Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нокът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
aisle(2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Джули Кагава

Заглавие: Война

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Pro Book

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Деница Василева

ISBN: 978-954-2928-86-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10383

История

  1. —Добавяне

17.
Кобалт

Преди дванайсет години

Почти стигнах.

Притиснах гръб към стената на офиса, бях стаил дъх. Двама войници вървяха по коридора точно пред вратата, ботушите им тропаха в синхрон. Завиха зад ъгъла и изчезнаха от поглед, а аз издишах бавно от облекчение. Проникването тук беше адски трудна работа, с повече разминавания на косъм, отколкото ми понасяше. Изискваха се значителни умения, за да стигна дотук незабелязан, а ми предстоеше и да се измъкна, след като приключа. Но всеки проблем с времето си.

До отсрещната стена имаше голямо дървено бюро с компютър. Притиснах се в ъгъла, набрах номер и вдигнах телефона до ухото си. Едно позвъняване и някой вдигна.

— Вътре съм — прошепнах. Плъзнах се покрай бюрото, включих екрана и извадих флашката от джоба си. — Сега вкарвам програмата. — Пъхнах я в компютъра.

За няколко секунди нищо не се случи. После в горния край на екрана се появи прозорче, малки бели цифри над ивица с показател нула процента. Примигна на един процент, след това на два, а цифрите се превъртаха. Много, много бавно.

О, моля те, не бързай — помислих си, докато се взирах в отворената врата. — Ситуацията не е на живот и смърт. Само аз, един дракон, съм се наврял сред Ордена. Но ти не се притеснявай.

По коридора отекнаха стъпки, постепенно приближаваха. Потрепнах и се скрих зад бюрото, а после се сврях още повече в ъгъла, защото в стаята долетяха гласове — говореха за срещи, проучвания и други скучни неща. Двама човеци подминаха вратата и продължиха по коридора, без да забавят крачка. Изчаках да изчезнат напълно, преди да надникна към брояча.

Осемдесет и шест процента. По дяволите! Колко време отнема хакването на файл? Потиснах нетърпението си и зачаках. Барабанях с пръсти по пода, докато ивицата най-сетне се изпълни и стигна сто процента. Измъкнах флашката, напъхах я в джоба си и се изправих. В мен се разливаше облекчение и странно мрачно усещане. Едно нещо бе свършено.

Но още не бях приключил. Раницата тежеше на гърба ми, напомняше ми какво предстои. Измъкнах се от стаята и тръгнах през сградата нащрек за пазачи, докато не стигнах до стълбите. Според Главния Василиск последната ми цел бе под мен, на най-долния етаж.

Коридорите бяха тъмни, но в дъното на един от тях от отворена врата се изливаше светлина, долитаха човешки гласове. Слава богу, целта ми не беше далеч. Тя се намираше зад една невзрачна бяла врата в края на пуст коридор, напълно неохранявана. Вратата беше заключена, но това не беше проблем за мен. Открехнах я.

Лъхна ме студен въздух и дъхът ми излезе на облаче, докато оглеждах помещението. Стаята беше без прозорци, гола и почти леденостудена. Стените също бяха голи, подът — празен, ако не се броят трите метални конзоли в центъра, които примигваха с десетки зелени и сини светлини. Като за помещение със сървъри, това беше относително малко, не приличаше на огромните зали с десетки конзоли по пода, които бях виждал в другите сгради. Тези сървъри вероятно осигуряваха само необходимата информация в това изолирано съоръжение. Чудех се защо „Нокът“ искат да ги взривят. Все пак имах мисия и не ми влизаше в работата да задавам въпроси. Колкото по-скоро приключех тук, толкова по-скоро щях да си тръгна.

