Джули Кагава
Война (23)

23.
Гарет

Защо съм още тук?

Наклоних лице под горещата струя и я оставих да бие в челото ми и да се спуска по мен, за да удави въпроса, който разяждаше съзнанието ми през последните три дни. Водата течеше в очите ми, заглушаваше всеки звук, но без полза. Бях свикнал с дългите периоди на бездействие, с чакането на заповеди или началото на мисии, но не можех да избягам от собствените си мисли.

Този следобед мина в тишина. Телевизорът не успя да привлече вниманието ми и тъй като не можех да напусна етажа, разглеждах туристически списания или просто лежах и се взирах в тавана. Накрая, за да правя нещо, прекарах остатъка от следобеда в тренировки, като докарвах тялото си до границата на издръжливостта му с надеждата, че умората, ако не друго, ще ми даде така желаното разсейване. Но още щом излязох от душа, той се завърна. Онзи шепот, който ме тормозеше, онова дразнещо усещане за несигурност и съмнения. А преди винаги бях толкова уверен. Защо съм още тук? Защо аз, бивш войник от Ордена на свети Георги, избирам да остана в компанията на дракони? Не бях затворник; макар че отцепникът ме мразеше — и то с основание — не би се опитал да ме спре, ако просто излезех от хотела и изчезнех в нощта. Неведнъж ме бе поощрил да направя точно това.

Тогава защо не го правех?

Очевидният отговор — защото Орденът ме преследваше — не бе достатъчен. Бях напълно способен да им избягам за известно време. И макар че Орденът плащаше на войниците си съвсем малко всеки месец, той ни осигуряваше всичко необходимо, затова имах значителна сума пари на сметка, която почти не бях докосвал. Беше достатъчно за начало, за да започна нов живот.

Истинският въпрос беше друг: Можех ли да стана нормален? Бях прекарал живота си зад стените на Ордена, като излизах само за да убивам дракони. Нямах голям опит в истинския свят отвъд краткото лято в Кресънт Бийч и всъщност се чувствах объркан, ако нямаше кой да ми дава заповеди и да ми казва къде да ходя. Досега съществувах по силата на навика, с ясна структура и рутина — водех войнишки живот — и за мен този ред беше важен, така разбирах кой съм. Но когато останах сам, имах чувството, че се лутам безцелно и чакам нещо да се случи.

Но страхът, дори страхът от непознатото, не ме беше спирал досега. Не ми беше нужна заповед, за да си тръгна, да напусна странните си нови спътници и да изчезна. Аз бях обучен войник, биваше ме да оцелявам; можех да се справя дори преследван. Тогава какво ме спираше?

Опрях длани на плочките на стената, въздъхнах и сведох глава. Оставих водата да бие по раменете ми и да се стича по кожата ми. Знаех отговора, разбира се, знаех защо не си тръгвам. Не беше заради Ордена или „Нокът“. Не беше, защото дължах живота си на тези дракони, или защото смятах, че мога да се бия с Ордена, който ме беше отгледал. Не беше дори вината, спомените за кръв и смърт, които ме държаха буден нощем. Не, не беше нищо такова.

Беше Ембър.

Спрях водата, подсуших се набързо и извадих последните почти чисти джинси, един от двата чифта, които притежавах. Имах нужда от нови дрехи. Уес ми беше осигурил най-необходимото, докато бяхме в изоставената къща и чакахме Ембър да се възстанови, но не сега можех да разчитам на него или на Райли. Особено след като подозирах, че нещо се случва с мрежата на отцепника; миналата нощ с Уес спореха тихо и гневно, а тази сутрин, когато излязох за сода, Райли мина покрай мен по коридора с буреносно изражение. Не ми се стори склонен да сподели какво се е случило, а и знаех, че не бива да питам.

Тръгнах гол до кръста към прозореца и се вгледах в сияещото море долу. Слънцето залязваше зад далечните планини и над огромния Лас Вегас се бе спуснала мъгла. Къде ли беше Орденът? Какво ли се случваше там сега? Дали още ме търсеха?

И какво да правя сега?

Рязко почукване по вратата ме накара да посегна автоматично към пистолета, който не беше на колана ми. Грабнах тениска от леглото и я облякох, докато прекосявах стаята. Погледнах през шпионката и усетих странен прилив на напрежение и облекчение, преди да отключа и да отворя вратата.

— Ха! Тук си бил — усмихна ми се Ембър и стомахът ми пак се сви. Тя беше по къси панталонки и свободна блузка, изглеждаше съвсем нормално на прага на стаята ми. Като всяко друго момиче. — Реших, че може да си се измъкнал през прозореца. Не ме ли чу, когато почуках снощи, или вече спеше?

Сърцето ми заби по-бързо пред познатата усмивка. Напомних си, че е дракон. Не зъл или бездушен, както някога вярвах, но все пак съвсем друго създание. Не беше човек. Потиснах порива да я докосна, да пропъдя тревогата от очите й и изтощението, което се опитваше да прикрие. Споменът за една друга стая в друго време, когато бяхме само двамата, се върна, за да ме измъчва. Пропъдих го безмилостно.

Поклатих глава.

