Джули Кагава
Война (16)

16.
Гарет

Хукнах през улицата с всички сили, Ембър ме следваше по петите. Знаех, че сме уязвими; въпреки разсейването имаше вероятност снайперистът да ни забележи. Но явно внезапната експлозия бе достатъчно впечатляваща, защото стигнахме до другата страна, без да прозвучи нито един изстрел, и се скрихме зад една къща.

Сградата, която бяхме напуснали, бързо се превръщаше в клада, огнени езици плющяха през прозорците и от покрива, защото драконският огън беше по-яростен и по-горещ от обикновения. Разбира се, това не остана незабелязано в квартала. По улиците се чуваха викове, хора излизаха от къщите си, събираха се на тротоара и зяпаха огъня. Пред горящата къща бързо се заформи цяла тълпа, съседите разговаряха помежду си или по телефоните си. Някои дори снимаха. Скоро щяха да пристигнат полицаите и пожарникарите и вероятно щяха да отцепят цялата улица. Нямахме много време.

— Насам — казах на Ембър я се запромъквахме бързо нагоре, криволичехме между огради и използвахме всяко прикритие, но напредвахме към къщата на ъгъла. Ембър не се отделяше от мен, не се поколеба, не забави ход, следваше ме неотклонно. Вече нямаше стрелба по къщата; отпред се бяха събрали твърде много хора. Орденът не би рискувал стрелба по цивилни. Но не искахме войниците да ни проследят. Или да съобщят на другите къде отиваме. Заплахата трябваше да бъде елиминирана преди бягството.

Което означаваше, че трябва да се изправя лице в лице с тях.

За миг, докато с Ембър клечахме зад паркирана на една алея кола и се приготвяхме да хукнем към следващото прикритие, почувствах пробождане на вина. Какво правех? Това бяха моите братя, мъжете, с когото се бях сражавал рамо до рамо само преди няколко седмици. Ами ако познавах снайпериста? Ами ако идех там… и видех Тристан? И ако бившият ми партньор се взираше в мен през мерника, би ли могъл да натисне спусъка? Аз бих ли могъл?

Приближихме се до последната къща, промъкнахме се през прогнилата ограда и после през буренясал двор. Устремихме се към вратата. Вече нямаше време за съжаления. Бях направил избора си. Минали приятелства, спомени, другарството, от което бях част — вече нямаха значение. Орденът щеше да убие и мен, и спътниците ми, ако не направех нещо.

Стигнахме до задния вход, проста дървена врата, вероятно заключена отвътре. Нямаше време да се занимавам с ключалката, нямаше време за тихо проникване. Изритах я в слабото място точно до дръжката и тя полетя навътре с трясък.

Къщата беше пуста и тъмна, осеяна с боклуци и паяжини. На прозорците бяха заковани летви, а въздухът беше прашен и задушен. Дървени стълби до стената вляво водеха към втория етаж. Не се виждаха войници, но вероятно бяха горе.

Озърнах се към Ембър и тръгнах по стълбите, насочил пистолета напред. Те водеха до малък коридор с две спални една срещу друга, вратите им бяха открехнати и откриваха празни стаи с оголени подове и стени. Дървената стълбичка към тавана беше смъкната и висеше в средата на коридора.

Когато тръгнах към нея с готово за стрелба оръжие, зърнах с периферното си зрение мимолетно движение. Един войник излезе от съседната спалня с вдигнат за стрелба пистолет и аз се извъртях, ударих го по китката и той изпусна оръжието. Веднага се хвърли, сграбчи ръката, с която стисках пистолета, и ме блъсна в стената. Беше по-едър от мен, набит и широкоплещест, с бръсната глава и малки черни очички. Разпознах лицето му, макар че не помнех името му. Белег криволичеше около долната му устна. Той изръмжа и блъсна китката ми в касата на вратата зад мен. Болка се стрелна в ръката ми, а пистолетът падна на пода.

— Шибан предател — изрева той и замахна към слепоочието ми, но слава богу, пусна китката ми. Успях да блокирам удара, наведох се и вдигнах ръка, но той все пак ме уцели и главата ми се извъртя настрани. Замахнах с юмрук и го ударих под ребрата. Той изсумтя, блъсна ме в стената и посегна към лицето ми. Отбих удара и се извъртях с движението, като използвах инерцията, за да го блъсна в стената.

Той замахна с лакът към мен, но аз отскочих и закачи само бузата ми, после забих крак странично в коляното му. Чу се пукане и кракът му се подгъна. Докато се свличаше на пода с рев, аз увих ръка около гърлото му и притиснах с другата врата. Той се загърчи, мяташе ръце, опитваше да се освободи от хватката ми, но аз стисках зъби и не помръдвах, броях секундите. На осем и половина кръвта вече не доставяше кислород на мозъка му, той потрепери и се отпусна в ръцете ми.

Поддържах го още няколко секунди, после оставих тялото да се свлече. Един войник бе повален. Но партньорът му, вероятно самият снайперист, трябваше да е близо…

Пред мен изгърмя изстрел.