Свалих раницата от гърба си, клекнах и внимателно извадих подплатено черно куфарче. Отворих го. В него имаше взривател и сърцето ми подскочи. „Новата играчка“, която трябваше да изпробвам, беше бомба, и то не каква да е. Тази бе по-мощна от обикновен експлозив, според думите на обучителя ми. Комбинация от наука, магия и драконов огън, опаковани в този малък, смъртоносен пакет. Драконовият огън не беше като обикновения; той бе по-горещ, по-яростен и можеше да разтопи стомана и да овъгли плът за минути. Имаше свойството да се прилепя към всичко и да го поглъща, докато не го изпепели напълно. Дори сега, с цялата тази технология, инструменти и огнестрелни оръжия, които драконите бяха възприели през вековете, дъхът ни си оставаше най-смъртоносното ни оръжие. То най-много плашеше Ордена в битка. Ако всичко минеше, както очакваха в „Нокът“, бомбата щеше да разруши не само стаята и да превърне сървърите на прах, но и да пръсне киселинен драконов огън по целия етаж, да избие стени, да отслаби основите и да срути цялата сграда.

Разбира се, всеки озовал се в експлозията, щеше да се превърне в почернял скелет, и от тази мисъл ми призля. Още убийства. Още смърт. Но поне целта беше въоръжена база на Ордена, пълна е активни войници, решени да изтребят нашата раса. Те разбираха своята роля в тази война; те знаеха точно с кого се бият.

Мисли каквото ти е угодно, Кобалт. Просто приключвай с това.

Възможно най-внимателно поставих бомбата на плочите на пода и я плъзнах под една от конзолите. Тя блещукаше мътно в сенките, тиха и смъртоносна, и за миг се поколебах, втренчен в нея. Да натисна бутона — само това трябваше да направя. Да натисна бутона и да се разкарам. Най-опасната мисия в живота ми бе почти приключила. И аз бях почти готов да си тръгна.

Съвзех се, посегнах надолу и натиснах малкия червен бутон отстрани. Чу се щракване и на миниатюрния черен екран засияха цифри. Примигнаха, после започнаха обратно броене.

15:00

14:59

14:58

Бързо се изправих, стъпките ми отекваха тежко, докато вървях към вратата. Петнайсет минути. Петнайсет минути преди това място да се взриви в адска огнена буря и да изпепели всички вътре.

Това са войници — напомних си отново, щом стиснах дръжката. — Те са приели рисковете. С всеки убит войник спасяваш живота на дракони. Това е за доброто на всички ни.

Тогава защо имах чувството, че ще повърна, ако се замисля малко повече по въпроса? Отворих вратата, излязох от стаята…

… и се озовах пред момиченце.

Застинах. То гледаше нагоре към мен със зелени, оценяващи очи на кръгло бледо лице. Беше облечена с проста жълта рокличка, а къдриците на светлорусата й коса се спускаха по раменете. Изглежда, изобщо не се страхуваше и за част от секундата се взирахме един в друг.

После момичето примигна със сериозните си зелени очи.

— Не бива да си тук — рече тихо.

Мускулите ми инстинктивно се напрегнаха, готови за скок, за да й запуша устата и да я завлека обратно в стаята. Знаех, че не мога да я оставя да избяга и да вдигне по тревога цялата база. Но докато се взираше в мен, дръзка и все пак предпазлива, аз застинах. Тя беше дете, едва на шест-седем години. Не беше войник, дори не беше възрастна. Ако я сграбчех сега… вероятно щях да я убия.

Момичето наклони глава настрани, докато се опитвах да взема решение.

— Какво правиш? — прошепна тя тихо, сякаш бяхме заговорници. — Криеш ли се от някого?

— Ами… да. — Нямах представа какво още да й кажа. Ако се разпищеше, шансовете ми за оцеляване бяха нулеви. Но мисълта да я убия, да усетя как изпуква това тънко вратле под пръстите ми, ме ужасяваше. Все пак знаех, че когато порасне, тя ще мрази нашия вид и ще иска унищожението ни. Защото беше част от Ордена, а те това вършеха. Взимаха нормални и невинни хора като това дете и ги превръщаха в мразещи драконите фанатици.

Малкото човече пак примигна.

— Защо? — попита все така тихо. — Кой те търси? Беля ли си направил?

О, определено.

