Джули Кагава
Война (11)

11.
Гарет

— По дяволите! — промърмори мъжът до мен.

Извърнах се от прозореца и го погледнах предпазливо.

Пътувахме от близо час, летяхме по прашните пътища под силното слънце, което превръщаше вътрешността на микробуса в пещ. Знаехме, че Орденът още ни преследва, затова не тръгнахме по магистралата, а по тесни шосета и постоянно се оглеждахме за коли. Като че ли никой не ни преследваше и с всеки километър се отдалечавахме все повече от базата, но фактът, че сме на открито, ме притесняваше. Орденът нямаше да спре да ме търси, особено сега, когато бях в компанията на дракони. Дракони, които бяха проникнали в тяхна база и бяха избягали с предател. Скоро трябваше да намерим укритие. Надявах се моите спасители да имат такова.

Шофьорът, мисля, че се казваше Уес, погледна със стиснати устни таблото, вдигна глава и извика през рамо:

— Караме на изпарения, Райли. Гласът му бе рязък и напрегнат. — Ще трябва да спра да заредя, иначе ще влачим проклетия дракон пеша през пустинята.

— По дяволите! — чу се отзад. — Добре, спри при първа възможност, но действай бързо.

Уес веднага направи десен завой и натисна газта, явно се качваше отново на магистралата. Извърнах се в мястото си да погледна назад. Райли беше клекнал до Ембър и притискаше окървавен парцал към ребрата й. Бяхме си сменили местата скоро след като потеглихме, защото аз нямах представа какво да сторя за ранен дракон, а Ембър продължаваше да кърви. Сега се беше проснала на пода на буса и големите криле опираха в прозорците като кожени завеси. Люспите й блещукаха в метално алено на слънчевата светлина и хвърляха отблясъци по стените. С ужас осъзнах, че трудно ще я скрием. Ако някой надникнеше през прозореца, щеше да види голям червен дракон на пода.

В задната част на буса миришеше силно на кръв и стомахът ми се преобръщаше.

— Как е тя? — попитах, а другият дракон ме погледна страховито.

— Не е добре. — Говореше рязко, сякаш по принуда. — Изгуби много кръв и куршумът е още в нея. Спрях кървенето засега, но трябва да я отведем на безопасно място, за да се погрижим за раната. — Сложи ръка на люспестия преден крак и челото му се сбърчи от тревога. — Вероятно е добре, че е в безсъзнание, но няма как да се Преобрази, докато не извадим куршума. Той може да разкъса жизненоважен орган по време на промяната.

Стомахът ми се сви от тревога. Не само за Ембър, но и защото нямаше да можем да се доберем до безопасно място, без някой да забележи огромно митично създание в колата. И сякаш прочел мислите ми, Райли се озърна към мен и изрева:

— По-добре се надявай никой да не я забележи дотогава или Орденът пак ще се озове по петите ни. А като се замисля — вероятно и „Нокът“. — Изсумтя и горната му устна се изкриви от отвращение. — Напълно в техен стил е да се появят сега.

Намръщих се, не бях сигурен, че съм го чул правилно.

— Защо „Нокът“ ще ви гони? Мислех, че всички дракони…

— Е, мислил си грешно. — Изгледа ме презрително. — Много неща не знаете за нас, воини на свети Георги — продължи с укор и предизвикателство. — Може би, ако бяхте опитали да поговорите с нас, вместо да ни взривявате, щяхте да го осъзнаете.

— Райли — обади се Уес, преди да отговоря, — след пет километра има бензиностанция. Ако не заредим сега, може да нямаме друга възможност. И трябва да ида до тоалетната.

— Добре. — Райли се наведе, хвана края на брезента, върху който беше легнала Ембър и започна да го издърпва. — Действай, но бързо.

Обърнах се на седалката и се загледах в прелитащата край нас пустиня. Взирах се в настилката пред нас, докато не забелязах потрепваща в далечината бензиностанция. Тревогата ми нарасна. Това не беше малка бензиностанция насред нищото. Това беше огромна спирка за камиони с ресторант, търговски център и много хора. Озърнах се към Райли. Той нежно отдръпваше едното крило на Ембър от стената. Сгъна го внимателно до тялото й, за да я покрие с брезента. Опашката и крайчетата на ноктите й стърчаха, но поне не беше така изложена на показ като преди. Все пак, ако някой се приближеше, щеше да забележи, че на пода на микробуса има нещо огромно, люспесто и нечовешко.

Спряхме до една от колонките, Уес скочи и затръшна вратата, като остави ключовете в запалването. Огледах предпазливо бензиностанцията, търсех нещо подозрително, но като че ли нямаше такова; семейства се връщаха към колите си, два големи камиона бяха паркирани отстрани. Нямаше войници, нямаше черни джипове или други машини, които можеше да принадлежат на Ордена. Засега.

