Джули Кагава
Война (22)

22.
Райли

— Ти си полудял по това момиче, нали? — отбеляза Уес.

Изгледах го от другия край на стаята. Той седеше на леглото с компютъра в скута си и довършваше бутилка сода. Свали ръка и вдигна рошава вежда на изражението ми.

— Не се опитвай да отричаш, приятел. — Посочи ме с бутилката и поръси капчици по покривката на леглото. — Видях ви на прага, беше на ръба да я засмучеш.

— Драконите не „засмукват“, идиот такъв.

— Е, майната му. Знаеш какво имам предвид. — Поклати глава, почти затвори лаптопа и се втренчи в мен над капака. — Не си на себе си, Райли. Откакто това проклето малко се набърка в работите ни, приоритетите ти съвсем се прецакаха. За бога, та ние влачим със себе си войник от Ордена! Още не знам защо не си казал на копелето да се разкара.

— Той е полезен — възразих аз. — След като и без това е тук, реших, че можем да се възползваме от присъствието му. Ако успеем да го накараме да издаде някакви тайни за Ордена…

— Глу-пос-ти! Не го търпиш заради това и много добре го знаеш. Не ме лъжи, Райли. Познаваме те от доста време. — Присви очи и стисна гневно челюст. — Заради нея е. Всичко, което правим, всичко, което се случи след Кресънт Бийч, е заради нея. И сега се свираме тук, с „Нокът“ и Ордена по петите ни, а ти даваш обещания, които не можеш да изпълниш. Опасни обещания. Обещания, които ще ни затрият всичките. Ако друг беше предложил да се свърже с някой от организацията, сигурно щеше да му се изсмееш в лицето или да му избиеш тия простотии от главата.

— Нямам намерение да изпращам никакво съобщение на предателския брат на Ембър — отвърнах и извъртях очи. — Можеш да си спокоен. Не съм й обещавал нищо и със сигурност няма да дам още една възможност на онзи клонинг от „Нокът“ да ни прецака. Веднъж ми стига.

— Не схващаш главното, приятел. — Той потърка основата на носа си, звучеше изморен. — Чуй се само какво каза. Веднъж ми стига? — Поклати глава. — Изобщо не биваше да се стига дотам. Ти знаеше, че брат й ще донесе неприятности. Знаеше, че ще изпрати „Нокът“ по петите ни, и все пак й позволи да се върне за него. И какво стана? Проклетата Лилит, най-добрата Усойница на организацията, ви проследи и едва не ви уби. Защото онова малко така те върти на пръста си, че вече дори не знаеш кое е горе и кое долу.

Поех дъх да потуша внезапната топлина в дробовете си.

— Какво ще кажеш да си гледаш твоята работа и да се грижиш да държиш враговете далеч от нас, а? — казах безизразно. — Не те засяга какво правя с Ембър.

— Много ме засяга, ако това ще ни затрие!

— Защитавам тази нелегална мрежа от години! — сопнах се аз. — Преди Ембър още да научи какво е човек, аз се борех, за да измъкна нашия вид от „Нокът“. Работих за това, дадох кръвта си за това, безброй пъти едва не умрях. Няма да зарежа всичко и определено няма да го изгубя сега. Би трябвало да ме познаваш по-добре.

Уес се отпусна на възглавницата.

— Знам — измърмори той. — Знам, че правиш всичко, за да опазиш онези хлапета, точно както аз правя всичко, за да преча на „Нокът“ и да осуетявам плановете им за световно господство, или към каквото там се стремят. Но никога не съм те виждал такъв, приятел. Работихме твърде усилено, за да изградим тази съпротива, да измъкваме дракони от организацията, да отслабим „Нокът“ по всеки възможен начин. Искам само да се уверя, че приоритетите ти не са се променили.

— Не — отвърнах и той се смръщи. — Отслабването на „Нокът“, прецакването на плановете им, опитите да се осуети империята на злото, това винаги са били твоите цели. Още едно измъкнато малко от „Нокът“ е просто един дракон по-малко на тяхно разположение. Аз ги освобождавам, защото искам моята раса да е свободна. Ти го правиш, защото вярваш в налудничавата идея, че някой ден „Нокът“ ще падне благодарение на нас. Заради това, което вършим.

— Всеки си има мечти, приятел. — Гласът му беше тих, очите — студени. — Знам, че не вярваш в това, смяташ, че „Нокът“ са твърде голяма организация, но аз съм виждал как се срутват гиганти, как падат империи. Все отнякъде се започва. И ако не мислиш, че това, което вършим сега, има значение, дори то да дойде след смъртта ни, тогава какъв е смисълът?

Прекъсна ни зловещо писукане от лаптопа му. Уес се сепна, вдигна капака и се наведе. Пръстите му полетяха по клавиатурата, носът му бе на сантиметри от екрана. Беше сбърчил чело в концентрация. Отидох до него, надявах се алармата да не означава онова, от което се страхувах.

— Какво става?

Пръстите му застинаха. Лицето му пребледня и той отпусна глава на таблата с кух тътен. Изглеждаше блед и примирен, когато вдигна поглед. Знаех какво ще каже още преди да отвори уста.

— Изгубихме още едно гнездо. Орденът нахлу.