Джули Кагава
Война (24)

24.
Райли

Не бях в най-доброто си настроение.

В таксито смърдеше. Ужасно. Обикновено не ми пречи миризмата на дим, но клиентът преди мен или беше пушил три-четири фаса едновременно, или ползваше одеколон, наречен „Есенция от пепелника“. Вонеше дразнещо, а аз вече бях напрегнат. Разбира се, не ми убягна и иронията на ситуацията — дракон, който едва не се задушава от дим. Но това не ми подейства разведряващо. Спомнех ли си за вечерта, когато Уес обяви, че още едно гнездо си е отишло, ми се искаше да халосам нещо. По дяволите, какво ставаше? Кой ни предаваше? И можех ли да го открия, преди да изгубя цялата си мрежа?

Един тип само по слипове и с отворена бира в ръка се опита да привлече вниманието ми през прозореца, като направи похотливо движение с бедра. Стиснах зъби и си представих какво би станало, ако взема, че му подпаля гащите.

Стиснах юмрук до дръжката на вратата, загледах как светлините на центъра избледняват в огледалото за обратно виждане и ми се прииска шофьорът да натисне газта. Надявах се, че Ембър е добре. Не исках да я оставям сама, особено с онзи от Ордена, но нямах избор. Тази среща беше важна и трябваше да я проведа. Грифин ми бе изпратил информацията преди час, казваше, че онзи искал да се видим лице в лице, насаме, и отказал да дойде в хотела. Което означаваше, че аз трябва да ида при него, и колкото и да беше дразнещо, не можех да откажа. Не исках и да влача със себе си другите трима, когато Орденът бе в града. Трябваше да ида сам; бях свикнал с такива неща и ако Орденът ме откриеше, поне щях да рискувам само собствената си кожа. Казах на Уес да наглежда момичето и войника и му наредих да се свърже с мен веднага, ако реши, че има проблем.

Надявах се да не се стига дотам.

Таксито спря пред доста долнопробна закусвалня на няколко пресечки от сиянието на Стрип. Тротоарът не бе добре осветен, до входа се караха двама здравеняци. Като ги държах под око, аз отворих стъклената врата и влязох.

Вътре беше сумрачно и миришеше на мазнина, дим и твърде много хора, натъпкани в тясно пространство. Двама рокери от Ангелите на ада ме изгледаха, докато прекосявах заведението. Надявах се, че ботушите и коженото яке няма да ги засегнат достатъчно, че да ми скочат. Не бях дошъл да хвърлям рокери през прозорците, колкото и забавно да звучеше. Трябваше да намеря моя човек.

Забелязах тъмна фигура в едно ъглово сепаре и тъничка ръка ми помаха да се приближа. Заобиколих една сервитьорка, отидох там и се плъзнах на мястото срещу него, като усилено се опитвах да не се ухиля. Човекът беше блед и неестествено слаб, с изпити бузи и провиснала мазна, дълга до раменете коса. Огромните хлътнали очи с изцъклен и нефокусиран поглед ми казаха всичко необходимо.

— Грифин каза, че си готов да се изръсиш. — Гласът му беше тих и дрезгав, алчен, изпълнен с надежда. Той трескаво чешеше ръката си, сякаш го бяха полазили паяци. — Петдесетачка и ще ти кажа какво знам. — Започна да чеше другата си ръка и остави тънки червени следи по кожата си. — Носиш ли мангизите?

— Ако информацията си струва — отвърнах, като си мислех, че ще утрепя Грифин, щом се върна. Това ли му е „надеждният източник“, по дяволите? — Да чуя какво знаеш и ще реша дали става.

— Няма начин, човече. — Той разтърси глава и косата му се разлюля. — Не беше такава сделката. Първо парите, после информацията. Иначе се разкарай.

— Добре. — Станах и изтупах ръце. — Не ми е притрябвала чак толкова. Тръгвам си.

— Чакай! — Той почти се изправи от мястото си, докато размахаше ръка. Спрях и го погледнах с отегчение. — Добре, добре — изсъска той. — Ще ти кажа какво знам. Но не съм луд, разбра ли? Знам какво видях. — Сви се, огледа предпазливо закусвалнята, за да провери дали някой ни слуша. Никой не ни слушаше; тук тихото бръщолевене на наркоман в тъмен ъгъл не би привлякло ничие внимание. Седнах и зачаках, докато той се увери, че никой не се промъква в тъмното към нас. Накрая се сгърби над масата и очите му станаха още по-безумни.

— С моите хора си имаме свърталище на няколко километра от Стрип. В един от онези големи, недовършени хотели, които бяха зарязани след рецесията. Стои си празен от години и не пречим на никого, ясно ли е? — Говореше отбранително, сякаш смяташе, че ми пука какво върши с приятелчетата си в чужда собственост. Мълчах и той сведе глава, зашепна дрезгаво: — Ами преди няколко нощи се върнахме и видяхме ония пиленца там. Хубавки, не са тукашни. Решихме, че са бегълки.

Това събуди интереса ми.

