Джули Кагава
Война (14)

14.
Райли

Ембър издиша и изпрати струйки дим около мен, после се обърна и тръгна към скрина в ъгъла. Гледах я още миг, дългата шия и крилете, как блестят алените люспи в тънките ивици слънчева светлина. Поривът да се Преобразя беше почти болезнен, изгаряше дробовете ми и въздухът имаше вкус на пепел. Извърнах се, преди да е станало твърде изкушаващо, погледнах към войника и му дадох знак да излезе от стаята.

В коридора затворих вратата след нас.

— Добре — казах тихо, за да не ни чуе Ембър. — Видя я. Тя вече е добре. Защо си още тук?

Той гледаше затворената врата и отвърна тихо:

— Няма къде да ида.

— Е, това не е мой проблем, нали? — Минах покрай него към кухнята, защото знаех, че Ембър ще излезе скоро да търси храна. Освен кутията с остатъците от пица, нямаше почти нищо друго. Бях изпратил Уес за провизии преди няколко часа. Надявах се да се върне скоро. Това не беше най-прекрасният квартал, нищо общо с шика и блясъка на Стрип, по която се нижеха огромните казина, с които Вегас беше известен. Ако погледнеш през задния прозорец, ще видиш малки, грозни къщи, а отвъд тях — равната, прашна шир на пустинята Мохаве, която стигаше чак до далечните планини. Тук вилнееха бедност и престъпления, но това ме устройваше идеално. Никой не задаваше въпроси, никой не си вреше носа, никой не се чудеше защо един бял микробус внезапно спря на алеята на досега изоставената къща.

Войникът ме последва в кухнята и я огледа както винаги.

— Те ще ви преследват — обяви той и аз свих рамене.

— Нищо ново не ми казваш.

— Трябва да се преместите скоро. Опасно е да оставате тук, особено когато ви търси Орденът на свети Георги.

Раздразнението пак се събуди и потисканият гняв се разгоря в ненавист. За трите дни, откакто бяхме тук, се търпяхме взаимно по възможно най-зрелия начин: преструвахме се, че другият не съществува. Той не ми говореше, аз не му говорех и нещата вървяха добре. Нещо като неизречено примирие, докато чакахме Ембър да се оправи.

Сега обаче това вече не важеше. Присвих очи, чудех се какво ли ще стане, ако се Преобразя и го разкъсам. Ембър може и да беше забравила, че той е от Ордена. Може и да му беше простила, че преследва и избива нашите без милост, но аз не бях простил. Всъщност не го изхвърлих от буса и не го зарязах насред пустинята да се оправя сам само заради момичето, което ме убеди да спася проклетото копеле. Тя беше и причината да не го прогоня от къщата с огън веднъж завинаги. Точно сега обаче това много ме изкушаваше.

— Не ми казвай как да си върша работата, войниче — казах тихо и заплашително. — Занимавам се с това от много време. Надхитрям такива като теб още отпреди за първи път да свиеш малките си треперливи пръстчета около спусъка. Нямам нужда някакъв си убиец на дракони да ми казва да се пазя от Ордена.

— Ти никога не си прониквал в база на Ордена — продължи човекът, сякаш знаеше нещо за мен и за миналото ми. — Познавам Ордена. Те няма да се примирят с това. Щом новината стигне до Лондон — вероятно вече е стигнала — те ще хвърлят срещу нас всички сили и няма да спрат, докато не ни убият.

— О, затова ли си още тук? — предизвиках го аз и скръстих ръце. — Искаш драконите да те пазят, защото сега ти си преследваният?

— Не. — На лицето му проблесна гняв. — Не ми пука какво ще стане с мен — прозвуча толкова искрено, че почти му повярвах. — Искам Ембър да е в безопасност. Дължа й живота си и не мога да си тръгна, като знам, че Орденът я преследва.

— Те винаги я преследват — сопнах се аз. — Всеки божи ден. Преследването никога не спира. Войната не спира. Или този факт ти е убягнал? Единственото, което се промени сега, е, че Орденът е като ужилен, защото гордостта им пострада и отчаяно ще искат реванш. Няма значение, че от години разбиват вратите ни и ни взривяват. Но ти не се тревожи за Ембър. — Ухилих се, когато лицето му потъмня. — Орденът няма да се доближи толкова. Аз ще се грижа за нея.

— Освен това — каза друг глас от прага, — тя е съвсем способна да се грижи за себе си.

Обърнахме се гузни. Ембър стоеше до вратата, скръстила ръце, вбесена и на двама ни. Червената й коса стърчеше във всички посоки. Определено беше отслабнала и това ме притесни. Но зелените очи бяха ярки както винаги, а огънят, спотайващ се под повърхността, гореше със същата сила. Виждах дракона да се взира в мен и ехото от крилата зад нея. Тя ни стрелна — е, стрелна мен — с подразнен поглед, преди да тръгне към хладилника и да го отвори.

