Джули Кагава
Война (1)

1.
Гарет

Стоях пред шестимата мъже зад масата и чаках да предявят обвиненията. Те мълчаха и се взираха в мен — някои подозрително, други оценяващо. Носеха униформи в черно и сиво, а куртките им бяха гордо окичени с емблемата на Ордена: червен кръст на бял щит. Суровите, прорязани от бръчки лица говореха за живот, прекаран в безкрайна война. За някои бях чувал. Други ме бяха обучавали, бях се бил за тях, бях следвал заповедите им без капка колебание. Лейтенант Габриел Мартин седеше в края на масата, но черните му очи и изражението не издаваха нищо. Познавах го цял живот; той ме беше превърнал в онова, което бях днес. „Перфектният войник“, както ме наричаха другарите ми. Бях получил това прозвище за относително краткото време, откакто се сражавах. „Дете-чудо“ беше другото ми име, което често се споменаваше през годините, или „късметлийският кучи син“, ако не им беше до големи похвали. Дължах успеха си най-вече на лейтенант Мартин, защото той видя нещо в тихото мрачно сираче и го подтикваше да опитва по-усилено, да постигне повече. Да се издигне над останалите. И аз го направих. Убих повече врагове от всеки друг на моята възраст в Ордена и броят им щеше да е много по-голям, ако това лято не се бе случило неочакваното. Въпреки ситуацията, в която се намирах сега, преди бях един от най-добрите и трябваше да благодаря на Мартин за това.

Но мъжът зад масата беше непознат, безстрастен съдия. Тази нощ той и останалите мъже в редицата щяха да решат съдбата ми.

Стаята беше малка, спартанска, с плочи на пода, силни лампи на ниския таван и стени без прозорци. Обикновено се използваше за брифинги или извънредни срещи, а дългата маса стоеше в центъра, заобиколена от столове. Освен главния щаб в Лондон, базите на Ордена нямаха специални съдебни зали. Макар че понякога имаше случаи на неподчинение сред войниците и дори дезертирането от време на време надигаше грозната си глава, истинската измяна беше нещо нечувано. Всеки воин на свети Георги разбираше колко важна е предаността към каузата. Предателство към Ордена беше предателство към всичко.

Мъжът в средата на редицата изправи гръб и ме погледна над полираната маса. Казваше се Джон Фишър и беше уважаван капитан на Ордена и герой на бойното поле. На лявата страна на лицето му имаше белези от изгаряния и сбръчкана плът, но той ги носеше като почетен медал. Каменното му изражение не се промени, когато скръсти на гърдите си покритите си с белези ръце и рече високо:

— Гарет Ксавие Себастиян. — И стаята внезапно притихна. Съдебният процес официално започваше. — За неподчинение на пряка заповед — продължи Фишър, — за нападение на боен другар, сговор с врага и подпомагане бягството на трима явни врагове, си обвинен в измяна към Ордена на свети Георги. — Пронизващите му сини очи ме гледаха неотклонно и твърдо. — Разбираш ли обвиненията срещу теб?

— Да.

— Добре. — Погледна към мъжете на столовете до стената зад мен и кимна. — Тогава ще започваме. Тристан Сейнт Антъни, излез напред.

Чу се проскърцване, някой се изправи, после тихи стъпки зачаткаха по пода и моят бивш партньор застана на няколко крачки от мен.

Не го погледнах. Взирах се право напред, с ръце зад гърба, и той направи същото. Но все пак го виждах с периферното си зрение — висок, строен войник, няколко години по-голям от мен, с късо подстригана тъмна коса. Вечната крива усмивка сега бе заменена от мрачно стиснати устни, а сините очи бяха сериозни.

— Моля, информирай съда, доколкото си осведомен, за събитията, довели до нощта на нападението и случилото се след това.

Тристан се поколеба. Зачудих се какво ли минава през ума му в мига преди да даде показанията си. Дали съжалява, че се стигна дотук.

— Това лято — започна Тристан с делови глас — със Себастиян работехме под прикритие в Кресънт Бийч, малък град на калифорнийския бряг. Заповедите ни бяха изрични — да се инфилтрираме сред местните, да открием дракон, внедрен сред населението и да го унищожим.