Подскочих, готов за атака, после замръзнах. Ембър, пребледняла и с широко отворени очи, стоеше на върха на стълбището, насочила димящ пистолет към тавана зад мен. Със сърце в гърлото, аз се обърнах и видях как едно тяло се свлече от стълбичката към тавана и се стовари с трясък на пода.

На челото му имаше малка дупка, точно над очите — перфектен изстрел. Кръв струеше по носа към зиналата от изненада уста. Една от безжизнените ръце още стискаше пистолет с извит на спусъка показалец.

Ембър изпъшка леко и свали оръжието си.

— Аз… аз го видях през дупката — прошепна тя, звучеше замаяна. Ръката й трепереше, когато посочи немощно стълбите към тавана. — Той имаше пистолет… целеше се в гърба ти. Не знаех какво друго да сторя.

Трепереше и гледаше със стъклен поглед тялото на пода, сякаш го чакаше да помръдне. Когато това не стана, тя вдигна очи към мен и каза почти умолително:

— Аз да не би…? Той…?

Издишах и затворих очи.

— Той е мъртъв.

Наведох се да взема пистолета си, без да поглеждам войника, в случай че е някой познат. Изправих се и проверих по навик оръжието. Всичко ме болеше и по тялото ми започваха да разцъфват синини. Главата му пулсираше, вратът и гърбът ми бяха наранени от блъскането в стената. Но все още бях жив.

Накрая, неизбежно, погледът ми се отклони към сгърченото под стълбите тяло, към снайпериста, който беше стрелял по нас от прозореца на тавана. За част от секундата се напрегнах при мисълта, че може да видя познато лице с къса тъмна коса и втренчени в нищото сини очи. Но човекът под стълбите беше по-възрастен от Тристан, непознат. Въпреки мъчителната вина за стореното току-що, изпитах леко облекчение. Вече бях истински враг на Ордена. Бях се сражавал на страната на древните ни врагове и бях повалил бившите си братя по оръжие, но поне днес нямаше да се изправя пред най-страшния за мен сблъсък.

Надявах се никога да не се стигне дотам.

Ембър още стоеше пред стълбите и се взираше в мъртвия войник. Ярката й коса беше в силен контраст с посивялото лице.

— Аз го убих — прошепна тя задавено и ужасено. — Той наистина е мъртъв. Аз не исках… Не исках…

— Ембър. — Пристъпих към нея и тя отскочи леко трепереща и с широко отворени очи. Стомахът ми се сви от съчувствие. Помнех първото си убийство, преди няколко години, но вече ми се струваше преди цяла вечност. Беше дракон и макар че получих единствено похвали и възхищения от братята си, никога не забравих как се взираше в мен, докато лежеше на тревата. Помнех този поглед, объркан и ужасен, преди очите да изгубят блясъка си и да настъпи смъртта. Не говорих с никого за това, но кошмарите от онзи ден ме преследваха със седмици.

Знаех какво изпитва Ембър сега и ми се щеше да можех някак да я успокоя или да й дам време. За жалост не разполагахме с такова.

— Хайде — казах й и тръгнах към стълбите. — Бързо, преди да е дошла полиция. Не бива да ни хванат тук.

Тя примигна, когато минах покрай нея и ме последва надолу по стълбите.

— Ами… тялото? Полицията ще го намери. Ако не друго, ще има поне разследване на убийство. Ако някой ни е видял да влизаме в къщата, ще ни търсят.

— Не е много вероятно.

Тя се смръщи на резкия ми отговор.

— Откъде знаеш? — Защото Орденът си има начини да покрие това — обясних, докато се промъквахме покрай избелелите стени към изхода. — Войникът, когото уби — посочих към празната сграда, — е призрак. Всички сме призраци. Нямаме минало, нямаме друго семейство, освен Ордена. Не сме регистрирани в нито една система. Когато умрем, изчезваме, сякаш никога не сме съществували.

— О… — Все пак не звучеше много успокоена. — Това е… тъжно. Толкова битки и накрая никой дори не си спомня за вас.

Нямах отговор на това и тя замълча. Промъкнахме се през оградата и се свихме на ъгъла на улицата. Оглеждахме тълпата около горящата къща. Покривът вече беше напълно погълнат, облаци черен дим се издигаха към вечерното небе. Надявах се Уес и драконът отцепник да са на безопасно място. И да са измислили план за измъкване.

В далечината завиха сирени. Напрегнах се, Ембър застина, втренчена към улицата. Властите идваха. Озърнах се към горящата къща, чудех се дали да потърся другите или да бягаме с надеждата, че ще ни настигнат.

Един черен джип внезапно зави зад ъгъла, ускори по улицата и спря точно пред нас. Прозорецът на шофьора се смъкна с жужене и Райли ни кимна да се качваме.

— Хайде! — излая той, сирените се засилваха. — Да вървим!

Отворих задната врата и се мушнах на кожената седалка, миришеше на нова кола. Ембър ме последва и затвори вратата. Гумите изскърцаха, когато Райли настъпи педала на газта и потеглихме с рев. Като оставихме зад себе си хаос.