — присви очи Ембър. — Отново? Къде ще ходиш този път?

— Навън — отвърнах почти детински. — На едно важно място, ако искаш да знаеш. — Лицето й потъмня и усетих, че е на ръба да поиска да дойде с мен. Направих крачка назад. — Ела или остани, за мен няма значение. Аз приключих тук.

Обърнах се рязко и тръгнах през покрива, без да поглеждам назад. Чух ги как ме последваха и едва сдържах порива да се обърна и да просна войника на земята. Това бе желанието на моя дракон, но мен ме тревожеше не гневът или отвращението, че Ембър беше забравила какво бе сторил този човек. Тя беше още млада. Тя не познаваше Ордена като мен, не беше видяла истинското му лице, още не.

Не, най-много ме тревожеше това, че дори след всичко случило се моето огнено червено малко пак бе избрало човека… пред мен.