Мъжът в центъра вдигна глава.

— Да поясня: „Нокът“ са внедрили един от своите агенти в Кресънт Бийч и вие сте били изпратени да го откриете.

— Да, сър — кимна рязко Тристан. — Отидохме там, за да убием дракон.

В стаята се надигна шепот. От първия ден на основаването на Ордена воините на свети Георги са наясно за какво се борим, какво защитаваме и какво е заложено. Нашата война, нашата свята мисия, бе останала непроменена стотици години. Орденът се беше развивал с времето — огнестрелните оръжия и технологията бяха заменили мечовете и копията, — но целта ни бе същата. Тя беше една-единствена и всеки воин посвещаваше живота си на нея.

Пълното унищожение на вечните ни врагове, драконите.

Обществото не знаеше нищо за тази древна война. Съществуването на драконите беше ревниво пазена тайна и от двете страни. В днешния свят нямаше истински дракони, ако не се броят няколко обикновени вида гущери, които са бледи сенки на печално известните си съименници. Истински дракони — огромни, крилати, огнедишащи създания, обитаващи митологиите на всяка култура по света, от пазещите съкровища чудовища в Европа до щедрите носители на дъждове в Ориента — съществуваха само в легенди и приказки.

И те искаха да вярваме именно в това.

Не само Орденът на свети Георги се беше развил през годините, бяха се развили и враговете ни. Доктрината на Ордена твърдеше, че когато били на ръба на изчезването, драконите сключили съглашение с дявола да съхрани тяхната раса и той им дал способността да се Преобразяват в човешки образ. Без значение дали това беше истина, те наистина можеха да приемат човешка форма. Драконите бяха постигнали съвършенство в мимикрията; изглеждаха като хора, държаха се като хора и говореха като хора до степен, в която става почти невъзможно да различиш дракон от истински смъртен, дори да знаеш какво точно търсиш. Никой нямаше представа колко точно дракони съществуваха днес; те се бяха внедрили съвършено в човешкото общество, маскирани като нас или просто далеч от хорските очи. Скрити и обгърнати в тайни, те жадуваха да поробят човечеството и да превърнат хората в по-нисш вид. А нашата задача бе да откриваме и да убиваме тези чудовища с надеждата, че един ден ще успеем да намалим броя им и да ги доведем до окончателно измиране.

В това вярвах някога. Докато не срещнах нея.

— Прочетох рапорта ти, Сейнт Антъни — продължи Фишър. — В него пише, че ти и Себастиян сте осъществили контакт със заподозряната и сте започнали разследване.

— Да, сър — отвърна Тристан. — Осъществихме контакт с Ембър Хил, а Гарет започна да установява отношения с нея, според заповедите, за да определи дали тя е внедреният дракон.

Ембър. Името й изпрати лека тръпка в стомаха ми. Преди събитията в Кресънт Бийч знаех кой съм — воин на свети Георги. Мисията ми беше да осъществя контакт с мишената, да определя дали е дракон и да я убия. Съвсем ясно. Черно-бяло. Просто.

Само че… не беше просто. Мишената, която ни изпратиха да унищожим, се оказа момиче. Весело, дръзко, забавно, красиво момиче. Момиче, което обичаше да сърфира, което ме научи да карам сърф, което ме предизвикваше, разсмиваше ме и ме изненадваше всеки път, когато я видех. Бях очаквал безмилостно, коварно създание, което може само да имитира човешки емоции. Но Ембър не беше такава.

Фишър продължи да говори на Тристан.

— И какво установихте? — попита той, най-вече за да информира съда. — Момичето беше ли внедрен дракон?

Тристан се взираше мрачно право напред.

— Да, сър — отвърна той и през мен плъзна тръпка. — Ембър Хил беше драконът, който ни изпратиха да елиминираме.

— Ясно — кимна Фишър. Цялата стая притихна; чуваше се бръмченето на муха. — Моля, информирай съда — продължи той тихо — какво се случи в нощта на нападението. Когато ти и Себастиян проследихте дракона до плажа след неуспешното нападение над леговището.

