Джули Кагава
Нокът (31)

31
Ембър

Върнах се у дома чак в два след полунощ. Гарет ме остави на ъгъла, без да каже и дума, и аз тихо поех по улицата, прекосих двора и стигнах до вратата. Всички прозорци бяха тъмни, което бе облекчение. Все пак сърцето ми бумтеше, докато отключвах и се промъквах вътре възможно най-тихо. Почти очаквах да светне и да видя двамата си вбесени настойници, или дори по-лошо — самата Страховита дама от „Нокът“. Не се случи нищо такова и аз се отпуснах. Може би Данте наистина се беше погрижил. Хукнах по стълбите, отидох на пръсти до стаята си, промъкнах се вътре и затворих вратата с въздишка на облекчение.

— Къде беше?

Прехапах език, за да не изпищя.

— По дяволите, Данте! — прошепнах и включих лампата. Той се облягаше на отсрещната стена със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше много сериозен. — Престани да го правиш! Вече не е смешно.

— Да се смея случайно? — Присви очи и стомахът ми се сви. — Къде беше? Защо изчезна така? Измислих куп лъжи, за да ги убедя, че ще спиш у Лекси и си забравила да им кажеш. Какво прави досега?

— Нищо — озверих му се аз. — Не е твоя работа, Данте.

Защо ти пука?

— Пука ми, защото заради теб и двамата ще ни върнат в „Нокът“! — сопна се той. — Пука ми, защото продължаваш да нарушаваш правилата, без да мислиш за последиците. Пука ми, защото на купона имаше дракон отцепник и вие като че ли добре се познавате. — Погледът му стана още по-обвинителен, почти наранен. — Знаела си, че е още тук, нали? Знаела си и не ми каза.

— Защо? За да го издадеш отново на „Нокът“?

Данте примигна смаян и аз се ухилих.

— Да, знам, че си бил ти. Не си мисли, че ще ти доверявам всичко, когато ти имаш толкова тайни, Данте. Не беше нужно да го правиш. Райли не пречи на никого.

— Райли? Знаеш му името?

Смръщих се. Данте се взираше изумен в мен, после поклати глава.

— По дяволите, Ембър, не разбираш, нали? Отцепниците са опасни. Те отричат всичко, което „Нокът“ отстоява, и ще се опитат да те накарат да сториш същото. Ако продължиш да говориш с този отцепник, „Нокът“ ще решат, че заговорничиш с него, а после Усойниците ще погнат и двама ви. Това ли искаш?

Потреперих при споменаването на Усойниците. Данте забеляза колебанието ми, отблъсна се от стената и се приближи до мен.

— Знам, че си любопитна — каза тихо, — но си играеш с огъня, сестричке. Ако продължаваш така, „Нокът“ ще те обявят за предател. Усойниците ще те отведат завинаги, а аз не мога да те загубя. Обещай ми да не говориш отново с него. Моля те.

Срещнах очите му.

— Ще го направя, а ти ще обещаеш ли да не казваш на „Нокът“?

Тай се скова и се отдръпна.

— Наше задължение е да информираме организацията за всички възможни заплахи. Отцепниците застрашават оцеляването на расата ни. Правилата са ясни. Трябва да им кажа.

— Добре — стиснах зъби. — Направи го. Но може би така издаваш и сестра си, надявам се да нямаш нищо против. Ако Усойниците дойдат за мен, ти ще си виновен.

Той прокара ръце през косата си, съвсем човешки жест на безсилие.

— Ембър, моля те — изстена Данте. — Не се дръж така. Опитвам се да те опазя.

— Не е нужно да ме опазваш. Искам поне веднъж да си на моя страна. — Той понечи да възрази, но аз отворих вратата — знак, че искам да си тръгва. — Избирай, Данте. Или аз, или „Нокът“? Организацията или собствената ти кръв?

Той се взираше в мен, сякаш вече не можеше да ме познае. После прекоси стаята и излезе, без да ме погледне. Преглътнах буцата в гърлото си и изключих светлината. Оставих вратата да се затръшне след него.