— Не — прошепнах с — надявах се — небрежна усмивка, и свих рамене. — Ами… играя на криеница с някои от войниците. — Още докато го изричах, потрепнах вътрешно, толкова глупаво звучеше, но не можех да спра сега. — Това е… ново упражнение — продължих и тя се намръщи. — Трябва да ме открият преди да изтече времето или аз ще победя. Но ако ме хванат, ще мия чиниите на всички цял месец.

Момичето се намръщи още повече, почти се разгневи.

— Това не е честно! — прошепна с възмущение. — Те са много, а ти си сам. Не е честно. — Сложи ръце на хълбоците си и аз пак свих рамене, в смисъл на „какво да направя?“. Тя сбърчи носле и сви подразнено устни. — Те ще мият ли твоите чинии, ако победиш?

— Ами… не. — Питах се как се забърках в този откачен разговор и как да се измъкна, без да ме разкрият.

— Защо не?

— Ами защото…

— Мадисън? — извика някой по коридора и аз настръхнах. Това беше. Щяха да ме хванат, защото бях достатъчно глупав и мекушав и не бях накарал хлапето да замълчи, когато имах възможност. Момиченцето се извърна с широко отворени очи, после ме погледна и прошепна:

— По-добре бягай. Ще те видят.

Взирах се смаян в нея, а тя махаше с ръце към мен и вървеше заднишком.

— Върви — прошепна отново. — Бързо се скрий! Няма да кажа, че си тук, обещавам.

— Мадисън! — Гласът звучеше раздразнено и по-близо. Момиченцето се усмихна и преди да направя или кажа нещо, се обърна и изчезна зад ъгъла така бързо, както се беше появило.

И аз останах сам.

— Ето къде си била — каза мъжкият глас. Притиснах се към рамката на вратата и слушах изтръпнал. — Реших, че сигурно си тук. Колко пъти съм ти казвал да не се отдалечаваш? С кого говореше?

— С никого — отвърна Мадисън някак твърде сладко. — Исках да видя дали Питър е тук. Той обеща да ми покаже стаята със сървърите, ако съм послушна. — Сърцето ми се разбумтя, но мъжът, който и да беше, просто изсумтя.

— Тази твоя мания по компютрите… Ела. Трябва да приключа с последния доклад и ще идем да закусим.

Стъпките им отшумяха по коридора. Врата се затръшна и пак настана тишина. Издишах бързо и се свлякох до стената.

На кооооосъм, Кобалт. Още си късметлийски кучи син. Сега се разкарай оттук, преди бомбата да гръмне…

По дяволите! Бомбата.

Понечих да се скрия отново в сенките и да се измъкна от сградата възможно най-тихо, с надеждата, че някак ще избегна срещи с войници и смъртоносната експлозия.

Тогава… се поколебах. Насред базата на Ордена, обграден от врагове, които биха ме убили на мига, и докато времето ми изтичаше, аз се поколебах, не можех да направя и една крачка. Ако си тръгнех сега, ако приключех мисията и си тръгнех, всички на този етаж щяха да умрат.

Включително детето. Мадисън, момиченцето, което бях срещнал за минута-две, щеше да умре. Тя беше човек, беше част от Ордена, но не беше войник. И без дори да го знае, ми спаси живота.

Прекарах ръце през косата си.

Е, какво ще правиш, Кобалт? Няма да приключиш мисията? Ще се върнеш в „Нокът“ и ще признаеш провала си? Знаеш, че няма да приемат това.

Не, нямаше да го приемат. Оставаха ми точно три възможности. Да се върна в „Нокът“ с провалена мисия. Да приема наказанието им, каквото и да е то, и да знам, че вече няма да ми се доверят, че ще ме смятат за ненадежден, некомпетентен и някак покварен. На „Нокът“ не им трябваха провалили се дракони; бъдещето ми в организацията бе сигурно само ако останех ценен за тях. Това беше кариерно самоубийство, но можех да спра бомбата, да се върна в „Нокът“ и да се изправя пред последствията, каквито и да бяха те.