Преглътнах и се приготвих да чуя своето предателство, разказано пред всички, в най-големи подробности. Нощта, която ме доведе дотук, решението, което промени всичко.

— Открихме скривалището на мишената — започна Тристан, говореше спокойно и професионално. — Гнездо с поне два дракона, вероятно повече. Беше стандартно нападение — влизаме, убиваме мишените и излизаме. Но бяха инсталирали наблюдателно оборудване около къщата. Когато проникнахме, вече се опитваха да избягат. Ранихме единия, но все пак успяха да се измъкнат.

Стомахът ми закипя. Аз предвождах това нападение. Мишените се бяха „измъкнали“, защото аз видях Ембър в къщата и се поколебах. Имах заповеди да стрелям на мига по всичко, което се движи, човек или дракон, и се предполагаше, че ще убивам, без да задавам въпроси.

Но аз не го направих. Взирах се в момичето и не можех да се накарам да натисна спусъка. И този миг на колебание ни коства всичко, защото Ембър се Преобрази в истинската си форма и превърна стаята в адска пещ. А после тя и останалите дракони излетяха от скалата и имението изгоря до основи.

Никой не подозираше какво се случи в онази стая, че видях Ембър над дулото на пушката и се сковах. Никой не знаеше, че Перфектният войник се е провалил за първи път. Че в този миг светът ми и всичко, което познавах, се разпадна.

Но това беше нищо в сравнение с онова, което последва.

— Значи нападението беше провал — каза Фишър и аз потрепнах вътрешно при тази дума. — Какво се случи после?

Тристан извърна за миг очи към мен. Толкова бързо, че едва го забелязах, но все пак сърцето ми се разбумтя. Той знаеше. Може би не всичко, но той знаеше нещо от случилото се с мен след провалената атака. След нападението, докато в щаба решаваха какво да се прави относно избягалите дракони, аз изчезнах за кратко. Тристан ме откри и тръгнахме заедно след мишените, но тогава вече беше късно.

Не казах на никого какво стана след атаката. Късно онази нощ аз се обадих на Ембър и я помолих да се срещне с мен на една усамотена скала, сама. По време на нападението бях с каска и маска; тя не знаеше, че съм от Ордена. Говореше забързано и предположих, че възнамерява да напусне града, вероятно с брат си, защото вече знаеше, че Орденът е наблизо. Но се съгласи да се срещне с мен за последно. Вероятно за да се сбогува.

Смятах да я убия. Аз бях виновен за провала на мисията; аз трябваше да оправя нещата. Тя беше дракон, а аз воин на свети Георги. Нищо друго нямаше значение. Но щом се вгледах над дулото на пистолета в зеленоокото момиче, което ме научи да карам сърф и да танцувам, и понякога се усмихваше само на мен… Не можах да го направя. Беше нещо повече от моментно колебание. Повече от мимолетна изненада. Стоях пред мишената, заради която бях изпратен в Кресънт Бийч — момичето, което беше мой враг, — и не можах да се насиля да натисна спусъка.

И тогава тя ме нападна. В един миг се прицелвах в момиче, което ме гледаше с широко отворени очи, а в следващия вече лежах по гръб, прикован към земята от ревящ червен дракон, чиито зъби бяха на сантиметри от гърлото ми. Тогава разбрах, че ще умра, ще бъда разкъсан от нокти или изпепелен от драконов огън. Бях свалил гарда, бях се открил и драконът реагира като всеки от неговия вид, когато е изправен пред воин на свети Георги. Странно, но не съжалявах.

И тогава, докато лежах безпомощен под дракона и се готвех за смъртта, се случи немислимото.

Тя ме пусна.

Нищо не я прогони. Не се появи отряд на Ордена, за да ме спаси. Бяхме сами на километри от всяка жива душа. Скалата тънеше в мрак, пуста и изолирана; дори да крещях, никой нямаше да ме чуе.