— Не, не съм те чул. Но може да съм бил в банята. — Всъщност изобщо не бях спал през нощта, когато пристигнахме, и само час-два през деня. Не че очаквах да заспя. Бях обучен да оцелявам, но беше трудно да се отпуснеш, когато за главата ти е обявена награда. А тъй като всички оръжия бяха при отцепника и аз бях на практика невъоръжен, сънят бе напълно невъзможен.

Ембър ме гледаше с очакване, зелените й очи сияеха зад кичурите. Въздъхнах и отстъпих крачка.

— Искаш ли да влезеш?

Тя се усмихна и бързо влезе в стаята. Огледа се любопитно, докато заключвах вратата по навик. Чух я да изсумтява и си представих как клати глава.

— Господи, Гарет! Два дни, а стаята ти изглежда непокътната. Сам ли си оправи леглото? Нали знаеш, че в хотелите има камериерки?

Опитах да се усмихна, когато се обърнах.

— Там, откъдето идвам, лошо ти се пише, разберат ли, че си оставил на възрастна дама да ти оправя кочината.

— Както и да е. Аз не си падам по подреждането. — Тя скочи на идеално оправеното легло и хубаво го смачка. — Ако подът се вижда от купчината дрехи, значи положението е добре. Освен това не знаеш ли? Разхвърляната стая е признак за гениалност.

— Никога не съм влизал у вас — напомних й мрачно, — но ако е вярно, предполагам, че разговарям с най-умната личност на планетата.

Тя посегна назад и хвърли възглавница по мен. Наведох се и чух смеха й — дяволит, ярък и весел. Странна лекота изпълни гърдите ми и усетих, че и аз се усмихвам. Грабнах възглавницата от пода и се приготвих да я хвърля.

Но се съвзех, студена тръпка прогони веселието.

Твърде лесно е — осъзнах аз. Беше твърде лесно да се отпусна покрай нея и да се върна пак в ролята, която бях възприел през лятото. На обикновен безгрижен цивилен. А това беше опасно, защото ситуацията съвсем не бе обикновена. Не можех да си позволя да сваля защитата си, дори пред нея. Вероятно беше дошла тук, за да избяга, за да забрави за положението, в което се намираме. Може би искаше за малко да се преструва, че всичко е наред. Но аз не можех да бъда човекът, когото тя искаше, онова обикновено момче от Кресънт Бийч. Аз бях войник на Ордена; бях преследвал и убил мнозина от нейния вид с единственото намерение да ги унищожим изцяло. Ръцете ми бяха покрити с кръвта на безброй дракони. Каквото и да чувствах, никога нямаше да мога да избягам от това.

Оставих възглавницата, без да я поглеждам.

— Защо дойде, Ембър? Трябва ли ти нещо?

— Всъщност да. — Вдигнах поглед и видях, че ме гледа с леко налудничав блясък в очите. — Слез долу с мен — обяви тя. — Сега. Кълна се, ако се наложи да погледам още малко „гледката за милиони“, ще подпаля нещо.

— Долу? — повторих и тя кимна нетърпеливо. — В казиното? Защо?

— Защото това е Вегас! — възкликна Ембър и разпери ръце. — Защото сме тук. Защото буквално ще започна да се катеря по стените, ако не се измъкна и не правя нещо. — Вирна брадичка, очите й светеха. — И защото отидох в стаята на Райли да проверя дали има нова информация за „Нокът“ и Ордена, и установих, че го няма.

Бързо се изправих.

— Няма ли го? Къде е?

— Нямам представа. Опитах се да попитам Уес, но той каза само, че „имал важна работа за вършене“… — тя описа кавички с пръсти и извъртя очи. — И нямало да ми каже каква. Разбира се, той просто е отишъл някъде, без да каже къде или поне кога ще се върне. Явно ми няма голямо доверие.

Тя изсумтя и скочи от леглото.

— Е, хайде, Гарет. Във Вегас сме, нощта едва започва и имаме фалшиви документи. Сигурно дори ти осъзнаваш какво можем да сторим с тях.

— Не бива да напускаме етажа.

Тя буквално изръмжа:

— Ако искаш, стой тук и скучай, не мога да те принудя да дойдеш. Но аз слизам долу. Хотелът е безопасен. Райли сам го каза. „Нокът“ и Орденът не знаят къде сме и дори да ме видят, няма да стрелят по мен в претъпкано казино, в което има охрана и камери. — Тя подскочи покрай мен към вратата. — Няма да се бавя. Искам само да сменя обстановката, преди да откача напълно. Ако видиш Уес, кажи му, че търся Райли.

— Чакай. — Хванах я на прага. Това не беше добра идея и аз го знаех, но не исках да я пускам сама долу. Ако се случеше нещо ужасно, трябваше поне да съм там, за да й помогна.

Тя се ухили, когато излязох от стаята, клатейки глава.

— Само за протокола — казах аз, щом вратата изщрака, — това е точно обратното на „спотайване“. — Тя сви рамене, махна с ръка и аз я последвах по коридора. — Но за хазарт не трябват ли пари? — попитах, когато наближихме асансьорите. — Как ще платиш?

— Имам малко пари в брой — отвърна тя. — Достатъчно за машинките. И без това няма да играя на рулетка или покер с професионалисти, не и ако не ударя много, ама много голяма печалба. Но кой знае? — Очите й блестяха, когато вратите на асансьора се отвориха и влязохме вътре. — Може да извадя късмет.