Джули Кагава
Война (10)

10.
Кобалт

Преди дванайсет години.

— Агент Кобалт? Чакат ви.

Разкърших рамене, за да се отърся от сковаността, и последвах асистента към стаята в дъното на коридора. Мразех тези срещи: седиш в студена офис сграда и се държиш любезно и почтително, докато безизразният оценяващ поглед на висш дракон се забива в теб през масата. Обикновено „Нокът“ не се занимаваха с подобни лични срещи, говореха директно с мен само когато преценяха, че задачата е особено важна. Предпочитах да се свързват по обичайния начин: чрез плик или папка, оставени на уговорено място, за да мога да прочета всичко за мисията на спокойствие. Тогава не се чувствах, сякаш ме оценяват.

Особено сега. Особено когато бях още бесен заради последното назначение и погубените заради мен животи. Защото „Нокът“ ме излъга и аз повярвах.

Влязох в заседателната зала, където около дълга дървена маса в центъра седяха грима души. Разпознах Адам Рот — младеещ мъж със сив костюм с идеална кройка. Един от младшите вицепрезиденти на „Нокът“, макар че беше по-голям от мен поне с два века. Издържах погледа му с част от секундата по-дълго, отколкото вероятно беше безопасно, и видях на спокойното му изражение страховит проблясък, преди да извърна очи и да погледна двамата, които седяха един срещу друг малко по-нататък.

Стомахът ми се сви. Моят обучител, самото свадливо старо копеле, беше събрал пръсти до устните си и не обръщаше внимание на никого. По-скоро само така изглеждаше. Нищо в тази стая не бе убягнало на вниманието му, дори гълъбите на перваза зад него. Беше по-стар от Рот, един от най-старите обучители в организацията; висок, слаб мъж с остра брадичка и винаги зорки и неспокойни черни очи. Тъмната му коса беше опъстрена със сиво, а кривият белег под лявото око го правеше още по-мистериозен.

Не много отдавна, щом го видех, се изпълвах с очакване и ужас, като притеснен ученик, който дава на родителите си бележника си. Сега чувствах единствено негодувание. Защо беше тук? Все едно имах нужда още някой да преценява всяко мое движение и да ме критикува мълчаливо.

Третият в стаята бе почти незабележим, присъствието му се затъмняваше от двата стари дракона. Когато го огледах, осъзнах, че е човек. Слаб, кльощав, с рошава кестенява коса и смачкана риза, наполовина измъкната от панталоните. По човешките стандарти беше относително млад; може би на осемнайсет — деветнайсет години. Това ме изненада. Щом беше тук с Рот и един от най-възрастните обучители в организацията, значи знаеше какво представляваме. Кой беше този човек и какво бе направил, за да си спечели такива привилегии? Не ми изглеждаше особено специален.

— О, агент Кобалт — каза Рот, като се надигна плавно от стола си. — Благодаря, че дойде. Моля, седни. — Посочи към масата и аз се настаних на стол далеч от обучителя си и човека.

— Здравей, Кобалт — каза Главният Василиск, без да ме поглежда. Ъгълчето на устните му се изви леко в усмивка, която ненавиждах. Беше минала повече от година от последната ни среща, но той винаги успяваше да ме накара да се чувствам като незначително малко само с един поглед. — Чух, че се справяш добре.

— Сигурен съм, че сте чули — промърморих аз, а Рот седна отново, приглади вратовръзката си и събра ръце на масата пред себе си. — Сигурен съм, че сте чули много неща за мен напоследък.

Не беше особено умно да се противопоставям на обучителя си пред вицепрезидента. Преди няколко години щях да получа плесница по главата в най-добрия случай и шестчасова тренировъчна сесия — в най-лошия. Но годините на страх от него бяха отминали. Вече бях пълноправен Василиск и не само това — бях един от най-добрите. Тази игра може и да беше опасна, но не бе по-опасна от мисиите, които ми възлагаха. Нека знае, че съм недоволен; не можех да направя нищо по отношение на „Нокът“ или мисиите ми, но не мислех да се преструвам на възхитен от тях.

Тънките устни на инструктора ми потрепнаха — не разбрах дали е ядосан, или развеселен от неуважението ми — преди да се обърне към челото на масата. Вицепрезидентът ни гледаше напрегнато с тъмните си очи.

