Джули Кагава
Война (19)

19.
Данте

Отгоре градът приличаше на остров от звезди насред черна бездна.

— Да ви донеса ли нещо, преди да кацнем, сър? — попита стюардесата и показа съвършени бели зъби, докато ни се усмихваше. Или по-точно, докато се усмихваше на мен. На съседната седалка господин Смит не вдигаше поглед от телефона си, а срещу нас господин Рот направи неясен жест с ръка, за да я отпрати. Аз обаче отвърнах на усмивката и поклатих глава.

— Не, благодаря.

— Разбира се, сър. — Жената ме погледна изпод мигли. — Моля, повикайте ме, ако се нуждаете от нещо. — Отдалечи се към задната част на самолета, където втора стюардеса я изгледа свирепо.

Господин Рот се изсмя.

— Видяхте ли протежето си, господин Смит? — попита вицепрезидентът, когато моят обучител остави телефона си и вдигна поглед. — Ще трябва да го наглеждате, иначе хората ще си издерат очите за вниманието му.

Аз си замълчах, не знаех дали е похвала или упрек. Господин Смит се изсмя тихо, което можеше да означава всичко, и не коментира. Поех си дъх и се облегнах в меката кожена седалка, опитвах да се успокоя. При нормални обстоятелства обучителят ми щеше да е започнал да ми припомня правилата и протокола на „Нокът“, да ме изпитва за етикета и да проверява дали съм наясно какво върша. Но сега не можеше, или не искаше, не и пред господин Рот. В елитния частен самолет на „Нокът“ нямаше други пътници; бяхме само тримата. Моят обучител, един от висшите вицепрезиденти на организацията и моя милост. Шестнайсетгодишно малко в компанията на някои от най-могъщите дракони в „Нокът“. Малко, което едва вчера стоеше пред вратата на офиса в Лос Анджелис и чакаше да бъде прието.

— Мисля, че ги намерихме, сър — обявих аз, когато господин Рот най-сетне ми помаха да вляза в кабинета. Пристъпих прага, затворих вратата. — Мисля, че са във Вегас.

Той вдигна тънката си елегантна вежда и ме погледна.

— Вегас, казваш. Това е… неочаквано. Една от най-големите ни операции е във Вегас. Странно, че Кобалт е избягал там. — Погледът му се изостри, веждите се събраха. — Как стигнахте до това заключение, господин Хил?

Подадох му папката, която Мист ми беше дала; докладът й и сателитните снимки на базата на Ордена.

— Наблюдавахме Ордена, след като Ембър и отцепникът проникнаха в западната им метрополия, сър — казах аз, докато той я отваряше. — Смятаме, че Орденът също ги търси, и забелязахме повишаване на активността им във и около Лас Вегас. Изглежда се концентрират в града. Мислим, че Ембър и отцепникът се крият някъде там, може би близо до Стрип.

— Разбирам. — Господин Рот затвори папката и събра длани под брадичката си. — Територията на Рейн. Разбира се, все трябва да усложнят нещата.

Сърцето ми заби по-бързо. Ембър беше в Лас Вегас, усещах го. Само на няколко часа път с кола, насред огромен, опасен град, а Орденът бе по петите й.

— Сър — започнах аз, — ако Ембър е във Вегас, мисля, че аз трябва да я върна. Ако има шанс да я открием, бих искал аз да го направя. Тя ще ме послуша. Трябва просто да говоря с нея.

И ако успея да я върна, „Нокът“ ще разберат колко съм ценен за организацията.

— Разбира се, господин Хил. — Рот ме погледна с усмивка. — Разбира се, че вие ще идете да върнете сестра си, това се подразбира. Обаче има протокол, който трябва да спазваме, ако искаме да повишим шансовете си да открием госпожица Хил и Кобалт. Преди да направим каквото и да било в Лас Вегас, трябва първо да говорим с някого. Аз ще уредя срещата.

Господин Рот не губеше време. Бях изпратен в апартамента си, за да си събера багаж за няколко дни, и тази сутрин ме откараха до малко летище, където ме чакаха господин Смит, господин Рот и частният самолет. Всичко стана толкова бързо, че нямах време да мисля или дори да се притесня, досега.

Кръстосах крака и се облегнах назад в поза на професионално безгрижие. Тази тревога не ми беше присъща, изглежда всичко зависеше от това дали ще върнем Ембър. Всички те наблюдават, Данте — напомних си аз. — „Нокът“ те наблюдава дори по-внимателно, отколкото в Кресънт Бийч. Това е твоят шанс да се докажеш. Да започнеш да изграждаш бъдеще в организацията, да направиш велики неща за „Нокът“. Да ги впечатлиш. Трябва да си по-добър от всички очаквания.

