Джули Кагава
Война (18)

18.
Ембър

Ръцете ми не спираха да треперят.

Не можех да ги спра. Сърцето ми препускаше, а нервите ми бяха като заредени с електричество. Треперещите ми пръсти още се свиваха около гладката дръжка на пистолета в скута ми. Пистолетът, с който бях застреляла човек.

Стомахът ми натежа и аз затворих очи, но не помогна. Още го виждах, отпуснатото лице и безжизнените, втренчени очи. Дупката от куршума на челото му, от която се процеждаше кръв. Дори не си спомнях как натиснах спусъка. Реагирах, щом го видях в отвора на тавана да се цели в Гарет. Без да мисля, също като в базата на Ордена — бързо и смъртоносно, почти инстинктивно. Сега един човек бе мъртъв заради мен. Бях се превърнала в убиец, точно както „Нокът“ искаха.

Лилит би се гордяла с мен.

— Къде отиваме? — отекна до мен гласът на Гарет, беше спокоен и овладян. Той изобщо не звучеше разтревожен или изплашен, сякаш да си на мушката на снайперисти, да проникваш в къща и да повалиш двама въоръжени войници бе просто ежедневие за него. Просто работа. За миг изпитах презрение към хладнокръвието му. Току-що бях убила човек, един от неговите бивши братя по оръжие; можеше да се очаква да е леко разстроен от това.

— Към центъра — отвърна Райли, без да се обръща. Седеше на предната седалка и караше джипа, както и мотора: бързо и целеустремено. До него Уес се беше сгърбил над лаптопа си и не вдигна поглед, когато Райли взе един завой на скорост и гумите изпищяха.

— Близо до Стрип. Имам приятел, който може да ни скрие.

— Ами колата? — Гарет погледна през задния прозорец, може би търсеше примигващи светлини. — Предполагам, че собственикът й няма да е много щастлив, ако види, че сме й издърпали жиците, за да я запалим.

Уес се изхили.

— Жиците ли? Моля ти се. В Ордена така ли го правите? Колко примитивно! — Почука с два пръста по главата си. — Съвременните коли имат прекрасни компютъризирани мозъци, които можеш да включиш с телефона си. Това ги прави доста по-лесни за хакване, ако си разбираш от работата.

Чудесно — помислих си и скръстих ръце. Пистолетът падна на седалката до мен. Не исках да го гледам, камо ли да го докосвам повече. — Значи вече сме убийци и крадци на коли.

Леко щракване ме накара да вдигна очи. Гарет бе взел пистолета и плавно вдигна предпазителя. Хвана го за дулото и ми го подаде. Сивите му очи ме гледаха сериозно.

— Нямаше избор — каза той, като издържа погледа ми. — Тези войници щяха да ни убият. Нямаше друг вариант, направи каквото трябваше.

Буцата в гърлото ми стана още по-голяма и аз погледнах оръжието, сякаш беше огромен отровен паяк. Принудих се да протегна ръка и свих пръсти около вече топлия метал.

— Знам — прошепнах и го оставих внимателно до крака си. — Но това не променя нещата. — Погледнах предпазливо напред към Райли и Уес, които разговаряха тихо. Уес сочеше нещо на картата на лаптопа, където една светеща синя точка приближаваше до кръстовище. Райли изпсува, даде газ и мина на жълто в последната секунда. Като че ли не слушаха какво става на задната седалка, но аз все пак сниших глас:

— Не искам да бъда като тях. Като „Нокът“ или като Ордена. Ако започна да убивам, без да се замислям, ако се превърне в инстинкт, защо изобщо напуснах „Нокът“ тогава? Какво ме прави по-различна от Усойницата, в която искаха да ме превърнат?

Стресна ни вой на сирена. Една полицейска кола профуча в обратната посока с мигащи сини и червени светлини. Бързаше към далечния стълб от черен дим, който се виеше в небето. Войникът се облегна назад и се вгледа през прозореца. Не отговори на въпроса ми.

Слънцето бе залязло зад далечните планини и беше оставило само избледняваща оранжева следа на хоризонта, когато стигнахме до центъра на града или до Стрип, както го наричаше Райли. Временно забравих за нещастието си, защото притисках нос към прозореца и зяпах чудесата пред нас. Никога не бях виждала толкова коли, светлини и хора. Улиците буквално сияеха; хотели, казина, огромни знаци, монументи, всички светещи с неонов блясък на фона на притъмняващото небе. Минахме покрай анимационен махащ каубой, а по купола на миниатюрен султански дворец играеше цветна дъга от светлини. Зърнах Айфеловата кула, която блещукаше в златно на нощното небе и се извисяваше над улиците като маяк.

Осъзнах, че не е Айфеловата кула; доколкото знаех, тя беше в Париж, а това очевидно бе само копие. Но все пак беше огромна и впечатляваща.

— Затвори си устата, Огнено момиче — каза Райли развеселено, докато се носехме по покрай сгради, хора и безкрайна върволица от коли. — Замъгли прозореца.

Откъснах поглед от огромните постройки и се плъзнах назад в седалката.

— Ще спираме ли скоро? — Надявах се на положителен отговор.

Райли изсумтя.

— Не тук. — Веселието му изчезна. Погледна мрачно през прозореца към блестящите сгради. — Определено не и на Стрип. Вегас е огромен източник на паричен поток за организацията. Забили са нокти буквално във всеки порок, за който можеш да се сетиш — хазарт, наркотици, стриптийз клубове, всичко. — На лицето му се изписа отвращение. — Слава богу, тук няма много дракони. Всъщност само един. Но той е темпераментно копеле, което изнервя „Нокът“ и притежава почти всички хотели и казина по Стрип. Влезем ли в погрешната сграда, все едно се разхождаме със светлинни надписи над главите.