— Прегледах досегашните ти мисии, агент Кобалт — заряза любезностите Рот, за мое облекчение. Нямах търпение за празни дърдорения как съм пътувал и добре ли съм се настанил. — Твоят обучител има високо мнение за теб и доколкото разбирам с основание. От доста време не сме имали толкова успешен млад Василиск. Когато попитахме инструктора ти кой е най-подходящ за тази задача, ти беше първият му избор. Поздравления.

— Благодаря, сър — отвърнах безизразно, дори се принудих да кимна любезно и се усмихнах сковано. — Правя каквото мога за доброто на организацията.

Едва не се задавих с тези думи. Но това се очакваше да кажа. Не бях толкова откачен да обиждам организацията; направех ли го, вероятно нямаше да изляза жив от тази стая.

Господин Рот се усмихна, но изражението му остана студено. Обърна се към огромния екран на отсрещната стена и натисна дистанционното. Там се появи изображение: сателитна снимка на заснежена пустош. По равнината бяха пръснати опасани от ограда сиви сгради, в самото подножие на планината.

— Сигурен съм, че знаеш какво е това — каза Рот, като ме гледаше през масата.

Кимнах рязко.

— Това е база на Ордена — отвърнах аз. Взирах се в екрана и опитвах да запомня разположението на базата. — Ако трябва да предполагам, една от северните метрополии.

— Да — отвърна Рот. — Съвсем нова база на Ордена. Открихме я миналата седмица и я наблюдаваме усилено. Системата им за сигурност все още не е включена, затова решихме, че моментът е много подходящ за нападение. Виждаш ли тази сграда, агент Кобалт? — На екрана се появи червено кръгче около една от идентичните сиви сгради в центъра на базата. — Това е информационният им център. И твоята мишена. — Гласът му остана делови, сякаш току-що бе обявил часът на следващия конферентен разговор. — Трябва да влезеш в базата, да откриеш главния компютър и да свалиш един важен файл с информация от мрежата им. След това ще унищожиш сградата, без да останат никакви следи от нас или от кражбата на информация.

Запазих спокойно изражение, но вътрешно изтръпнах. И преди бях получавал опасни задачи, но това? Да се промъкна в база на Ордена на свети Георги, пълна с вражески войници?

— И какво ще търся? — попитах. — Имам известни компютърни умения, но не съм хакер. Дори в нова база файловете сигурно са добре защитени или поне криптирани.

Господин Рот се усмихна. Студеният му поглед се отмести към човека, който седеше срещу мен и се взираше в лаптопа си.

Изглеждаше мрачен. Сякаш фактът, че е в една стая с три дракона, не само че не го впечатляваше, но и му беше неприятен.

— Задръжте за момент. — Кой знае защо, английският му акцент не ме изненада. Хлапето посегна покрай лаптопа си, издърпа нещо от него и го плъзна по масата.

Взех го: проста черна флашка. Погледнах объркан човека и той вдигна вежда.

— Какво е това?

— Програма, която ще ми позволи да хакна системата им незабелязано, да открия данните, които търсим, и да сваля файла в мрежата на „Нокът“ — отвърна хлапето, без да среща погледа ми. — Изваждаш флашката и кражбата няма да бъде засечена. Няма да могат да стигнат до нас. Затова не се притеснявай за техническата част. Погрижил съм се. Ти само трябва да я включиш. Можеш да го направиш, нали, приятел?

Пренебрегнах предизвикателството в гласа му, кимнах и прибрах флашката в джоба си. Исках да попитам за какво е информацията и защо е толкова важна, че да трябва да прониквам сред врага. Но разбирах, че ще науча само най-необходимото. Ако Рот сметне за нужно, ще ми каже. Ако не, няма да отговори на въпроса ми. Имах мисия, не ми трябваше да знам защо.

Бях по-любопитен обаче по отношение на човека пред мен. Той очевидно знаеше какви сме; Рот не направи опит да го скрие от него. „Нокът“ наемаше най-умните и най-добрите от целия свят, примамваше ги с обещания за богатство, власт, сигурност, каквото желаеха. Но голяма част от човеците, служители на „Нокът“, нямаха представа какви са всъщност техните работодатели. Вършеха си работата, прибираха се при семействата си и се връщаха на сутринта, без да подозират, че компанията, за която работят, е нещо ненормално. Само неколцина смъртни имаха привилегията да знаят истината и мълчанието им беше обезпечено с пари, заплахи или изнудване. Имаше и няколко души в „Нокът“, които бяха робски предани на организацията, искрено вярваха, че драконите са по-висша раса, и се гордееха, че им служат. Но всеки дракон знаеше, че като цяло хората са лековерни, слаби и лесни за манипулация. Да посветиш някого от тях в истинската ни природа беше огромен риск и организацията го избягваше, освен ако нямаше много основателна причина да смята, че човекът няма да ни предаде на външния свят.

