Джули Кагава
Нокът (33)

33
Ембър

Войниците ме връхлитаха.

Вече два пъти ме застреляха тази сутрин. Люспите ми бяха опръскани с червено и в окото ми се стичаше струйка червена боя, заради която третият ми клепач постоянно се спускаше. Ставаше все по-трудно да завардвам коварните копелета; те вече бяха наясно с моя метод за нападение и бяха готови да се защитят от внезапна атака отгоре. Все пак успях да поваля няколко, преди да ме застрелят. Откъсвах червената кърпа от коланите им, което означаваше успешно „убийство“, и вече бяха натрупала доста попадения. Мислех си, че се справям много добре, като се има предвид, че се промъквах към хора с пушки. А тя все не беше доволна.

Прокрадвах се по пътечките с наострени сетива, когато тих стон ме накара да замръзна. Идваше от другата страна на стената от щайги и аз бързо скочих отгоре й, за да не ме забележат. Надникнах от ръба и примигнах.

Един войник лежеше по очи насред коридора, пушката му бе до него. Гледах го, готова да скоча, ако се изправи. Може би се беше препънал или просто си подремваше, не знам. Но не ставаше, макар че краката му се движеха немощно и от него долитаха тихи стонове. Нещо не беше наред.

Скочих тихо на пода и се озърнах за другарите му. Не се виждаше никой. Те вероятно се промъкваха по други проходи и ме търсеха. Мъжът пред мен пак изстена, опита да се надигне и се свлече на бетона. Очевидно го болеше, а наоколо бях само аз.

— Хей — рекох и тръгнах напред. Искаше ми се пак да се Преобразя в човешката си форма и да не изглеждам толкова като… мишена, но както винаги, се събличах преди тези упражнения.

— Добре ли си? Ранен ли си?

Той изстена отново и аз се приближих.

— Можеш ли да ходиш? — попитах, притеснена. — Искаш ли да доведа Страховитата дама…

Той се обърна по гръб бързо като змия, насочи пушката си към мен и стреля право в гърдите ми.

По дяволите! Отскочих назад и не си направих труд да избегна изстрела, нямаше смисъл. Дори не се изненадах, когато останалите се появиха от скривалищата си и започнаха да гърмят по мен. По дяволите, по дяволите, по дяволите, как се насадих. Сега тя ще ми наговори какво ли не.

Затворих очи и се свих, докато дъждът от боя най-сетне приключи, и зачаках появата на моята обучителка.

Както винаги, тя не закъсня. Изникна от една пътечка, като клатеше глава и присвиваше очи с отвращение. Аз изръмжах, а войниците изчезнаха отново, включително онзи на пода.

— Знам — изревах, преди да е казала нещо. — Жалка съм. Не е нужно да ми го казваш. Знам, че сбърках.

Очите й се впиваха в мен.

— Щом си знаела — попита тихо и сериозно, — защо го направи?

— Реших, че… е ранен! Наистина ранен. Той не е войник на свети Георги — ако наистина беше ранен, исках да му помогна.

— И точно затова — рече тя е твърд, леден глас и ме посочи с острия си червен нокът — се провали. На кого му пука дали е ранен? Той още е твой враг и не ти влиза в работата да му помагаш. — Тя ме изгледа отвратено. — Какво трябваше да направиш, малката?

Потиснах ръмженето, което се надигаше в гърлото ми.

— Да го убия.

— Безмилостно — съгласи се тя. — Без колебание. Ако отново попаднеш в такава ситуация, очаквам да постъпиш правилно. Защото може да нямаш друг шанс.

Данте беше на дивана и гледаше някакъв екшън, когато се прибрах. Лежеше си там напълно безгрижно, опрял глава на страничната облегалка, единият му крак висеше от дивана, а на корема му имаше бутилка с безалкохолно. Поклатих глава на път за банята. Когато се прибираше, той никога не изглеждаше, сякаш отгоре му се е взривила крава.

Погледна ме и аз стаих дъх. След разговора в стаята ми в нощта на купона, бяхме нащрек. Както винаги, той не продума за скандала и се държеше все едно всичко е наред. Но знаех, че не е така. С приятелите ни пак беше усмихнат, чаровен, дружелюбен, но споменеше ли се за „Нокът“ или за дракон, усмивката му ставаше насилена, а очите му — празни и стъклени. Все повече се отдалечаваше от мен и аз не знаех как да си го върна.

— Господи! — рече, когато спрях на прага, бях изнервена и цялата лепнех. — Днес да не си плувала в боя?

