Метаданни
Данни
- Серия
- Нокът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rogue, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джули Кагава
Заглавие: Война
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Pro Book
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Деница Василева
ISBN: 978-954-2928-86-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10383
История
- —Добавяне
20.
Райли
Хайде, копеле такова — помислих си, докато се взирах в телефона. — Знам, че си тук. Отговори вече.
Апаратът в ръката ми упорито мълчеше. Въздъхнах и го пъхнах в джоба на якето си, опитвах се да не крача напред-назад и да не усещам твърде ясно изтичащото време. Поне стаята беше голяма, просторна и луксозна, макар че може би малко безвкусна. Спокойно можех да мина без златистите завеси и ярколилавия килим. И картината на оскъдно облечена гъркиня, изтегната до басейн.
Изсумтях подигравателно. Е, не е „Сизър Палас“. Това не беше от най-прочутите казина и в него не идваха професионални играчи, всъщност не се срещаха в радиус от стотина метра. Което ме устройваше идеално. Никой от „Нокът“ — никой важен поне — нямаше да се мерне тук. И не се налагаше да споделям огромното легло с другиго; Ембър беше в съседната стая, а мъжете — Уес и войникът — имаха собствени стаи надолу по коридора. Парите не бяха проблем, както винаги; в годините работа за организацията бях натрупал доста средства. Когато станах отцепник, тези сметки бяха замразени, но дори сигурността на „Нокът“ не можа да устои на Уес, когато той се присъедини към мен. Сега парите бяха скрити в сметки в чужбина на фалшиви самоличности и „Нокът“ не можеха да ги проследят до нас. Да не говорим, че е много полезно да имаш подръка елитен хакер, когато ти потрябват други неща: банкови пароли, фалшиви документи, фалшиви резервации и тем подобни. Често дори не се налагаше да тегля от сметките си.
Дано сега и другият ми контакт се окажеше толкова полезен.
Телефонът най-сетне избръмча. Извадих го и се вгледах в съобщението на екрана — точно и ясно. Усмихнах се мрачно. Беше време да стигна до дъното на тази история или поне да получа някои отговори. Проверих дали портфейлът и фалшивите документи са в мен и излязох от стаята в зелено-златния коридор.
Срещнах Уес с бутилка минерална вода, беше се запътил към стаята си.
— Грифин най-сетне се е свързал с теб? — попита той тихо, когато спря до мен. Кимнах.
— Слизам да се срещна с него. Къде са другите?
— Когато ги видях за последно, бяха в стаите си. — Уес посочи със зелената бутилка по коридора. — Единият се цупи, а другият лентяйства. Надявам се, че проклетото малко няма да тръгне нанякъде. Изглеждаше доста недоволна, когато й каза да не напуска етажа.
Изстенах вътрешно. Ембър не понасяше особено добре скуката и следването на нареждания. А под нас имаше цяло казино, пълно със светлини, игри, лъскави неща и други подобни, които биха изкушили един любопитен дракон.
— Наглеждай ги — казах аз. — Увери се, че Ембър си е в стаята, но наблюдавай и войника. Той напусна Ордена, но още е един от тях и това никога няма да се промени. Ако иде някъде, ако напусне стаята, искам веднага да разбера.
Уес се усмихна мрачно.
— Искаш ли да залепя бръмбар на лампата му, когато заспи?
— Не — поклатих глава. — Съмнявам се, че ще се свърже с Ордена. Те го преследват. Но ако излезе сам или само опита да се доближи до Ембър, искам да знам. Ако стане твърде тихо, също искам да знам. По дяволите, искам да знам, ако копелето кихне или се изпикае. Нямам представа защо е още с нас, но ако ще остава, трябва да съм наясно какви ги върши и защо.
— Прекрасно — измърмори Уес. — Тринайсет години съм най-добрият хакер в този цирк, а сега ще стана шибана бавачка. — Изсумтя и отпи бързо от бутилката, преди да сведе глава и да каже още по-тихо: — Къде са оръжията, ако смея да попитам?
— В стаята ми, разбира се. Да не мислиш, че ще ги оставя при онзи от Ордена? — Черната брезентова торба си стоеше най-невзрачно до леглото ми, пълна с два деветмилиметрови и един глок, увити в дрехите ми. Табелката „Не безпокойте“ вече висеше на дръжката на вратата и аз възнамерявах да я оставя там за постоянно. Не исках някоя любопитна камериерка да се спъне в чанта, пълна с оръжия, но щеше да е още по-зле, ако ме хванат на етажа на казиното с незаконно притежаван арсенал. На такова място охраната беше обучена какво да търси и как да забележи скрито оръжие, да не споменаваме за хилядите камери, които наблюдаваха всяко движение от тавана. Което означаваше, че мога да се размотавам тук въоръжен. Но поне войникът нямаше да ги докопа.
