Джули Кагава
Война (26)

26.
Гарет

Какво правиш, Гарет?

Следвах Ембър през казиното и се озъртах за охраната, за един конкретен пазач. Войникът в мен действаше по инстинкт, оглеждаше се, нащрек за скрити опасности. Знаех, че Орденът едва ли ще е тук, и още по-невероятно бе да нападнат насред казиното, но животът, прекаран във война и сражения, ме беше направил параноичен; не можех да се отърва от това, дори да исках. Което беше добре, защото чувствата ми ставаха малко… разсейващи.

Знаеш каква е тя. Вече не можеш да се преструваш, че не знаеш.

Да, знаех. Ембър беше дракон; вече не можех да забравя това. Помнех замаяното червено създание, което се взираше в мен от окървавения под на буса. Помнех как заговори в изоставената къща, болката на драконовото лице, когато си помисли, че ме е страх от нея и сме врагове. Дори тогава пак звучеше като Ембър, като момичето, което срещнах в Кресънт Бийч, макар че формата й беше друга. Странно; не много отдавна драконите бяха чудовища. Безмилостни, коварни и интелигентни, но все пак чудовища. Ембър не беше човек и може би аз бях глупак, но границата между момичето и дракона някак се разми и вече не ги виждах като чудовища.

Ти си войник на Ордена на свети Георги. Убиец на дракони. Тя би трябвало да мрази и теб, и онова, което си сторил на нейната раса.

Потрепнах. И това беше истина; не можех да излича годините, в които се сражавах за Ордена, убивах дракони и се опитвах да ги излича от лицето на земята. Още не можех да повярвам, че Ембър ме спаси и рискува собствения си живот заради мен. Тя знаеше колко е опасно да навлезе в територията на Ордена дори само за да ме намери. Дали го направи единствено от усещане за дълг, защото й помогнах да избяга с отцепника от Кресънт Бийч, затова ли рискува всичко, за да проникне в базата на Ордена? Дълг, който трябва да бъде платен? Или беше… нещо друго?

Можех ли да се надявам на друго?

Отърсих се, опитах да прочистя ума си и да успокоя бурята от объркани мисли и чувства, която се вихреше в мен. Все още не знаех какво да правя, какво ще се случи тази нощ, когато Ембър отвори една врата и излязохме навън. Басейнът сияеше в центъра на покрива, няколко цивилни се бяха излегнали на шезлонги наблизо въпреки пустинната жега.

Ембър ме поведе през покрива към усамотено ъгълче, обградено от саксии и изкуствени дървета, където зад перилата блестяха светлините на Вегас. Пространството беше празно, но войникът в мен огледа всичко по навик, за да се увери, че е безопасно и сме сами. Ембър се изсмя тихо и поклати глава.

— Отпусни се, параноик такъв. Съмнявам се, че в саксиите се крият агенти на „Нокът“.

— Никога не се знае. — Чувствах се странно лекомислен, съвсем нетипично за мен. Но осъзнавах, че около нея винаги ставам такъв. — Може да е някакъв гениален заговор. Драконите не са се преобразили в хора, а в пейки.

Тя се засмя.

— О, боже! Сега ще ме хваща страх всеки път щом седна. Надявам се, че си доволен. — Обърна се и облегна лакти на перилата, вгледа се в града. Аз направих същото и ръцете ни почти се докоснаха. Усещах твърде осезаемо тялото й до моето, излъчващата се топлина, особено когато тя въздъхна и облегна глава на рамото ми, а моят пулс се учести.

— Благодаря ти за това — прошепна тя, докато аз си повтарях да продължавам да дишам. — Трябваше да се измъкна и да върша нещо, иначе щях да полудея. Твърде много спомени ме измъчваха, докато стоях сама в онази стая. Точно сега не мога да мисля за това… — Замълча и потрепери леко, сякаш пропъждаше въпросните спомени. Не помръднах, страх ме беше, че ако го направя, ще разваля магията и тя ще се отдръпне. Но Ембър се притисна още по-близо и всичките ми нервни окончания пламнаха, докато се взирах в светлините на града.