— Сър — обадих се аз и господин Рот ме погледна с вдигната вежда. — Нашият контакт в Лас Вегас се казва Рейн^[1], така ли?

— Точно така — отвърна той.

— А трябва ли да знам нещо за него? — продължих, като внимавах да говоря почтително. — Нещо специално, което да науча преди срещата?

— О, да, нашият добър приятел Рейн — усмихна се Рот, макар че звучеше рязко. — Трябва да знаеш само, че той е един от най-старите дракони в организацията. — Стомахът ми падна чак в петите. — Още от времето, когато Древният змей е дошъл на власт. Това сигурно ти дава известна представа с кого ще си имаш работа. А и е много, как да кажа… старомоден? Предпочита нещата да стават по определен начин и Древният змей му позволява някои странности. Той е изключително важен за организацията, защото голяма част от авоарите на „Нокът“ в Лас Вегас минават през неговите казина, но самият Рейн може да е… доста труден. — Господин Рот ме изгледа изпитателно и се облегна в седалката. — Моят съвет към вас, господин Хил? Бъдете любезен. Рейн е верен на организацията и няма да рискува да си навлече гнева на Древния змей, но не обича други дракони да навлизат в онова, което смята за своя територия. Винаги е добре да се подхожда предпазливо към самопровъзгласилите се крале.

Самолетът кацна на частно летище в края на града, където ни чакаше лимузина. Щом се качих, се изтегнах в хладната кожена седалка, кръстосах крака и нарочно не поглеждах през тъмните стъкла. Бях решен да изглеждам възможно най-спокоен, а не като непохватен смаян турист, който за първи път вижда блясъка на Вегас.

Едва не забравих за намерението си, когато лимузината спря пред най-големия хотел, който бях виждал. Той се извисяваше над нас, сияещ с милиони светлини, толкова ярък, че небето едва се забелязваше. Вътре ми стана още по-трудно да не зяпна при вида на огромното фоайе в златно и черно, опасано от ониксови колони със сребърни жилки и с мраморен фонтан в центъра на целия този разкош. Свита от добре облечени хора ни посрещна в блестящото фоайе. Заявиха, че „господин Р.“ ни чака, ако обичаме, да ги последваме.

Последвахме ги през претъпканото казино с проблясващи светлини, непрестанен звън и разбира се — хора. Беше огромно. Златните плочи по пода отразяваха милионите светлини и това придаваше на мястото някакъв фантастичен, нереален вид, сякаш тук времето не съществува и можеш да изгубиш часове, дори дни, без да се усетиш. Около масите седяха хора с купчини цветни чипове, а други пъхаха банкноти в проблясващите машини, които опасваха всяка пътека. Всичко крещеше за богатство, съкровища и лукс и за миг, сред смайването, аз усетих и пробождането на завист.

Исках това.

Хората ни заведоха до асансьорите и щом влязохме в кабината, се поклониха и вратите се затвориха. Забелязах, че нито господин Рот, нито господин Смит натиснаха някакви бутони, но след миг асансьорът потрепери и започна да се движи. Надолу.

Спуска се много, много дълго. Всички мълчаха и аз се концентрирах върху усилието да запазя спокойствие и неутрално изражение. Когато асансьорът най-сетне спря и вратите се отвориха, видях къс бетонен коридор с една-единствена флуоресцентна лампа и врата в дъното.

Улових погледа на господин Смит, когато излязохме от кабината. Той ме гледаше предупредително, студено и заплашително. Това беше, осъзнах аз. Това беше моментът, към който ме бяха водили цялото ми обучение и всичко научено за „Нокът“ и вътрешния му кръг. Сега или щях да потъна или ще заплувам, или ще впечатля, или ще разочаровам. Зад тази врата бъдещето ми в „Нокът“ висеше на косъм.

Срещнах погледа на обучителя си и кимнах рязко. Бях готов. Днес бе денят, в който щях да започна да си извоювам репутация. Господин Смит се взира още миг в мен, после се извърна и последва господин Рот към стаята в дъното.

Влязохме в огромна смътно осветена пещера. Беше толкова голяма, че се губеше в мрака, а таванът не се виждаше. Подът бе бетонен, но стените бяха от естествена скала и камък. Въздухът бе странно топъл, изненадващо за подземно помещение, и миришеше леко на дим, макар че не виждах никъде огън. Нямаше и осветление, нито флуоресцентни лампи или свещи. Всъщност светлината идваше от няколко големи плоски екрана до едната стена. Поне двайсетина телевизора бяха закачени на стоманена рамка, която образуваше гигантски проблясващ полукръг от шум и образи. На всеки екран се виждаше нещо различно: спорт, световни събития, новини на различни езици. Няколко като че ли предаваха изображения от охранителни камери на казиното и хотела. На повече от един екран течеше борсова информация. Коне препускаха по хиподрум, полицейски сирени виеха и една красива азиатска репортерка говореше нещо на японски.