Е, тогава каква беше причината при този човек? Защо изглеждаше гневен и възмутен почти колкото мен?

— Когато приключиш с прехвърлянето на файла — продължи Рот щом хлапето сведе поглед и пак се втренчи в компютъра си, — ще намериш центъра, в който се съхранява информацията, и ще го унищожиш. Това ще осакати мрежата им и ще ослепи базата. Те няма да са в състояние да се възстановят бързо и ответният удар срещу нас ще е почти невъзможен. Но има още една причина да те изпратим там.

Замълча и погледна обучителя ми, който изсумтя и изправи гръб, преди да се обърне към мен.

— Другата причина — започна старият Василиск е познатата лека, злобна усмивка — е, че искаме да изпробваме една забавна нова играчка. Затова в тази задача ще си нещо като опитно свинче. Работим по нещо и вярваме, че е почти готово да бъде използвано на терен. Поздравления, агент, ти ще проведеш първото изпитание.

Потиснах потрепване. Някое малко или напорист агент сигурно щяха да са възхитени от новината и да изгарят от нетърпение да изпробват нещо ново. Но не и аз. Аз знаех с каква „играчка“ ще си имам работа и честно казано, бях ужасен. „Нокът“ винаги бяха в крак с най-новите научни открития и технологии, защото знаеха, че да сме преди другите е не само печелившо, но и жизненоважно за оцеляването ни. Расата ни беше оцеляла, защото се бяхме развили, а знанието е власт. „Нокът“ трупаше знания, както трупаше богатство, и превръщаше всичко в печалба за организацията. Не само че откриваха безброй изследователски центрове, но имаха и свои лаборатории, където най-гениалните умове на организацията работеха неуморно, разбулваха мистерии, разширяваха предели, експериментираха, играеха си с огъня.

С неща като магия. Магията още съществуваше в света, иначе как би могъл петнайсеттонен дракон да се свие до осемдесеткилограмово човешко тяло? Само защото никой не я използваше, това не означаваше, че магията не съществува. По времето на Древния змей тя е била навсякъде или поне така се говореше. Тогава имало вещици, демони, чудовища и древни мечове, магьосници и вълшебни същества, даже еднорози, които бродели из най-дълбоките дебри на горите. Но с развитието на цивилизацията и технологиите магията била забравена. Дори Древният змей не я използваше вече или може би на света не беше останала достатъчно древна мощ. Дали защото бяхме изгубили магическите си способности, или защото не ни бяха нужни повече, по Преобразяването ни в човешка форма беше единственият остатък от старата магия, който все още използвахме.

През последните години лабораториите на „Нокът“ създаваха странни, откачени, необясними неща. Костюми, които не се късат, когато се Преобразяваш, специално предназначени за анатомията на драконите лекарства и други такива. Според слуховете те експериментираха със смесването на старата магия с науката, макар че не би трябвало да е възможно. Освен това се говореше, че това са само предварителни тестове; учените работели по нещо „голямо“. Нещо, което щяло да промени света на драконите завинаги. Не знаех доколко да вярвам на това, но когато лабораториите създадяха нова „играчка“, някак тя попадаше именно в ръцете на моя обучител.

Усещах погледа на стария Василиск, който прогаряше главата ми и потиснах въздишка.

— Разбира се, сър — промърморих, без да вдигам очи. — Ще сторя онова, което е необходимо на „Нокът“. — Защото това се очакваше да кажа, въпреки че всичко в мен се беше свило от гняв. Настъпи пауза и макар да знаех, че не бива, любопитството ми надделя. — И какво точно ще изпробвам?

Обучителят ми се изсмя.

— О, мисля, че ще ти хареса, агент Кобалт — рече той, а усмивката му ми подсказа, че ще е точно обратното. — Всъщност смятам, че ще е напълно по твой вкус.