Освен дракона. Безмилостното, пресметливо чудовище, което би трябвало да презира хората и да няма жал, да няма човещина, нищо. Създанието, което мразеше Ордена повече от всичко, не показваше милост към нас и не знаеше що е прошка. Мишената, която излъгах, момичето, което преследвах с единственото намерение да го унищожа, което можеше да ме убие само с един замах или един дъх. Драконът, който беше хванал воин на свети Георги в ноктите си, напълно във властта му… съвсем съзнателно отстъпи и ме пусна.

И аз осъзнах… че Орденът греши. Свети Георги ни учеше, че драконите са чудовища. Избивахме ги, без да се замислим, защото нямаше за какво да се замисляме. Те бяха чужди, други. Не като нас.

Само че… бяха като нас. Ембър вече беше разклатила вярата ми в онова, което Орденът ни учеше за драконите; а фактът, че ме пощади, беше последният удар, доказателството, което не можех да пренебрегна. Което означаваше, че някои от драконите, които бях убил, без да се замисля, по заповед на Ордена, може да са били като нея.

А в такъв случай по ръцете ми имаше много кръв на невинни.

— След нападението — продължи Тристан — с Гарет получихме заповед да проследим Ембър Хил с надеждата, че ще ни отведе до другите мишени. Проследихме я до брега в края на града, където тя наистина се срещна с още два дракона. Един млад и един възрастен.

Последва шепот в залата.

— Възрастен — потвърди Фишър, а останалите изглеждаха мрачни. Напълно развити възрастни дракони се срещаха рядко; най-старите бяха и най-потайни, криеха се в сенките, дълбоко в недрата на организацията. Орденът знаеше, че водачът на „Нокът“ е изключително стар и изключително могъщ дракон, наричан Древният змей, но никой никога не го беше виждал.

— Да, сър — продължи Тристан. — Трябваше да наблюдаваме и да докладваме, ако мишената се разкрие като дракон. И трите дракона бяха в истинския си облик, когато стигнахме там. Аз съобщих на командир Сейнт Франсис веднага и получих заповед да ги застрелям. — Замълча и Фишър присви очи.

— Какво стана тогава, войнико?

— Гарет ме спря, сър. Попречи ми да стрелям.

— Обясни ли причината за действията си?

— Да, сър. — Тристан пое дълбоко дъх, сякаш му беше трудно да изрече следващите думи. — Каза ми… че Орденът греши.

Настана тишина. Смаяна, напрегната тишина, от която космите по тила ми настръхнаха. Да намекнеш, че Орденът греши, бе все едно да плюеш върху кодекса, който първите рицари бяха приели преди векове. Той обявяваше драконите за бездушни дяволски изчадия, а хората, които им симпатизират — за покварени и неспасяеми.

— Има ли още нещо? — Изражението на Фишър беше студено като на останалите зад масата. Тристан пак замълча, после кимна.

— Да, сър. Каза, че няма да ми позволи да убия мишените, че някои дракони не били зли и не трябва да ги избиваме. Когато се опитах да го вразумя, той ме нападна. Сбихме се за кратко и той ме повали.

Потрепнах. Не исках да го наранявам, но не можех да му позволя да стреля. Той беше най-добрият снайперист. Щеше да убие поне един дракон, преди да осъзнаят какво се случва. Не можех да стоя и да гледам как убиват Ембър пред очите ми.

— Когато се свестих — продължи Тристан, — мишените бяха избягали. Гарет се предаде на водача на отряда и беше арестуван, но не успяхме да открием драконите.

— И това ли е всичко?

— Да, сър.

Фишър кимна.

— Благодарим ти, Сейнт Антъни. Гарет Ксавие Себастиян — продължи той, като се обърна към мен, а Тристан се оттегли. Погледът и гласът на Фишър останаха по-сурови: — Чу обвиненията срещу теб. Имаш ли какво да кажеш в своя защита?

Поех тихо дъх.

— Имам. — Вдигнах глава пред мъжете зад масата. Бях се питал дали да говоря, дали да кажа в лицето на Ордена, че през цялото време са грешали. Това щеше да ме обрече напълно, но трябваше да опитам. Дължах го на Ембър и на всички убити от мен дракони.

