Джули Кагава
Война (15)

15.
Ембър

Те бяха тук.

Страх плъзна по гръбнака ми. Орденът беше дошъл. Отново. Изглежда, нямаше значение къде отиваме и какво правим; те винаги бяха на крачка след нас, на секунди от разбиването на вратата и дъжда от олово. И сега, когато така нахално бях навлязла в тяхната територия и образно казано им бях показала среден пръст, те щяха да жадуват за отмъщение. Това вече не беше работа, не беше рутинно избиване на безлични врагове. Вече беше лично.

— Как така били зад теб? — сопна се Райли и тръгна към Уес, който вече заключваше вратата и надничаше през шпионката. — Орденът не знае кой си, не са те виждали. Откъде ще знаят, че си мишена?

— Нямам представа, човече, но някой се взираше в мен на паркинга — отговори Уес и се обърна. — И на връщане забелязах, че ме следят. Затова се забавих толкова. Опитах да се измъкна от копелетата, но вероятно още са някъде тук.

Райли отиде до прозореца и надникна през стъклото, залепил гръб на стената.

— Не виждам никого. Може да си се измъкнал.

— Те са там — чу се тихият глас на Гарет. Всички го погледнахме, стоеше до стената със скръстени ръце. Позата му беше странно спокойна. — Ако наистина са от Ордена, съгледвачите, които Уес е видял, ще стигнат накрая до тази къща. Ударният екип вероятно вече е на път. Нямаме много време.

— Тогава трябва да тръгваме. — Райли излезе от кухнята. — Веднага. Докато е още светло. Уес, събирай всичко.

— Къде отиваме? — попитах аз, когато Уес изтича от стаята, сипейки проклятия.

Райли се обърна да ме погледне и се смръщи леко.

— В града. В центъра, където има много хора. Орденът няма да се опита да ни убие в тълпата. Поне се надявам, че няма да посмеят. — Погледна за миг към Гарет. — Да се крием пред очите на всички е най-добрата ни тактика. Изчезваме в тълпата и нито „Нокът“, нито Орденът могат да ни достигнат, без да събудят подозрение. Освен това искам да видя един човек. Чакахме да се събудиш, за да тръгнем.

Усетих пробождане на вина.

— Чакали сте заради мен?

Устните му се извиха леко.

— Не е лесно да укриеш дракон в хотелска стая, Огнено момиче. Инспекторът по противопожарна безопасност ще вдигне голяма врява. — Докосна ръката ми бързо и леко, но пак усетих филизите на топлината. — Хайде, събирай си нещата, за да се махаме оттук. Наистина не ми се иска да се срещам отново с Ордена.

Събрахме всичко, отне само няколко минути. Нямах нищо друго, освен раницата с малко дрехи и лични вещи. Уес имаше лаптопа си, а Гарет — оръжието, което бе взел от Ордена и само заетите дрехи на гърба си. Всичко друго се събра в малка брезентова торба, която Райли метна на рамо. Отцепникът пътуваше с малко багаж, готов да го събере за секунди и да се омита. Всичко беше заменимо; дрехи, коли, места. Всъщност знаех, че единственото, което винаги носи със себе си, е онова прашно кожено яке.

— Добре — рече той и се вгледа през шпионката на входната врата, а ние чакахме зад него. Гарет се притисна към мен и сърцето ми подскочи. Усещах присъствието му, което прогаряше кожата ми, макар че се опитвах да се концентрирам. — Не виждам нищо навън — продължи Райли, оглеждаше улицата от край до край. — Като че ли още е чисто.

— Не се заблуждавай — прошепна Гарет. — Ако Орденът е някъде там и ни наблюдават, няма да ги забележиш.

Райли изсумтя, без да се обръща.

— Е, определено не можем да седим тук, докато разбият вратата — изръмжа той, завъртя дръжката и открехна вратата. Кървавочервена слънчева светлина се изля през процепа, умиращото слънце грееше право в очите ми и ме накара да ги присвия. За миг Райли не помръдна от прага, огледа за последно пустата улица. Заслоних очи и надникнах над рамото му, търсех нещо съмнително. Нямаше подозрителни коли, нямаше „електротехници“ или „бояджии“, които се преструват, че работят наблизо. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Микробусът си стоеше в края на алеята, но ми се стори невъзможно далеч.

— Добре — продължи Райли, отвори широко вратата и излезе. — Чисто е. Засега…

Отнякъде се чу приглушено пукане и сърцето ми се качи в гърлото. След изстрела последва рязко съскане, микробусът потрепери, после се килна на една страна — задните му гуми спаднаха за секунди.

— Мамка му! — Райли отскочи назад, затръшна вратата и всички бързо се отдръпнахме. — По дяволите, вече са тук. — Чу се още един изстрел, предният прозорец се пръсна със звън и осея земята със стъкълца. Аз изпищях и закрих лицето си, а Гарет ме хвана за китката и ме издърпа настрани.