Това беше хаотичен поток от образи, стотици различни неща, случващи се едновременно. Затова не забелязах веднага какво лежи под кръга от екрани. Господин Смит сложи предупредително ръка на рамото ми, за да не продължа навътре в помещението. А аз сведох поглед.

Устата ми почти зина и прехапах бузата си, за да не ахна от изумление. На пода под екраните се издигаше огромна купчина злато, светлината блещукаше по нея. В мрака и сенките беше трудно да се види колко голяма е всъщност, но предположих, че е поне четиридесет крачки дълга и петнайсет висока — истинска планина от злато насред пещерата. Значи затова Рейн не обичаше други дракони да пристъпват в територията му. Той буквално седеше върху своето съкровище. Наистина бе старомоден.

И тогава планината се раздвижи.

Този път устата ми наистина се отвори, защото цялото съкровище се размърда, разпери две огромни крила и седна. Главата се издигна на дълга извита шия, а опашката се разви два пъти по-дълга от нея. Един двайсет и пет метров дракон се извърна с драскане на нокти и люспи и ни фиксира с огромно жълто око.

Краката ми се бяха вкаменили. Не можех да помръдна. Можех само да се взирам в съществото пред мен, разкъсван от страхопочитание и краен ужас. Освен сестра ми, бях виждал само един дракон в истинската му форма, възрастен, но не беше и наполовина толкова голям. Този сигурно беше Змей, един от трите дракона, надхвърлили хиляда години. Беше живял толкова дълго, че вече бе огромен като сграда. Всички в „Нокът“ знаеха за Древния змей, най-стария и най-могъщия от нас, но самоличността и местоположението на другите двама бяха ревностно пазена тайна. Рейн беше древен, почти божество, което се взираше в трите миниатюрни насекоми, щуращи се в краката му.

Внезапно осъзнах защо „Нокът“ му позволява… странности, както се изрази господин Рот. Кой би посмял да му откаже?

— Е… — дълбокият глас отекна като гръм в пещерата. — Ето ви и вас. — Рейн се изправи в целия си внушителен ръст, протегна се, после легна и уви опашка около себе си. Люспите му заблестяха като антични монети, когато сведе глава и ме изгледа със смразяваща кръвта усмивка. — Добре дошли в моето казино — продължи той и ми показа ужасяващите си зъби. — Надявам се, че сте доволни от удобствата?

Осъзнах, че говори на мен, не на обучителя ми или на господин Рот. Това ми се стори много странно. Защо един от най-могъщите дракони в „Нокът“ ще си прави труда да говори с мен, а не с по-старшите?

Бъди любезен, бе казал господин Рот. Това винаги е от полза, когато си изправен пред двайсетметров дракон, който може да те налапа на една хапка.

— Да, сър — успях да отвърна, бях благодарен, че гласът ми не потрепери. — Повече от доволни сме. Благодаря ви, че ни приехте толкова скоро. Хотелът ви е много впечатляващ.

Рейн изсумтя, но изглеждаше доволен.

— Виждам, че са те обучили добре — избуча той и вдигна глава да огледа другите дракони, които стояха търпеливо встрани. — Макар че не съм очаквал друго. Но нямам много време за любезности. Да говорим по същество.

Очите му проблеснаха, той сви предните си крака пред себе си като котка и извитите нокти леко задраха по пода.

— Е, значи другото малко е избягало — звучеше развеселен и нетърпелив. — А сега смятате, че е някъде в моя град. — Изсумтя и изпрати облаче дим във въздуха. — Това ми се струва крайно невероятно. Тук нищо не става без мое знание. Никой не идва и не си отива, без да разбера. Имам очи в почти всяко казино, във всеки хотел и по Стрип. — Наклони рог към екраните около него. — Ако това момиче е навлязло в територията ми, какво ви кара да мислите, че може да се скрие от мен?

— Тя не е сама, Рейн. — Гласът на господин Рот беше спокоен. Той пристъпи напред, но забелязах, че не гледа дракона в очите, а леко встрани. — Вярваме, че е с бивш Василиск, който стана отцепник преди няколко години. Той знае за вас. Ще знае и кои хотели да избягва и в кои райони присъствието ви не е така силно. — Рейн присви опасно златните си очи, явно не беше доволен, че му противоречат, но господин Рот не отстъпи. — Той ще знае как да се скрие дори от вас.