Уес откачи пистолета от колонката, пъхна го в резервоара и хукна към магазина. Огледах още веднъж района и се обърнах към драконите зад мен.

— Ти не си от „Нокът“ — заявих, докато Райли приглаждаше брезента над Ембър и се опитваше да я покрие изцяло. Това беше странна мисъл. Аз знаех, че всички дракони са част от „Нокът“ — огромната организация, която обхващаше целия свят. Те бяха свързани и работеха заедно, за да надделеят над човечеството.

Но аз и никога не бях предполагал, че ще се сприятеля с дракон. Или че тя ще рискува живота си, за да спаси моя.

Райли изсумтя, докато завиваше предните крака на Ембър.

— Не.

Изчаках, но той не добави нищо. Все пак усетих някакво отвращение, което не беше насочено към мен, а към „Нокът“. Любопитството ми се засили. Както и вината. Явно Орденът грешеше и в още нещо по отношение на драконите. Този дракон не беше част от организацията; дори сякаш я ненавиждаше. Колко ли сериозно грешеше Орденът по отношение на древните ни врагове? И колко животи бях отнел аз, защото вярвах, че постъпваме правилно?

— Щом не си с „Нокът“, с кого си?

— Със себе си — отвърна той рязко.

Някак не се изненадах.

Нещо изписука и стресна и двама ни. Райли посегна назад, извади телефона си и се вгледа в екрана. Лицето му се изкриви от отвращение.

— О, Господи, Уес. Наистина ли? — Прибра телефона в задния си джоб и поклати глава. — Проклетият му нервен стомах. Идеалният момент — както винаги.

Изправи се и огледа бензиностанцията през прозореца. Разпознах предпазливостта, с която търсеше капани, врагове и скрити опасности. Той е бил войник. Или някакъв агент. Бяхме спрели до една от крайните колонки и наоколо нямаше никого, но все пак той оглежда района цели двайсет секунди, преди да се озърне към мен.

— Влизам. — Гледаше ме с подозрение. — Ще ни трябват някои неща, ако ще се крием известно време, а моят партньор идиот не е на разположение в момента. Ще се забавя само минута, но… — Погледна към голямата купчина на пода, опашката и ноктите стърчаха под брезента. — Мога ли да ти я поверя, войнико?

Срещнах очите му и отвърнах твърдо:

— Да.

Той стисна устни, сякаш преглъщаше нещо гадно, но не каза нищо и тръгна към предната врата. Грабна ключовете от стартера, слезе от буса, затръшна вратата и ме остави сам с изпадналия в безсъзнание дракон.

Спусна се тишина, която запулсира в ушите ми, накъсвана само от бавното, тежко дишане на Ембър под брезента. Обърнах се в седалката, за да я огледам добре. Брезентът скриваше голяма част от тялото й, но краката със закривените черни нокти стърчаха в другия край, както и дългата, заострена в края опашка. Виждах и крайчетата на рогата и крилете, извивката на шията и върха на муцуната, който се подаваше под покривалото. Тя изви устна в съня си и разкри много дълги и много остри зъби.

Ембър… Това беше истинската форма на момичето, което срещнах в Кресънт Бийч. Бях я виждал и преди, но само за миг. Когато влязохме в схватка, войник и дракон, и се борехме за живота си. И по-късно, когато я карах да бяга, защото моят отряд щеше да се появи и да ги избие.

Тогава я видях в истинската й форма, но беше някак мимолетно, затъмнено от напрежението на момента. Бях твърде разсеян, за да обърна голямо внимание.

Сега обаче истината ме гледаше в лицето и не можех да я пренебрегна. Ембър беше дракон. Огромен гущер с люспи, криле, нокти и опашка. Всичките ми спомени от Кресънт Бийч, от лятото, което бе изчезнало така бързо, бяха за едно момиче. Как карам сърф с нея. Как танцуваме. Как я целувам в океана, как кръвта ми кипва и дъхът ми секва. Зеленоокото момиче със заразна усмивка и яростна любов към живота. Но Ембър не беше момиче. Ембър не беше човек. Ембър беше… това.

Една кола отби от магистралата и спря до съседната колонка. Вратите се отвориха, слезе четиричленно семейство и аз се напрегнах. След кратка свада между двете малки момчета майката успя да ги подкара към магазина. Бащата остана да зареди резервоара, а после тръгна след тях. Барабанях с пръсти по страничната облегалка на седалката и се чудех къде са Райли и Уес.

Някакво драскане ме накара да се обърна. Купчината под брезента помръдна и опита да се преобърне на другата страна с ръмжене. Ембър тръсна глава, отметна брезента и отново разкри яркочервения дракон. Опита да се надигне, но се отпусна на една страна, свлече се до вратата със силен тътен и разклати буса. Заблъска опашка в стените, изръмжа и отново понечи да стане. Слънцето сияеше по алените люспи.