— Пазете се от прозорците — нареди той и ме бутна до стената под перваза. Изсумтях от удара и му се намръщих, но той не ме поглеждаше. Беше присвил очи към къщите зад прозореца и прошепна: — Снайперисти. — Райли се притисна до стената от другата страна на рамката. — Откриха ни.

— Идеално — изсъска Уес иззад дивана. — Снайперисти, просто разкошно. Толкова съм доволен, че рискувахме живота си, за да те спасим, войнико. — Вгледа се кръвнишки в Гарет, сякаш му се щеше следващият куршум да пръсне именно неговата глава. — Предполагам, че няма да ни оставят на мира, ако те предадем?

— Само през трупа ми — изревах аз, стомахът ми се сви силно при тази мисъл. — Само опитай и ще хвърля теб през прозореца.

— Няма да има значение — отвърна Гарет сериозно, сякаш предложението на Уес наистина беше валидно. Погледна ме измъчено. — Бих се предал, ако смятах, че Орденът ще ви пощади. Но те са дошли за всички ни и няма да се пазарят с дракони. Съжалявам, Ембър.

— И без това нямаше да те дам. Затова спри да бъдеш такъв проклет фаталист. Никой няма да предава никого. Оттук ще се измъкнем само заедно.

Той примигна, в очите му се появи почти уязвимост. Гледахме се за миг. Отвън беше зловещо тихо. Слънчевата светлина нахлуваше косо през счупения прозорец и обагряше стъклата по пода в алено, като капки кръв.

Райли изръмжа тихо:

— По дяволите, къде са? — Надникна предпазливо и бързо се отдръпна. — Защо просто не нападнат и не ни избият?

— Това не е истинската атака. — Гарет се взираше през прозореца с мрачно изражение. — Все още. Когато наблюдателният екип е проследил Уес, са съобщили в щаба, че са открили мишените. Оставили са снайперист да пази къщата само за да ни задържи тук, преди да дойде ударният отряд.

Уес отново изпсува и надникна иззад дивана.

— Добре, щом е така, аз гласувам да не стоим тук и да ги чакаме да ни очистят. А тъй като бусът вече е прецакан, кой е съгласен да се измъкнем през задната врата?

— Не — поклати глава Гарет. — Това е лоша идея. Снайперистът вероятно е на място, откъдето има пълна видимост към квартала. Ако се опитаме да излезем, лесно ще ни прехване. Не си струва рискът.

Райли изсумтя.

— Ти си наясно е всичко, а, войниче?

Гарет отвърна спокойно:

— Аз това бих направил.

— О, ясно. Вече си го правил, нали? Застрелвал си хлапета в гръб, докато се опитват да избягат?

— Момчета — обадих се аз и изгледах ядосано Райли. — Така не помагате. Концентрирайте се, моля. Гарет… — докоснах ръката му. — Ти познаваш Ордена. Знаеш как мислят. Какво можем да сторим?

Той кимна замислено.

— Трябва първо да неутрализираме заплахата. — Явно вече бе преминал в боен режим, логичен и преценяващ.

— Да открием стрелеца, да се промъкнем и да го обезвредим, преди другият екип да пристигне.

— О, и това ли е всичко? — смръщи се Райли, като посочи към счупения прозорец. — И как според теб ще открием стрелеца, без да подадем глава от дупката? Не ми се играе на криеница с обучен снайперист.

Гарет се приближи до прозореца, притискаше гръб в стената. Затвори очи за миг и пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше. После, преди да успея да го спра, се изправи и надникна през прозореца, като изцяло показа главата си. Почти веднага изтрещя изстрел, куршумът се заби в перваза и полетяха трески. Гарет се отдръпна, а аз потрепнах и се притиснах до него, сърцето ми блъскаше в гърдите. А той дори не дишаше тежко.

— Господи, Гарет! — гласът ми трепереше. Той се изправи, изглеждаше съвсем спокоен, сякаш бе свикнал по него да стрелят снайперисти. Смръщих се и го плеснах по ръката. — Ти луд ли си? Искаш да ти гръмнат главата? Не го прави отново. Ще намерим стрелеца по друг начин.

— На долната пресечка е — прошепна той и аз съвсем се обърках. Гарет затвори очи, сбърчи чело, сякаш си припомняше. — От другата страна на улицата зад ъгъла. Има двуетажна къща с тавански прозорец. Мисля, че е обявена за продан заради просрочена ипотека. Изстрелите идват оттам.

Взирах се изумена в него.

— И разбра всичко това сега?

— Отчасти. — Погледна през прозореца, без да се отделя от стената. — Но огледах района, когато пристигнахме, и си набелязах местата, откъдето могат да ни нападнат и където може да се устрои засада. Къщата на ъгъла би била идеална за Тристан… — Замълча и стисна зъби. — Най-доброто място от тактическа гледна точка — добави бързо.