— Това лято — започнах аз, когато невъзмутимите погледи на всички зад масата се насочиха към мен, — отидох в Кресънт Бийч с очакването да открия дракон. Но не стана така. — Един от мъжете примигна; другите просто продължиха да ме гледат. — Открих момиче, същество, което в много отношения бе същото като мен. Тя беше личност. Не имитираше човечност, не показваше престорени емоции или жестове. Всичко в нея беше искрено. Нашата мисия продължи толкова дълго, защото не виждах никакви разлики между Ембър Хил и всеки друг цивилен.

Тишината в съдебната зала стана почти гробовна. Лицето на Габриел Мартин бе каменно, погледът му — леден. Не смеех да се обърна към Тристан, но усещах с гърба си невярващия му поглед.

Преглътнах с пресъхнало гърло.

— Не моля за милост — продължих. — Действията ми онази нощ не могат да бъдат оправдани. Но моля съда да обмисли думите ми, че може би не всички дракони са едни и същи. Ембър Хил вероятно е просто аномалия сред нейния вид, но от видяното досега съдя, че тя няма нищо общо с войната. Ако и други са като нея…

— Благодарим ти, Себастиян — прекъсна ме рязко Фишър. Столът му изскърца по пода, когато го отблъсна назад, за да стане. Огледа залата и обяви: — Съдът се оттегля. Ще продължим след час. Свободни сте.

Отново в килията, аз седях на твърдия дюшек. Бях се облегнал на стената със свити към гърдите колене и чаках съдът да реши съдбата ми. Чудех се дали ще обмислят думите ми. Дали искреното свидетелство на бившия Перфектен войник ще е достатъчно, за да ги накара да помислят.

— Гарет.

Вдигнах глава. Зад решетките стоеше стройната фигура на Тристан. Лицето му беше каменно, но щом се вгледах по-добре, видях, че изражението му е почти измъчено. Взираше се в мен със среднощно сините си очи, които пробиваха дупка в главата ми. После въздъхна, направи гневен, безсилен жест и поклати глава.

— Какво си мислеше, по дяволите?

Извърнах се.

— Няма значение.

— Глупости. — Той пристъпи напред, изглеждаше, сякаш би ме ударил, ако не ни делеше решетката. — Три години бяхме партньори. Три години се сражавахме заедно, убивахме заедно, на няколко пъти едва не ни изядоха. Спасявал съм ти задника безброй пъти и да, знам, че ти си правил същото за мен. По дяволите, дължиш ми обяснение, партньоре. И не смей да казваш някаква глупост, която не бих разбрал. Знам, че си способен на повече.

Когато не отговорих, той стисна здраво решетката и сбърчи чело от гняв и объркване.

— Какво се случи в Кресънт Бийч, Гарет? — настоя Тристан, но гласът му беше почти умоляващ. — Ти си проклет Перфектен войник. Познаваш кодекса до съвършенство. Можеш да го рецитираш насън и отзад напред. Защо предаде всичко това?

— Не зная…

— Заради момичето, нали? — Стомахът ми се сви. — Дракона. Тя ти направи нещо. По дяволите, трябваше да го предвидя. Ти постоянно беше с нея. Вероятно те е манипулирала от самото начало.

— Не беше така. — В древността са смятали, че драконите могат да омагьосват по-податливите смъртни, да ги превръщат в свои роби чрез умствен контрол и магия. Макар че този слух беше официално отхвърлен, все още имаше членове на Ордена, които вярваха в старите суеверия. Не че Тристан бе един от тях; той беше хладен прагматик като мен, донякъде заради това се разбирахме толкова добре. Но подозирах, че му е по-лесно да приеме, че зъл дракон е обърнал приятеля му срещу него, отколкото, че въпросният приятел съвсем съзнателно е предал и него, и Ордена. Гарет не е виновен, драконът го е накарал.

Но това не беше дело на Ембър. Беше просто… тя самата. Страстта й, безстрашието, любовта й към живота. Дори по време на мисията бях забравил, че е потенциална мишена и може да е драконът, който трябваше да убия. Когато бях с Ембър, не виждах цел, мишена или враг. Виждах просто нея.