— Млъквай. — Този отговор беше привичен и познат и напрежението между нас отслабна малко, докато вървях към стълбите. — А ти защо си тук? — попитах уж нехайно. — Не трябваше ли да си с Калвин и Тайлър?

— Ще се видя с тях след час в „Смути Хът“ — каза Данте и отпи от кутийката. — Тайлър намерил една скала за катерене близо до града, затова ще идем да я огледаме. — Погледна ме и се усмихна криво. — Ела с нас, ако искаш. На тях няма да им пречи, сигурен съм, че ще се справиш.

Той подаваше маслинова клонка и друг път щях с радост да я приема. Точно от това имах нужда, за да оправя нещата между нас — да победя Данте и приятелите му в скално катерене. Но имах други планове за вечерта. Планове, от които стомахът ми се свиваше така, както не можеха да го накарат да се свие нито сърфирането, нито танците или пък скалното катерене. Тази вечер щях да съм с Гарет.

— Не благодаря. Ще ви наритам задниците друг път.

Той сви рамене и пак се вгледа в телевизора. Аз продължих към стълбите, но спрях пред тях и се вгледах в него, докато той не изви вежди към мен.

— Да?

— Данте… — поколебах се, чудех се дали не предизвиквам съдбата, особено след като отношенията ни още не бяха идеални. Но все пак продължих: — Някога чудил ли си се… за какво ни обучават?

— Какво искаш да кажеш?

Усетих надежда. Поне не ме отряза веднага, нито се престори, че е забравил нещо в стаята си, за да излезе. Вдигнах оцапаните си с боя ръце.

— Ами виж ме. Очевидно не ни обучават за едно и също. Мен ме преследват лунатици с пушки, а ти седиш в хубава стая и учиш чайната церемония.

— Още не — рече той и се ухили, за да покаже, че се шегува. — Чайната церемония ще е следващия месец.

— Защо обучението ни е толкова различно? — продължих аз. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ще ни разделят. Ти ще идеш в някаква готина академия за важни и богати ученици, а аз… мен сигурно ще ме изпратят във военно училище.

— Преувеличаваш. — Той свали крака на пода, опря лакти на коленете си и се вгледа в мен. — Няма да ни разделят.

— Откъде знаеш?

— Моят обучител ми каза.

— О, да, това е чудесно — сопнах се веднага, не съзнавах откъде се взе този гняв. Данте се намръщи, но потиснатите яд и безсилие от тази сутрин, от всяка тренировка със Страховитата дама, избликнаха. — Моята обучителка не ми казва нищо. Само ми обяснява колко съм жалка, че никога няма да стана читав дракон, че съм загуба на време и „Нокът“ изобщо не е трябвало да ме отглеждат. Мразя да ходя там. Мразя нея и „Нокът“, и цялата тази тъпа…

— Ембър, стига толкова!

Гласът му изпълни стаята, беше остър и гърлен. Замълчах смаяна и се втренчих в него.

— Ядосвай се на обучителката си колкото искаш — рече той твърдо. — Ядосвай се и на мен, ако искаш. Но като говориш така, сякаш си готова да станеш отцепник.

— И какво? Може и да е така. Кой ще им каже? Ти ли?

Изгледа ме гневно, но не отговори. Стана от дивана, отиде в стаята си и затръшна вратата — ясен знак, че не иска да се разправяме повече. Изоставена и унила, аз отидох да се изкъпя, а после тръгнах по плажа покрай водата.

Болеше ме, и от тренировката, и от студеното отхвърляне на брат ми. Слънцето сгряваше кожата ми, вятърът пърхаше от океана, носеше миризма на сол и на вълните, които толкова обичах. Друг ден това щеше да ме успокои, но не и днес. Вечерта щях да видя Гарет и макар че стомахът ми танцуваше от очакване и вълнение, не можех да говоря с него за драконовите си проблеми. Нито пък с Данте, поне днес. Може би и завинаги.

Ако искаш да поговорим, огнено момиче, за каквото и да е — аз съм тук.

Извадих телефона си и се вгледах в него. След известен вътрешен дебат, най-сетне докоснах екрана и започнах да пиша съобщение.

Може ли да поговорим?

Натиснах „изпрати“ и зачаках. Слънцето загряваше главата ми и блестеше по екрана на телефона, караше ме да присвивам очи и да го заслонявам с длани. Отговорът дойде почти веднага.

Кога?

Преглътнах.

Сега. Да се срещнем на пристана?

Отново изминаха само секунди, преди съобщението да изскочи на екрана.

Тръгвам.