— Добре. — Щеше ми се да надникна през прозореца и да видя къщата, но не исках куршум между очите. Не знаех дали съм достатъчно бърза, особено сега, когато стрелецът вече знаеше къде сме и може би се бе прицелил точно в мен. — Значи знаем къде е снайперистът. И какво?

Гарет се отдръпна от прозореца.

— Ще чакате тук. Останете вътре, аз ще се опитам да се приближа и да го обезвредя.

— Какво? Няма да ходиш сам. — Не ми обърна внимание, плъзна се покрай стената, а аз го сграбчих за тениската. — Ами ако не е само един? — попитах, когато той се обърна с каменно изражение. — Ами ако има партньор и те ранят или убият? Няма да има кой да ти помогне. Трябва някой да ти пази поне гърба.

— Огнено момиче — обади се предупредително Райли и аз се обърнах към него.

— Какво? — Все още стисках тениската на Гарет. — Аз мога да го направя. Обучена съм за това. Лично Лилит ме обучи или си забравил, че трябваше да стана наемен убиец на „Нокът“? — Той понечи да възрази, но аз вирнах брадичка. — Имам спомен, че преди няколко нощи се промъкнах в тежковъоръжена база на Ордена и се справих доста добре.

— Докато не те застреляха! — Райли понечи да тръгне към мен, после се отдръпна от прозореца. Очите му блестяха гневно. — Това не е обикновен куршум. Не е нещо, от което ще можеш да се възстановиш. Ако те уцели в главата куршум от снайпер, ще се простиш с нея.

— Няма да ме уцели.

— Откъде знаеш!

— Ембър. — Силна ръка хвана моята и ме отблъсна леко. Обърнах се и срещнах очите на Гарет. Лицето му беше безизразно и за миг не знаех какво ще ми каже: да остана или не. Много жалко, защото и без това щях да тръгна с него. Но той въздъхна леко и ме пусна. После погледна към прозореца.

— Трябва да действаме бързо. — Огледа улицата, сякаш търсеше най-добрия маршрут към снайпериста. — Движи се приведена и не спирай. Трудно се цели подвижна мишена. Ще трябва да заобиколим и да се прикриваме възможно най-дълго, но не се паникьосвай, ако стреля по теб. Не спирай, каквото и да става. Снайперистът вероятно има партньор, който му пази гърба, затова ще трябва да се справим най-малко с двама души. Имаш ли оръжие?

Поклатих глава, не обръщах внимание на страха, който се разливаше в мен.

— Няма да ми трябва.

Райли изсумтя зад мен и посегна към гърба си.

— По дяволите, Ембър. Ще ти трябва. Ето. — Хвърли ми пистолета, аз го хванах и сърцето ми подскочи. — Просто гледай да не те убият, става ли?

Взираше се в мен, не разбирах дали е бесен, притеснен или напълно ужасен. После погледна Гарет.

— Нямаме време — рече делово. — Какво ще искаш от нас?

— Няма да се доберем до къщата, ако снайперистът ни види — отвърна спокойно Гарет. — Можеш ли да го разсееш някак? С нещо, което ще отвлече за няколко секунди вниманието му от околния район?

— Да. — Райли кимна и прекара ръка през косата си. — Да, мога да го направя. Уес… — Той още се криеше зад дивана. — Приготви се. Трябва да ни намериш друга кола. — Зад дивана се чу приглушено проклятие и Райли се обърна към нас. — Да започваме. Ще се погрижа да им отвлека вниманието.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— О, ще разбереш, като го видиш.

— Добре. — Поех си дъх и се озърнах към войника до мен. — Добре — прошепнах, решена да действам. — Когато си готов.

— Ембър.

Гласът на Райли беше почти задавен. Видях, че златните очи се взират измъчено в мен.

— Не искам да пострадаш, Огнено момиче — каза тихо, само за моите уши. — Не мисля, че този път ще го понеса. Върни се жива, става ли?

В гърлото ми се сви буца, кимнах.

Гарет докосна ръката ми, даваше знак да го последвам. Погледнах пак към Райли, обърнах се и тръгнах след Гарет през дневната към задната врата и излязох в прашния, обрасъл с плевели двор. Заобиколихме къщата покрай стената, докато не стигнахме до ъгъла и края на алеята. Гарет надникна, огледа улицата и редиците къщи срещу нас. Аз се опитах да надникна над рамото му и усетих напрежението в гърба му.

— Кога ще тръгваме? — прошепнах, струваше ми се, че другата страна на улицата е безкрайно далече. — В момента сме точно в полезрението на стрелеца. Ще трябва да прекосим улицата и да минем зад къщите, без да ни забележи.

Преглътнах с усилие.

— Чудя се какво ли ще направи Райли…

Чу се рев, внезапен порив и прозорецът над нас се взриви в пламъци. Стъкла и трески се посипаха отгоре ни и аз се притиснах към стената, защото в къщата се разрази истинска огнена буря. Райли явно измисли възможно най-драконовското разсейване.

Гарет ме потупа по крака.

— Сега.