— Е, какво е? — настоя Тристан, отново разгневен. — Какво е всъщност, Гарет? Моля те, обясни ми. Обясни ми как така моят партньор, войникът, който е убил повече дракони от всеки друг на неговата възраст в историята на Ордена, внезапно реши, че не може да убие този дракон. Обясни ми как можа да обърне гръб на семейството си, на Ордена, който го отгледа, и да мине на страната на врага. Обясни ми как можа да забие нож в гърба на собствения си партньор, за да спаси една драконова кучка, която…

Тристан замълча. Взираше се в мен. По лицето му виждах как му просветва. Пребледня, докато сглобяваше парчетата.

— О, Господи! — прошепна той и отстъпи замаян от решетките. Отвори уста, поклати бавно глава и рече ужасен и невярващ: — Ти си влюбен в нея.

Извърнах се и се втренчих в отсрещната стена. Тристан издиша продължително.

— Гарет. — Гласът му беше дрезгав, задавен от отвращение и ненавист. И може би от още нещо. От съжаление. — Аз не… Как можа…

— Не казвай нищо, Тристан. — Не го поглеждах; не исках да виждам какво точно изпитва. — Не е нужно да ми го казваш. Знам го.

— Те ще те убият, Гарет — продължи той тихо и напрегнато. — След това, което каза днес в съда. Мартин сигурно щеше да прояви милост, ако беше признал, че си сгрешил и е било просто моментна лудост, че драконите са те измамили или каквото и да е! Можеше да излъжеш. Ти си един от най-добрите сред нас — може би щяха да те пощадят дори след всичко това. Но сега? — Той изсумтя и продължи: — Ще те екзекутират за измяна към Ордена. Знаеш го, нали?

Кимнах. Знаех каква ще е присъдата още преди да стъпя в съдебната зала. Знаех, че мога да се отрека от действията си и да моля за милост, да им кажа каквото искат да чуят. Бил съм заблуден, лъган, манипулиран. Защото нали това правят драконите и дори воините на свети Георги не са имунизирани. Това щеше да ме превърне в глупак и репутацията ми на Перфектен войник щеше да е опетнена завинаги, но едно е да си измамен от врага, а съвсем друго съзнателно да предадеш Ордена. Тристан беше прав; можех да излъжа и те щяха да ми повярват.

Не го направих. Защото не можех повече да върша това.

Тристан изчака още малко, после си тръгна, без да продума. Слушах отдалечаващите се стъпки и знаех, че това е последният ни разговор. Вдигнах глава.

— Тристан.

Първо ми се стори, че няма да спре. Но той спря до вратата на блока и се обърна към мен.

— Ако за теб има някакво значение — казах аз и срещнах погледа му. — Съжалявам. — Той примигна и аз опитах да се усмихна. — Благодаря ти… че винаги ми пазеше гърба.

Едното крайче на устата му потрепна.

— Винаги съм знаел, че накрая ще те затрие някой дракон — прошепна той. — Само не предполагах, че ще стане така. — Изсумтя тихо и извъртя очи. — Нали съзнаваш, че следващият ми партньор ще се чувства недостоен заместник на Перфектния войник и вероятно ще получи нервен срив, с който аз ще трябва да се справям. Е, много благодаря.

— Поне ще се сещаш за мен.

— Да… — Усмивката му изчезна. Гледахме се напрегнато и смутено, после Тристан Сейнт Антъни отстъпи назад.

— Пази се, партньоре — каза той. Нямаше нужда от нищо повече. Нито от сбогуване, нито от „до скоро“. И двамата знаехме, че няма да го има това „скоро“.

— Ти също.

Обърна се и излезе.

— Съдът взе решение.

Стоях отново в съдебната зала, Фишър се изправи и се обърна към нас. Погледнах бързо към Мартин и установих, че се взира безизразно в нещо над главата ми.

— Гарет Ксавие Себастиян — започна Фишър рязко, — съдът единодушно реши, че си виновен в измяна към Ордена на свети Георги. Заради престъпленията си ще бъдеш екзекутиран чрез разстрел утре призори. Нека Бог се смили над душата ти.