Или можех да довърша започнатото: да оставя бомбата да се взриви, макар че ще умрат още хора. Макар че онова дете щеше да изгори като всички останали, защото ме беше оставило да си тръгна. И може би вече никога нямаше да мога да заспя, без да видя лицето й, което се взира в мен от сънищата ми.

Но разбира се, имаше и още една, последна възможност.

Усетих стягане в гърдите, стомахът ми се сви на болезнени възли. Изглежда, всичко се свеждаше до това. Да избягам или да остана? Да продължа с организацията или да рискувам сам? Преследван. Мразен. Предател на своите.

Отцепник.

Ръцете ми трепереха, страхът се разля из мен, когато осъзнах истината. Не можех вече да върша това. Не можех да се върна в организацията, като знам, че едно малко дете е умряло… не, че съм я убил, а на „Нокът“ няма да им пука. Защо да им пука? Тя беше просто човек, а човешкият живот не означава нищо за драконите. Ако неколцина смъртни умрат, за да се опази нашата раса, значи жертвата си е струвала.

Но на тях не им се налага да гледат лицата на обречените; въпросните жертви, последствията от нашата война никога не стигат до бюрата им. Затова имат мен. Аз вършех им мръсната работа.

Не, вече не. Това свършваше тук.

Изтръпнал, аз се върнах в стаята със сървърите и се приближих до бомбата — малка, зловеща, с червен тиктакащ брояч. Погледнах я и всичко в мен изстина.

2:33

2:32

2:31

Две минути? Как така? Дори след разговора с Мадисън нямаше начин да е минало толкова време. Но причината веднага ми стана ясна: таймерът се движеше два пъти по-бързо от обикновен часовник и поглъщаше секундите с плашеща скорост. Сякаш пред очите ми се забърза още повече, цифрите почти се размазваха пред очите ми. Зави ми се свят, щом осъзнах какво означава това. Нямаше как да се измъкна навреме. Ако не се бях върнал, щях да загина с всички хора при взривяването на сградата.

Заля ме ужас. Свлякох се на колене и извадих клещите за жици. Втренчих се в плетеницата от кабели около бомбата. Червен, син и жълт. Ръцете ми трепереха, но аз се стегнах. Нямаше значение дали ще сбъркам, смъртта ми просто щеше да дойде няколко секунди по-рано.

Стиснах другия си юмрук. Без да му мисля повече, нагласих клещите около една от червените жици и преди да се разколебая, стиснах и я прерязах.

Устройството нададе зловещо писукане… и спря. Нищо не се взриви в ослепителен драконов огън, а моето сърце заби отново.

Пуснах клещите и прокарах ръце по лицето си, всичко в мен се сви и мисълта за стореното — и за стореното от тях — ме връхлетя с пълна сила. Може би бомбата беше дала дефект, може би имаше някаква техническа причина за ускоряването на брояча. Но аз знаех, че не е случайно. „Нокът“ не очакваха да се завърна при тях.

Изправих се като в мъгла и запристъпвах към изхода. Страхът забиваше нокти в мен — черен и парализиращ. „Нокът“ бяха целият ми живот; цялото ми съществуване бе преминало в служба на организацията. Знаех какво ще стане, щом разберат, че не съм умрял. Бях съвсем наясно какво правят с онези, които се превръщат в отцепници. Но нямаше връщане назад. Това беше неизбежно. Знаех го, моят обучител го знаеше… и „Нокът“ също го бяха разбрали. Дните ми на шпионски мисии, саботажи и взривяване на сгради, пълни с невинни хора, бяха свършили.

Това е. Спомних си как Мадисън ми се усмихна и решимостта ми нарасна. Край. Чу ли, шефе? Приключих. Агент Кобалт беше дотук.

Прекосих стаята, отворих вратата и се стопих в сенките. Все още не се бях измъкнал от Ордена, но дори да избягах, една от целите на организацията все пак щеше да бъде изпълнена. Тази вечер един агент на „Нокът“ щеше да умре. Защото от този миг агент Кобалт вече не съществуваше.