— Ще стане ли някога по-леко? — прошепна тя накрая.

Нямаше нужда да обяснява какво има предвид.

— Да — отвърнах. — За нещастие. Няколко седмици ще имаш кошмари и ще го мислиш доста време — дали си постъпила правилно, можело ли е да сториш нещо различно, — но след това, ако продължиш, ще натискаш все по-лесно спусъка. Накрая се превръща в рутина — нещо, което вършиш, без да се замисляш. — Погледнах я, надявах се, че не мисли, че се хваля. — Не е нещо, с което да се гордееш — казах тихо. — И не е нещо, към което да се стремиш, не и ако искаш да останеш нормална. Войник съм цял живот. Орденът ме научи да убивам, но мога само това. Само това знам да правя. — Тя не отговори, очите й бяха потъмнели и се взираха в далечината. Може би сега ме презираше — войника, който лесно отнема живот, който убива, без да се замисли. Не бих я винил. — Ти не искаш това, Ембър — казах, без да добавя онова, за което всъщност мислех, собствените си егоистични желания. Не искам това за теб. Аз убивам, за да оцелея, но искам ти да не ставаш част от тази война. Ако можех да те измъкна от нея, щях да го направя.

— Знам. — Тя потрепери и се отдръпна, обгърна се ръце, сякаш й беше студено. — Нали затова си тръгнах — продължи едва чуто. — Защото те искаха да ме превърнат в убиец, в убиец на „Нокът“. Искаха да убивам хора не само във войната с Ордена, но и за да накарам всички нелоялни към организацията да замълчат. Очакваха от мен да убивам своите — отцепници като Райли.

Кимнах. Спомних си как Райли заяви, че не всички дракони искат да са част от „Нокът“. И макар че не каза направо какво се случва с отцепниците от организацията, то се подразбираше. Едно подозрение се смеси с вината. Преди това лято не ми беше хрумвало, че има дракони, които отхвърлят амбициите на „Нокът“ и искат да са свободни от организацията. Дракони като Райли и Ембър. Отцепници, преследвани от своите.

Чудех се колко всъщност знае Орденът за своите древни врагове. Дали наистина нямат представа за отцепниците и драконите извън „Нокът“? Или карат нашите офицери да крият такива неща от войниците?

— Моята обучителка ме учеше да бъда точно като нея — продължи Ембър и прекъсна мрачните ми мисли. — Жестока и абсолютно безмилостна. Да съм способна да убия беззащитно малко съвсем хладнокръвно, ако „Нокът“ ми нареди. Тя искаше да нападам бързо и без да питам защо, да убивам хора без да се замисля. Искаше да стана убиец. — Тръпка разтърси тялото й и тя се вкопчи в перилата. Гласът й стана дрезгав: — И вече съм такава.

Приближих се до нея и облегнах ръка на перилата. Тя не ме поглеждаше, взираше се в улиците долу. Стоеше сковано, но виждах мъката, безсилния гняв и страхът, защото се бе превърнала точно в това, което мразеше. Перфектният войник се изсмя с презрение; това беше война. Или убиваш, или те убиват. Натискаш спусъка преди врага, само така можеш да оцелееш.

Преди Кресънт Бийч щях да се съглася с него. Съмненията бяха опасно нещо. Убивах, защото Орденът ми нареждаше и не се замислях. Но това лято срещнах едно сърдечно, весело, огнено момиче дракон, което преобърна целия ми свят. Което ми показа невиждани, неподозирани и неочаквани неща. И може и да беше егоистично, дори опасно, но аз не исках тя да се променя.

— Знам за Усойниците — казах аз, а тя ме погледна остро, вероятно изненадана, че знам името на страховитите убийци на „Нокът“. — Знам какво правят. Виждал съм на какво са способни.