— Ембър — започна войникът, когато тя извади плоска бяла кутия. — Аз…

— Гарет — прекъсна го Ембър. Гласът й прозвуча предупредително. Тя се обърна. — Не искам да съм груба, но аз съм дракон, който не е ял от три дни. Освен ако не смяташ да извадиш отнякъде купчина скрити понички, засега ще ме оставиш на мира.

Той примигна, а аз се изхилих на смаяното му изражение, когато Ембър мина покрай нас към плота.

— Правило номер едно, когато си имаш работа с дракони — казах аз, щом момичето скочи на столче и отвори кутията. — Не заставай между гладно малко и храната му. Може да изгубиш някой пръст.

Ембър ме изгледа, сякаш щеше да изръмжи нещо в отговор, но реши, че храната е по-важна и налапа половин парче пица. Отидох до хладилника за безалкохолно, а войникът се облегна тихо на стената, докато гладният дракон унищожаваше пица пеперони. След две минути Ембър хвърли кутията в кошчето, изтупа ръце и най-сетне ни погледна.

— Е? — Забарабани с пръсти по ръката си, гледаше ту него, ту мен. — Сега какво?

Хубав въпрос.

— Предполагам, че зависи, Огнено момиче.

— От какво?

— От теб. — Тя се намръщи объркано. Смачках празната кутийка, оставих я в мивката и отидох до хладилника за още една. — Нека те попитам нещо — добавих, докато затварях вратата. — Според теб какво ще стане сега? След като напусна „Нокът“? След като стана отцепница?

Тя наклони глава настрани.

— Ами… не знам. Нали ти си наясно? Мислех, че си запознат с отцепничеството.

— По принцип, да. Но обикновено в плановете ми не влиза промъкване в силно охранявана база на Ордена, за да спасявам врага. — Не погледнах към войника, а той е нищо не показа, че ме е чул. — Цялата тази ситуация е необичайна за мен, Огнено момиче. Честно казано, не очаквах да се задържиш наоколо толкова дълго.

Гняв прекоси лицето й и тя вирна брадичка.

— Е, ако знаех, че просто искаш да се отървеш от мен, щях да ти спестя усилията.

— Не ставай глупава. Нямах това предвид. — Поклатих глава и я изгледах с раздразнение. Тя отвърна на погледа ми и аз въздъхнах. — Според теб какво възнамерявах да правя, след като те отведа от Кресънт Бийч? Да те изхвърля на улицата и да кажа: „Късмет и хубав живот!“ Имай ми малко доверие. Доста по-организиран съм.

Тя се намръщи.

— Тогава… какво ще стане с мен?

Понечих да отвърна, но замълчах. Не исках да говоря открито за мрежата си, особено в присъствието на човека. Не че се страхувах да не изтича при Ордена, но не възнамерявах да го търпя дълго. Преследван или не, той имаше драконова кръв по ръцете си и това нямаше да се промени.

Сякаш прочел мислите ми, войникът вдигна глава и срещна погледа ми.

— Можеш да й кажеш — рече тихо. — Няма да издам тайните ти на Ордена.

Усмихнах се.

— Ако смятах, че ще го направиш, вече щеше да си купчина кости в пустинята. Не това ме тревожи.

— Райли! — извика Ембър. — Не е нужно да ставаш гаден. Той вече не е част от Ордена.

— Огнено момиче, не схващаш. — Обърнах се към нея и присвих очи. — Не става дума за мен. Не рискувам само своя живот, а живота на всички дракони, които съм освободил от „Нокът“. Те разчитат на мен да ги пазя, да ги крия от „Нокът“ и от Усойниците. Аз трябва да се тревожа не само за организацията, но и за Ордена, защото копелетата не знаят, че има разлика между „Нокът“ и драконите отцепници, а и да знаят, не им пука.

Отново погледнах войника, той мълчеше. Но по изражението му разбрах, че съм прав.

— Така че, да, Огнено момиче, аз съм малко параноичен заради факта че има бивш воин на Ордена в стаята. Струва ми се, че когато предишния път в стаята имаше воин на Ордена, по нас се стреляше. — Опрях юмрук в гърдите си и се вгледах в нея. — Това е моята мрежа, моят нелегален свят. Посветих твърде много години да измъквам дракони от „Нокът“, за да ги изложа на опасност сега.

Ембър се взираше в мен с изненада и изумление.

— За колко дракони говориш? Колко отцепници имаш?

Пак въздъхнах, усетих как раменете ми се отпуснаха. Твърде късно беше да го пазя в тайна.