Рейн изръмжа, не силно, но усетих вибрациите в бетона.

— Василиск отцепник — повтори кралят дракон и потупа с нокти по пода. — Чувал съм за това парвеню Кобалт. — В гласа му се усети раздразнение. — Предполагам, че заради него Орденът внезапно се появи в моя град?

— Да. Смятаме, че Орденът също ги търси.

Ноздрите на дракона потрепнаха.

— Тогава защо да рискувам да се разкрия, когато Орденът пъпли наоколо благодарение на вашия непокорен агент? — попита той. — Като ви помагам да го намерите, може да разкрия операциите си пред Ордена. Успявам да ги избегна от много, много време. И не възнамерявам да променям това.

Стомахът ми се преобърна. Ембър беше близо, усещах го. В същия град, на същата територия. Просто трябваше да я достигна преди Ордена. Или преди да напусне града с отцепника и да се върнем пак на изходна позиция. Решимостта ми нарасна и аз поех дълбоко дъх. Не можех да позволя на никого, дори на владетеля на Лас Вегас, да изложи на риск сестра ми или моите планове.

— Сър — започнах аз и Рейн сведе поглед към мен, развеселен и изненадан. Усетих, че господин Смит ме гледа невярващо, и разбрах, че вероятно нарушавам протокола — малко да посмее да противоречи на Змей… Беше рисковано, но вече бе твърде късно да отстъпя. Обърнах се към древния дракон и казах спокойно: — Простете, сър, но за вас ще е от полза да ни помогнете. Имате много ресурси на разположение и колкото по-скоро намерим Ембър, толкова по-скоро Орденът ще напусне града ви. Със сигурност това е достатъчна причина да ни сътрудничите.

Рейн наклони огромната си глава и на муцуната му се появи сянка от усмивка.

— Така ли, малкия? — рече с тих и смъртоносен глас, от който по тила ми изби студена пот. — Изглеждаш много сигурен.

— Тя ми е сестра — отвърнах. — Никой не я познава така добре като мен. — Древните очи продължаваха да ме наблюдават немигащи и аз потиснах страха. — Просто трябва да я открия. Трябва само да разбера къде е. Мога да я върна в „Нокът“.

— Момчето има право, Рейн — намеси се господин Рот. Исках да го погледна, но не смеех да откъсна вниманието си от Змея, който се взираше в мен. — Щом върнем госпожица Хил и се справим с отцепника, Орденът няма да има причина да остава във Вегас. Те ще си тръгнат, ние ще се върнем в организацията, а вашата помощ ще е високо оценена, щом стигне до знанието на Древния змей.

— Сигурен съм — каза Рейн, без да откъсва очи от мен. — Но нека те попитам нещо, малкия. Ами ако сестра ти е изгубена завинаги, ако откаже да се върне в организацията? Тогава?

Преглътнах с мъка, осъзнавах, че ме изпитва, иска да разбере колко далеч съм готов да стигна.

— Всеки иска нещо, сър — отвърнах. — Всеки си има цена. Ембър е с отцепника Кобалт, а дори той има слабо място. Ако открием тези слаби места, ще хванем и двамата.

Рейн издиша продължително и гръмовно, изпълвайки въздуха с миризмата на сяра.

— Говориш като истински дракон от „Нокът“. Много добре — изръмжа той и се надигна, а моят пулс отново се учести. — Имам няколко агенти, които могат да ги проследят. Единият ни е бил много полезен, той държи под око онези части на града, които не мога да наблюдавам. Ще накарам хората си да се свържат с него. Ако малкото и отцепникът наистина са тук, той ще знае къде да ги търси. — Върхът на опашката му удари по земята и той примигна бавно. — Това достатъчно ли ще е за вас, господин Хил?

Отново не гледаше към Рот, а към мен. Аз сведох глава и отвърнах възможно най-признателно:

— Да, сър. Благодаря ви, сър. „Нокът“ няма да забрави това.

— Сигурен съм, че няма. — Той поклати голямата си глава. — Но може да си поговоря с Древния змей за някои малки умници, които преминават границите. Предполагам, че имаш план как да се справиш с момичето и отцепника, щом ги откриете?

Мислите ми вече препускаха. Да върна Ембър и да се погрижа отцепникът да не я отведе отново. Само това имаше значение. „Нокът“ ме наблюдаваха — не можех да ги проваля.

— Да — отвърнах и стиснах челюст. — Имам.