— Тръгвам. Обади ми се, ако стаята гръмне.
— Знаеш ли, щеше да е смешно, ако не бях толкова ужасен, че може наистина да се случи.
Ухилих се и влязох в асансьора, който се спусна към лудницата.
Както обикновено, казиното беше истинско море от хора, ярки светлини и металически звън. Игралните автомати се нижеха в безкрайни редици, синьокоси старици и мъже с костюми пускаха с изцъклен поглед монети или пъхаха кредитни карти в тях. Мъже и жени се тълпяха около рулетките, викаха силно от радост или стенеха от разочарование. Крупиетата раздаваха карти на масите за блекджек и плавно прибираха залозите на играчите, докато не останеше нищо. Хората и тяхното богатство — помислих си със съжаление и презрение, докато вървях из тълпата. — Биете се, убивате и работите усилено, за да го спечелите, и то само за да го разпилеете, сякаш е нищо. Никога няма да разбера това.
Накрая забелязах човека, когото търсех, до маса за блекджек в ъгъла. Седеше кротко, опрял ръце на ръба. Тъмнокож човек с яркочервен костюм и шапка в същия цвят. Взираше се картите пред него: тройка пика и деветка спатия. Скръстих ръце и се облегнах на близката колона, за да гледам. Човекът с червения костюм потупа с пръсти по ръба на масата. Крупието му даде карта, петица спатия, и общият брой стана седемнайсет. Човекът застина, после пак потупа с пръст по масата. Крупието му даде още една карта, която се оказа петица купа. Двайсет и две — и край.
Мъжът с костюма подсмръкна, стана от стола и се обърна към мен.
— Нарочно го направи — казах аз. — Отлично знаеше, че ще мине двайсет и едно.
Той ми се усмихна лъчезарно.
— Разбира се, моля, обяви го на цялото казино — каза тихо, като ме гледаше все така усмихнат в очите. Златният му зъб проблясваше на изкуствената светлина. — Блекджек не е моята игра, но тъй като имах среща с теб, реших, че нямам време за един приличен покер. Странно нещо е блекджекът. Печелиш ли твърде често, започват да те наблюдават. А продължиш ли да печелиш, ще те обвинят, че броиш картите, което е съвършено законно в щата Невада, но ще те прогонят от всички казина по Стрип до живот. Това е правило номер едно в този град. Казиното винаги печели. Винаги. — Продължи да се усмихва, но като че ли леко напрегнато и очите му гледаха студено. — Така че ще съм ужасно благодарен, ако някакъв нафукан гущер не прецака прикритието ми и не ме принуди отново да сменям самоличността си. А сега се смей, кучи сине, все едно съм казал нещо ужасно смешно.
Отметна глава назад и зарева от смях. Аз успях да се изхиля, като клатех глава.
— Изобщо не си се променил, нали, Грифин?
— Само името промених — отвърна пак с усмивка, този път искрена. — И лицето. И самоличността. Защото ти помагам, доколкото си спомням. И май ще го направя отново, нали?
— А кой те измъкна?
— Туше — погледна ме разкаяно. — Какво ти трябва, Райли?
Озърнах се с тревога към множеството черни глобуси по тавана, камерите, които наблюдаваха всяко наше движение.
— Безопасно ли е да говорим тук?
— Изобщо — отвърна ведро той. — Искаш ли питие? Аз май искам. Ела.
И той тръгна през казиното, пробиваше си път през множеството сякаш цял живот това беше правил. Последвах го, като се оглеждах дали някой ни наблюдава. Като че ли никой не ни обръщаше внимание, освен охранителите на казиното, които се взираха в прашните ми ботуши и коженото яке със същото отегчено подозрение, с което гледаха и всеки друг. Явно бяха виждали много по-странни неща. Или поне така си мислеха.
Излязохме от казиното и влязохме в пълния ресторант с приглушено осветление и плоски екрани по стените, на които се излъчваха всякакви спортни състезания. Хора бяха накацали като гълъби по бара или се бяха струпали около масите, смееха се, разговаряха и явно нехаеха за света около тях. С Грифин седнахме в сепаре в ъгъла. Зад нас имаше младежи, но беше толкова шумно, че не се притеснявах от подслушвани. Сервитьорката взе поръчката ни и бързо се оттегли.
Грифин ме погледна над масата.
— Е — започна той и събра ръце. — Ето ни тук. Какво те води във Вегас, Райли?
Въздъхнах.
— Ти как мислиш?