— Повече от двайсет тази година — признах аз и тя зяпна от изумление. — И в това число не влизат хората, които работят за мен. Малките, които отмъквам от организацията, са още твърде неопитни и наивни, затова имат нужда от човек, който да се грижи за тях, докато станат способни да се справят сами.

— Нямах представа.

Усмихнах се.

— Когато ти казах, че ще се погрижа за теб, не се шегувах. Вече подготвих мястото. Тихо малко градче близо до планините. Ще живееш с „дядо си“ в имот от няколко акра в гората, близо до национален парк. Няма плажове, за жалост, но е зелено, спокойно и достатъчно изолирано, за да не могат „Нокът“ и Орденът да те открият. Там ще си в безопасност, обещавам.

— А ти какво ще правиш?

— Каквото винаги съм правил. Ще се боря с „Нокът“. Ще измъквам малки от организацията. Ще им помагам да изчезнат. — Свих рамене, внезапно се почувствах изморен. — Може би, ако го правя достатъчно дълго, някой ден ще бъдем толкова много, че ще се изправим срещу „Нокът“. Поне за това мечтая. — Невъзможно, непостижимо, но трябваше да мечтая за нещо.

— Аз ще ти помогна.

Тя отговори веднага. Без колебание или страх, само готовност и решителност. Веднага се стегнах, притеснен и въодушевен едновременно. Част от мен знаеше, че ще стане така: след случилото се в Кресънт Бийч как би могло моето дръзко, упорито малко да поиска нещо друго? Но в същото време знаех, че не мога да я подложа на този живот. Беше опасно, ужасяващо, кърваво и понякога направо съсипващо. Бях видял толкова смърт и носех отговорност за много погубени животи. Имаше нощи, когато не бях сигурен дали ще дочакам зората и се чудех дали следващият час няма да ми е последният. Бях видял най-лошото от „Нокът“, от Ордена и от целия проклет свят, и това ме превърна в цинично копеле. Не можех да й го причиня.

Но, разбира се, имаше я и другата причина. Онази, която пулсираше във вените ми дори сега. Онази, която ревеше в мен да кажа „да“, да я взема със себе си, за да можем да бъдем сами и никакви хора, дракони или войници на Ордена да не ни се бъркат. Причината, поради която бях толкова изтощен и объркан, защото не можех да спя, докато тя лежеше неподвижна като мъртвец. Не можех да се концентрирам, не можех да ям, да планирам, да правя каквото и да било. Ако войниците на Ордена бяха разбили вратата, първо щях да изгоря всичко до основи, преди да я оставя.

Не можех да продължавам така. Беше опасно — за мен, за Ембър, за всички от моята мрежа. Тя беше разсейване, яростно, изкушаващо, интересно разсейване, а аз бях отговорен за твърде много животи. Трябваше да се махна от нея за доброто и на двама ни.

Макар че, ако се опитах да я разубедя, само щеше да се амбицира още повече.

— Няма да ида в твоята тайна квартира, Райли — каза тя твърдо, сякаш знаеше какво си мисля. Очите й проблеснаха, скръсти ръце и се втренчи в мен. — Не си мисли, че можеш да се отървеш от мен сега. Няма да се крия някъде и да бездействам, докато ти бягаш от Усойници, убийци на дракони и кой знае още какво. Вече не съм сляпа. Вече виждам какво прави „Нокът“ и знам, че са готови да убият всеки, който не е съгласен с техните стандарти. Ще помогна на теб и на всички дракони, които искат да бъдат свободни. Искам да измъкна възможно най-много дракони от „Нокът“.

— Огнено момиче — започнах аз, но тя стисна челюст, беше готова за схватка. — Знам, че си гневна на „Нокът“ и искаш да им отмъстиш, но трябва да помислиш. Това е опасен живот. Ние постоянно бягаме — от организацията, от Ордена, от Усойниците. По дяволите, ти току-що се събуди, защото преди три дни те простреляха. Ще ти се случи отново, ако дойдеш с мен.

— Знам.

— Никога няма да водиш нормален живот — настоях. — Аз не мога просто да се откажа от всичко. Твърде много са онези, които разчитат на мен. Вероятно ще продължа така до края на живота си или докато нещо — Усойница или куршум от Ордена — ме убие.

— Ето затова трябва някой да ти пази гърба.

Започнах да се ядосвам.

— По дяволите, Ембър…

Вратата се отвори рязко и се удари в стената. Уес връхлетя в стаята, обърна се и затръшна вратата след себе си. Беше пребледнял и гледаше като обезумял.

— Орденът! — изпъшка той и всички подскочихме. — Тук са! Мисля, че са точно зад мен!