— Ембър. — Бързо минах отзад и едва избегнах края на опашката й, който млатеше по стената. — Хей, спри. Успокой се. — Главата й се извърна към мен, аз инстинктивно вдигнах ръка и стиснах единия рог. — Спри!

Тя застина при допира ми и аз внезапно осъзнах, че съм хванал главата на замаян червен дракон, чиято муцуна бе на нивото на очите ми. Зъбите й просветваха, тя се взираше в мен, ноздрите й се разширяваха и за секунда изпитах страх от тази близост. Ако скочеше, захапеше или блъвнеше огън в лицето ми…

Бързо я пуснах. Тя не се отдръпна, но продължи да ме гледа, в рептилските зелени очи се четеше объркване.

— Гарет?

Мускулите ми се отпуснаха при звука на гласа й. Беше слаб, объркан и изпълнен с болка, но беше нейният глас, гласът на Ембър. Макар че не знам какво съм очаквал. Очите примигнаха отново и тя се отпусна немощно.

— Къде съм? — попита заваляно. — Какво става?

Поех си внимателно дъх.

— Трябва да лежиш — казах й нежно. Тя залитна към стената и аз потрепнах, защото бусът пак се разклати. — Ембър, погледни ме. — Пак хванах единия рог, за да привлека вниманието й. — Трябва да се успокоиш. — Тя вдигна очи, които светеха от страх и болка. Дишаше накъсано с отворена челюст, в която се виждаха два реда смъртоносни зъби, но аз устоях на порива да отдръпна ръка. — Не бива да те виждат сега. Моля те, легни.

Тя се вгледа в мен за миг и аз се принудих да успокоя дишането си. Това беше един от най-нереалните моменти в живота ми: моля замаян дракон да лежи неподвижно, за да не бъдем разкрити. С изключение на полета от базата, никога не се бях доближавал толкова до жив дракон, не и задълго. Не и толкова близо, че да усещам дъха му и да надушвам жегата и дима. Или да чувствам костеливите рога под дланите си. В миналото, доближавах ли се толкова до дракон, той или беше мъртъв, или правех всичко по силите си да го убия.

Ембър потрепери, легна и положи глава на пода с потиснат стон. Крилете й се раздвижиха леко, опашката се удари в стената, но накрая очите се затвориха и тя отново заспа. Издишах рязко, после погледнах през прозореца и се сковах.

Едно момче, към петгодишно, стоеше на няколко крачки от буса, стискаше безалкохолно в ръце и ме гледаше ококорено. Предположих, че е видял всичко, но не може да го разбере. Родителите му се връщаха в колата и майка му посегна да го хване за ръката.

— Джейсън, хайде. Какво гледаш?

Момчето посочи към буса.

— Дракон.

— Дракон ли? — Тя вдигна очи и доби объркано изражение, щом ме видя. Аз се усмихнах с разтуптяно сърце и свих рамене, а жената се намръщи.

— Добре, скъпи. Хайде, татко чака. — Хвана момчето за китката и бързо го обърна към колата, а аз успях да си поема отново дъх. Докато се качваха, момченцето се взираше през прозореца към мен с огромни, втренчени очи. Накрая колата пое към магистралата и ускори към хоризонта.

Райли и Уес излязоха от магазина, всеки носеше по две найлонови торби. Бързаха към буса. Аз отново завих Ембър с платнището, като внимателно покрих главата и тялото й, после се плъзнах пак на предната седалка.

След миг Уес отвори предната врата, хвърли две торби в скута ми и се отдръпна, за да пропусне Райли. Драконът се качи отзад през предните седалки, вероятно не искаше да отваря страничната врата, за да не изложи Ембър на показ. Но спря, погледна я и очевидно забеляза, че брезентът е местен, защото се обърна към мен.

— Имаше ли проблеми, войнико? — попита с подозрение.

Поклатих глава.

— Справих се.

Той продължи да се взира в мен, но в този миг Ембър раздвижи крило в съня си и отново отхвърли платнището. На прозореца остана червена диря и аз изтръпнах.

Райли прошепна проклятие.

— Тя пак кърви — изръмжа той и клекна бързо до нея. — Уес, дай аптечката — тя не бива да губи повече кръв. Войнико, измъкни ни оттук.

Изчаках Уес да мине отзад при Райли, преместих се зад волана и завъртях ключа.

— Къде отиваме? — попитах, щом двигателят изръмжа.

— Вегас — отвърна рязко Райли. — Не е далече, там имам място, където можем да останем няколко дни. — Ембър потрепери и ритна стената, а Уес изписка тихо. — Аз ще те насочвам, когато наближим, но сега тръгвай!

Включих на скорост, поех към магистралата и подминах прашна табела, която обявяваше, че до Лас Вегас остават сто километра. И ускорих към слънцето.