— Хм. Е, като се има предвид суматохата около града напоследък, сигурно не е нещо хубаво. Предполагам, че ти си причината за появата на Ордена тук? — продължи Грифин и стомахът ми се сви. — Като че ли са тръгнали по пътеката на войната и са яко вбесени от нещо. По улиците се говори, че „Нокът“ не са много доволни от навлизането на Ордена в тяхната територия и горят от нетърпение да разберат какво става. Струва ми се, че си разровил гнездото с осите. А после си го и изритал, за всеки случай.
— Може и така да се каже. — Замълчах, защото сервитьорката донесе питиетата и аз гаврътнах скоча на две глътки. Не пиех много често; драконите трудно се напиват, дори в човешка форма, затова не виждах смисъл. Тази нощ обаче направих изключение. Грифин пиеше бавно бърбъна си и ме гледаше над ръба на чашата. Чакаше обяснение. Усмихнах му се леко. — Изглежда, някой е… проникнал в западната им база и е освободил затворник миналата седмица.
— По дяволите, Райли! — Човекът отпусна чашата, гледаше ме невярващо и ужасено. — В самата база на Ордена? Е, значи ми казваш, че си откачил.
— Много вероятно — промърморих аз.
— Заради някое от твоите малки?
— Не. — Прекарах ръка през косата си. — Заради един от тях.
Той се втренчи в мен, после се посочи с две ръце.
— Виждаш ли тази физиономия? Това е моята недоумяваща физиономия. Сериозно, Райли. Защо-По-Дяволите?! Промъкнал си се на вражеска територия, пуснал си оса в гащите им, образно казано, и създаде суматоха тук, с която сега трябва да се оправям? Да не си превъртял? Защо ще правиш подобно нещо?
— Ами… сложно е. — Продължи да ме гледа с оная физиономия и аз се намръщих. — Виж, не ми трябва да разбираш или да одобриш стореното от мен. Интересува ме защо моите тайни квартири изчезват и как така Орденът знае точно кой съм и къде ще бъда. Ако има къртица в мрежата, искам да знам. И трябва да разбера какво са намислили „Нокът“, къде са и дали знаят, че съм тук. Мислиш ли ще можеш да подкупиш когото трябва и да изровиш малко мръсотия заради мен?
— За „Нокът“ и за Ордена? — Той се почеса по веждите. — Вероятно, но ще отнеме време. Трябва много, много да внимавам с кого говоря.
— Моля те. Знам с какви хора работиш. Не мисля, че ще ти е твърде трудно. Ако имат нужда от стимул, знаеш, че ме бива в това.
Той изсумтя и отпи от бърбъна.
— Всъщност — изглеждаше замислен — наскоро изскочи нещо. Чух го едва тази сутрин.
Потърках очи.
— Явно не си губят времето.
— О, повярвай ми. Ще искаш да го чуеш. — Замълча, защото сервитьорката се върна и попита дали ще искаме още нещо, отпратих я с усмивка. — Не знам колко достоверна е тази история, но моите хора като че ли я смятат за такава. Всъщност е доста забавна. Явно някакви нещастници са видели в един изоставен хотел нещо, което им е изкарало ангелите. „Шибан огромен гущер“, мисля, че това бяха точните думи.
Бързо изправих гръб.
— Избягало малко?
— Май така смятат. — Грифин сви рамене и разклати леда в чашата си. — Не мога да направя нищо по въпроса, разбира се, но реших, че ще те заинтригува. Може би си струва да провериш.
— По дяволите — въздъхнах аз, знаех, че не мога да пренебрегна това. — Добре, изпрати ми информацията. Ще проверя при първа възможност. Не че нямам милион други неща на главата, например да се крия от „Нокът“ и от Ордена. — Изгледах го кръвнишки. — Все още не наблюдават това място, нали?
— Разбира се, идиот такъв. Мислиш ли, че иначе щях да съм тук? — Грифин стана и изпъна сакото си. — Дай ми ден-два. Ще видя какво мога да открия. И, за бога, не опитвай да се свържеш с мен дотогава. Аз ще ти се обадя.
Усмихнах се накриво.
— Не ме карай да чакам твърде дълго. Не би искал някой нафукан гущер да седне на масата ти и да съсипе перфектната ти игра, нали?
— Ти си копеле, Райли. — Грифин ме дари с най-лъчезарната си усмивка и се обърна. — Благодаря за питието. Предай поздрави на Уес.
Платих сметката и тръгнах към задното стълбище с надеждата, че нищо не е експлодирало по време на отсъствието ми. И едно упорито червенокосо създание е стояло кротко, или поне не е създавало неприятности.
Явно се надявах на твърде много.
Щом вратите на асансьора се отвориха и излязох от кабината, видях стройната слаба фигура на Ембър да влиза в стая от другата страна на коридора.