— Тогава защо сме тук? — изрече Гарет въпросът, който занимаваше и мен. — Ако „Нокът“ има такова голямо влияние в този град, защо рискуваме да останем тук?

— Защото искам да разбера какво са намислили — сопна се Райли и го изгледа лошо. — Искам да знам защо моите тайни квартири изчезват и дали „Нокът“ се занимават с нещо потайно. По-потайно от обикновено. Искам да знам как Орденът е разбрал за мен, след като досега нямаха никаква представа. Ако цялата ми мрежа е в опасност, искам да знам защо и как мога да го предотвратя. — Обърна се, стисна волана и присви очи.

— Имам един контакт тук — каза накрая. — Дал му съм задача да следи всички ходове на Ордена и организацията. Нищо не се случва във Вегас, без той да разбере. Ако някой знае какво става, той ще е.

Излязохме от Стрип и оставихме огромните хотели и ослепителните светлини зад гърба си. Няколко минути по-късно Райли спря колата до пътя.

— Добре, да вървим. Хотелът, който ни трябва, е на две пресечки по-надолу, но ще оставим колата тук. Сигурен съм, че вече е обявена за открадната. — Извърна се към нас и погледна пистолета, който още държах. — Скрийте оръжията. — Гарет веднага се обърна да вземе чантата от задната седалка. — Последното, което ни трябва сега, е някой да извика ченгетата. Не привличайте внимание. Ще го направим бързо и тихо. О, и още нещо! Уес, нали им намери документи?

Човекът измърмори нещо и вдигна две пластмасови карти, без да откъсва поглед от компютъра. Райли ги грабна от пръстите му и ни ги подаде.

— Фалшиви самоличности за пред хотела — обясни той, когато поех шофьорската книжка и се вгледах любопитно в нея. Видях ухилената си физиономия, позната и объркваща; нямах представа откъде е взел снимката. Според книжката се казвах Емили Гейтс и бях на двайсет и една.

Обзе ме любопитство и вълнение. Какво можех да направя с фалшива лична карта във Вегас? Определено се сещах за това-онова.

— Би трябвало да минат през повечето рутинни проверки — каза Райли, а Гарет плъзна своята в джоба си и продължи да прибира оръжията. — Но не искаме да привличаме внимание. Затова никакви поръчки от бара или разходки из казиното. Тези карти са само за да получим достъп. Огнено момиче… — Златните му очи ме огледаха преценяващо. — Чу ли какво казах? Ще се спотайваме, ясно ли е? Да обяснявам ли какво означава това?

Сбърчих нос.

— Знам какво означава, умник такъв.

Горната му устна потрепна.

— Просто не го забравяй и опитай да не се разсейваш от всичко лъскаво.

Извъртях очи. Гарет закопча торбата, преметна я на рамо и отвори вратата. Сух ветрец разроши косата ми, когато излязох на горещата, претъпкана улица във Вегас.

Райли ни поведе устремно към една пресечка и предупреждението му бе забравено на мига. Не можех да спра да се взирам в… е, добре де, във всичко. Кресънт Бийч беше малко, заспало градче, с няколко шосета и не много големи сгради. Вегас беше като друг свят. Никога не бях виждала редици с толкова високи постройки, че образуваха каньон от стени, или толкова сияещи светлини, че от блясъка им не се виждаше нощното небе, или пък безкрайната река от коли, чиито червени задни светлини се нижеха чак до хоризонта. За нещастие ходенето по претъпканите тротоари, докато опитваш да видиш всичко наоколо, не е лесна работа. Все се бутах в някого, мърморех извинения и получавах подразнени погледи.

— На шест часа — прошепна глас, докато бях забавила крачка, за да зяпам сграда от другата страна на улицата. Обърнах се объркана… и някой едва не се стовари отгоре ми с приглушено проклятие. Примигнах и погледнах към Гарет. Той ме стрелна с полуразвеселен, полуподразнен поглед, а после пак започна да оглежда тълпата.

Усмихнах се вяло и тръгнах в крачка с него.

— На шест часа? Това ли е войнишкият израз за „гледай какво правиш, по дяволите“?

— Сега сме на вражеска територия. — Той се взираше в двама здравеняци, но се отпусна, щом ни подминаха. — „Нокът“ и Орденът ни търсят. Може да имат вече агенти по улиците. Малко предпазливост вероятно би била… благоразумна.

Смъмрена, аз го последвах, като опитвах да не изоставам. Гарет се движеше през тълпата като риба във вода, металносивите очи постоянно оглеждаха, наблюдаваха. Помнех колко неприятно му беше сред тълпата в Кресънт Бийч, колко бе напрегнат, сякаш всеки миг нинджа ще скочи отгоре ни от някоя саксия. Но тогава, в спокойното малко градче на брега, това ми се струваше странно. Сега вече разбирах. Вероятно тази параноя неведнъж му бе спасявала живота.

Накрая Райли ни поведе през огромен паркинг и през вратите на по-малка, но все пак впечатляваща сграда. Хотел градина и казино „Ниро“, оповестяваше знакът. Два мраморни лъва пазеха входа, макар че някой беше нарисувал тънки мустачки под носа на единия. Вратите се плъзнаха назад и ние пристъпихме в ярко осветено фоайе със зелени плочи на пода. Имитации на мраморни гръцки колони опасваха стените и статуи на полуголи гърци се гушеха в нишите. Огромната рецепция заемаше цялата задна стена, а отстрани, зад фалшива мраморна арка кипеше, блещукаше, звънтеше и сияеше казиното — като огромен, осветен от неон цирк.

— Е, пристигнахме — каза Райли с престорен апломб и посочи към казиното със саркастична усмивка. — Добре дошли във Вегас.