— На колко години бяха? — попитах аз и той потрепна.

— Ами… — почеса се по ръцете. — Петнайсет? Шестнайсет? Трудно е да се каже, човече. Беше тъмно. Освен това те избягаха, щом ни видяха. Ние… ги последвахме на горните етажи. — Сигурно видя ярост в очите ми, защото се отдръпна рязко и вдигна ръце. — Само да си поговорим. Ама те бяха в нашето свърталище, човече. Две мадами изникват ей така в дупката ти и искаш да разбереш защо. Ако са загазили с ченгетата, ти трябва някакво обезщетение, за да ги скриеш, нали?

Поех си тихо дъх, за да не изпепеля това нищожество на мига.

— И какво стана?

Оцъклените кафяви очи примигнаха.

— Ами… е, да, та ние ги проследихме до горните етажи. Да поговорим с тях. Нали знаеш, защото там е опасно, груб строеж и такива работи. Не искахме да настъпят някой пирон или да паднат, нали? Притеснявахме се да не се наранят.

Точно така — помислих си гневно. — А аз съм воден гущер.

— Губиш ми времето — предупредих го и погледнах към прозореца, сякаш бях отегчен. — Не ми казваш нищо съществено. Имаш пет секунди да стане интересно. Четири. Три.

— Споко, споко, човече. Стигам до интересната част. — Лицето му доби цвета на старо лепило, той се наведе напред и прошепна дрезгаво: — Та значи, качихме се горе да търсим момичетата — пое си дъх, докато аз размишлявах колко удовлетворяващо ще е да му строша носа. — И започнахме да оглеждаме недовършените етажи. Там е като лабиринт, но знаехме, че не може да са далече. Тогава обаче погледнахме към гредите на тавана и… — Той потрепери. Потрепери силно, явно отчаяно се нуждаеше от доза. Чашата с вода на масата се разтресе и приборите изтракаха един в друг, докато онзи не свали ръце в скута си.

— И? — настоях аз.

— И, кълна се в Бога, човече! Там имаше голямо, люспесто нещо, което ни гледаше.

Стомахът ми се сви, но направих отвратена физиономия и се облегнах.

— Това ли е достоверната информация, която Грифин ми обеща? — изхилих се аз. — Халюцинацията на наркоман?

— Човече, не беше халюцинация! — избухна той и от устата му пръсна слюнка. — Кълна се, че беше шибан огромен гущер. Хайде, да не е гущер, но нещо такова. Беше голямо, черно и засъска, когато ни видя. Дори мисля, че от носа му излизаше дим.

— И вие какво направихте?

— Ти какво мислиш, че направихме? Намокрихме гащите и се ометохме. Не съм се връщал там оттогава.

— Хм — вдигнах вежда, но сърцето ми препускаше. — Сигурен ли си, че не си видял голям страшен прилеп и да си го взел за чудовище?

— Стига, човече. — Той пак започна да чеше ръката си, упорито ококорен. — Знам какво видях.

Плъзнах се до края на седалката, мислех трескаво. Още две малки бяха в града. Дали бяха от моите? Уес не беше получил никакви съобщения от тайните квартири; дали тези двете бяха избягали от скорошните нападения на Ордена, които се разпространяваха из страната като чума? Трябваше да ги намеря, и то бързо.

Озърнах се към човека, който ме гледаше с алчно и обнадеждено изражение. Извадих две банкноти.

— Това струва най-много двайсетачка — казах аз и видях как лицето му посърна. — Но ще вдигна на петдесет, ако направиш две неща. Ако стоиш далеч от онзи хотел и не казваш на никого за това, никога. Ще можеш ли?

— Разбира се, човече. — Наркоманът сви рамене. — Каквото кажеш. И без това никой не ми повярва.

Присвих очи.

— Никой ли? На колко народ го разказа?

Той се сви и зачеса врата си.

— На никого, човече — измърмори, без да ме поглежда. — Не съм казал на никого.

Лъжеше, но не можех да се занимавам сега с това. Хвърлих парите на масата и бързо излязох. Огледах се за такси. Ако в града имаше малки, отцепници или бегълци, трябваше да ги намеря. Особено ако Орденът ме търсеше. Малките можеха да попаднат под кръстосания огън и тогава смъртта на още невинни хлапета щеше да тежи на съвестта ми.

Първо трябваше да намеря тях. Но докато стоях на ъгъла и проклинах такситата, които отминаваха най-нехайно, телефонът ми изжужа и аз потрепнах. Този номер го знаеха единствено Ембър и Уес, а им бях казал да се обаждат само при спешен случай.

Стегнах се, извадих телефона от джинсите и го вдигнах до ухото си:

— Ембър?

— Не съвсем, приятел. — Гласът на Уес беше напрегнат от гняв и отвращение. Стомахът ми закипя и затворих очи.

— Какво е станало?

— Твоето проклето малко — отвърна свадливо той, — ето какво е станало. Не мога да я намеря — и нея, и войника. Най-добре се връщай, Райли. Преди да е станало още нещо.