— Така ли? — Примигна бързо, звучеше изненадана и леко смаяна. — Наистина ли си виждал Усойница? И… си жив?

Кимнах мрачно.

— Да, но всички в Ордена са виждали точно тази Усойница. Не лично — добавих бързо, защото тя отвори широко очи. — Онази нощ никой не оцеля, но всички видяхме записа. Той беше от охранителна камера, която Орденът бе успял да вземе оттам. Накараха ни да го гледаме като част от обучението. За да разберем напълно с какво си имаме работа.

Ембър сбърчи нос.

— Ужасно.

— Да. — Замълчах и спомних си неясните черно-бели изображения: пътека в склад, примигваща лампа на тавана, четирима войници се промъкват напред с готови за стрелба оръжия. После размазана сянка, нещо се спуска от тавана сред тях. Писъци. Стрелба. Крушката се люлее силно напред-назад.

И после тишина, лампата се люлееше над опръскан с кръв под и проснати почернели, разкъсани тела. Убиецът не се виждаше никъде.

— Те изобщо нямаха шанс — казах аз. Добре помнех ужаса си, когато видях за първи път този запис. Тогава бях на единайсет години и със седмици не можех да вляза в тъмна стая, без да огледам тавана за дракони. — Усойницата изобщо не се поколеба. Знаеше точно какво върши.

Ембър още ме гледаше, сякаш виждаше как всичко се разиграва в очите ми.

— Драконът от видеото — продължих съвсем тихо — убиецът… ти не си такава, Ембър. — Замълчах, после добавих: — Ти не приличаш на нито един дракон, който съм виждал.

— А каква съм тогава? — прошепна тя.

Сърцето ми пак заби лудо. Бавно посегнах към ръката й и я обърнах към себе си. Ако се беше сковала или отдръпнала с отвращение, щях да я пусна. Но тя ме погледна в очите, директно и без страх, и дъхът ми секна.

— Ти си момичето, което ме научи да карам сърф — казах аз. — И да стрелям по зомбита. И да танцувам. И никога да не те ядосвам, дори и когато си в човешка форма, защото може да ме изриташ там, където слънце не огрява. — Тя изсумтя, не се усмихна, но очите й светнаха при спомена. Усмихнах се и се приближих още, усещах как топлината пулсира между нас, дори в задушния въздух на Вегас.

— Ти си драконът, който избра да не убие войник на Ордена. — Продължих аз по-меко. — Ти рискува живота си, за да влезеш в база, пълна с врагове, които биха те убили на мига, за да спасиш човек, когото би трябвало да мразиш. — Другата ми ръка сама се вдигна и отметна кичур от очите й, тя потрепери. — Не знам какво си точно, но в моите очи то е прекрасно.

Очите й сияеха и усмивка най-сетне подръпна ъгълчетата на устните й.

— Добре, вече се притесних — каза тя закачливо. — Кой е този красноречив, ненапрегнат, нормален човек и какво стори с истинския Гарет?

Свих рамене.

— Казаха ми, че трябва да се отпусна — отвърнах и я целунах.

Тя издаде тих звук от изненада, а после ръцете й бяха в косата ми, държаха ме здраво. Моите се увиха на кръста й и я притиснаха към мен. Затворих очи, усещах как стомахът ми се свива, усещах устните й на моите, нетърпеливи и настойчиви, ръцете й на врата ми. Тя подръпна долната ми устна, от мен се откъсна стон и я допуснах вътре, като я стиснах още по-силно. Нямаше отвращение. Нямаше съжаление. Стоях на този покрив, целувах момиче, което всъщност беше дракон, и изобщо не съжалявах.

— Ембър!

Викът прониза тишината и нервите ми се изопнаха. Отдръпнах се и видях отцепника — вървеше към нас с убийствен блясък в очите.