Джули Кагава
Нокът (60)

60
Гарет

Тя избяга.

Гледах я как отлита и сърцето се качи в гърлото ми, докато войниците от моя отряд тичаха около мен с вдигнати оръжия и откриха огън. Гледах, без да помръдна от мястото си, как Ембър хукна по пясъка, скочи във въздуха със синия дракон и се понесе по скалното лице. Сърцето ми спря за миг, защото видях, че я уцелиха, тя се олюля във въздуха и заби нокти в скалата. Но се съвзе, прескочи ръба като червен проблясък с криле и алени люспи и изчезна от поглед.

Издишах бавно от облекчение.

Махни се от града, Ембър — казах й мислено. — Бягай, възможно най-далеч от нас и не поглеждай назад.

— Себастиян!

Отрядът се връщаше и изпълваше пак пясъка, бяха свалили пораженчески оръжия. Нямаше смисъл да чакат драконите да се появят отново, те вече бяха заминали, всички го знаеха. Водачът вървеше с широки крачки право към мен и цялото му тяло беше напрегнато от овладян гняв. Аз се изпънах пред него, очите му пробиваха дупки в главата ми.

— Обясни! — нареди той тихо и напрегнато, а останалите се събраха около нас. Бяха гневни и объркани.

Повечето ги познавах от години, цял живот. Братя по оръжие, с които бях влизал в битка, които ме бяха спасявали от сигурна смърт, и аз тях. Никой сега не беше приятелски настроен. Неколцина изглеждаха смаяни, не разбираха какво става, но повечето се взираха подозрително в мен. Не трябваше да съм тук сам и заради моето безразсъдство мишените бяха избягали. Те не се досещаха за истинската причина, все още.

— Зададох ти въпрос, войнико — продължи водачът на взвода, когато не отговорих. Казваше се Майкъл Сейнт Франсис и беше добър човек: търпелив, честен и много разбран. Не бях имал проблеми с него преди тази нощ.

— Предполагам, че имаш основателна причина да си тук сам. Предполагам, че има основателна причина за това, че двата дракона не са те направили на въглен, преди да се появим. И предполагам, че имаш адски основателна причина да ги оставиш да избягат и да върнеш цялата кампания с месеци назад. — Наведе се към мен и заговори по-тихо, но все така яростно: — И ще ми обясниш веднага, защото на мен ми се стори, че разговаряше с враговете.

— Горещия му дъх загря ухото ми, а сред войниците се понесе шепот. Продължих да се взирам право напред с безизразно лице, а Сейнт Франсис отстъпи назад. — Това ли правеше, войнико?

— Да, сър.

Шепотът веднага затихна. Настана пълна тишина.

— Себастиян — каза Сейнт Франсис с напълно лишен от емоция глас. — Току-що призна, че си говорил с врага и си им позволил да избягат. На твое място бих обмислил много, много внимателно следващите си думи. — Студено копие се заби в корема ми, но аз се взирах право напред.

— Какво точно правеше тук?

— Аз мога да ви кажа — чу се глас някъде зад кръга от войници.

Студеното копие се разпръсна към всички части на тялото ми, когато Тристан пристъпи от сенките и разбута мъжете, за да се доближи до нас. Потръпнах вътрешно. Под носа му имаше засъхнала струйка кръв, а на слепоочието му се виждаше огромна синя издутина, която стигаше чак до окото. Той влезе в кръга и ме изгледа, преди да се обърне към водача на взвода.

— Гарет е предател на Ордена — обяви ясно и категорично Тристан. — Той ми попречи да застрелям една от мишените, които имах заповеди да убия. Опитах се да говоря с него, но той каза, че Орденът греши, като убива дракони, че всички ние грешим. Когато опитах да го спра, той ме нападна.

Стаих дъх, знаех, че съм в капан, но се запитах колко ще разкрие Тристан. Не ставаше дума само за безразсъдно поведение и настроението на войниците определено се промени. Те се взираха в мен смаяни, някои със съжаление, други е отвращение и гняв. Сейнт Франсис обаче остана спокоен и кимна на бившия ми партньор.

— Това ли е всичко?

Тристан се поколеба, после кимна.

— Да, сър.

— Разбирам. — Сейнт Франсис се обърна към мен и рече студено: — Имаш ли какво да кажеш в своя защита, войнико?

Нищо, което бихте приели. Нищо, което би смекчило вината ми, само ще я затвърди. Тристан не ви каза всичко.

— Не, сър.

— Вземете му оръжията — нареди Сейнт Франсис и даде знак на войниците до мен. Те пристъпиха напред, взеха автомата и извадиха пистолета от кобура. Не помръднах, войниците отстъпиха и се прицелиха в мен. — Гарет Ксавие Себастиян — продължи Сейнт Франсис, — арестувам те за заговор с врага и предателство към Ордена. Ще те отведем в щаба и други ще решат съдбата ти.

Срещнах погледа на Тристан и той се извърна. Дори след всичко между нас тази нощ не можех да го виня. Той знаеше, също като мен, каква ще е съдбата ми. Щяха да ме върнат в метрополията, където щяха да ме изправят пред трибунал от висши офицери, които да решат какво ще е наказанието ми. Ако ме сметнеха за виновен в измяна, щяха да ме отведат до дългата тухлена стена зад плаца, щяха да ми предложат превръзка за очите и след това щях да застана пред взвода за разстрел. Подходящ край за онзи, който съчувстваше на драконите.

Така да бъде. Винаги бях знаел, че смъртта ще ме застигне по-скоро рано, отколкото късно. Щяха да ме разстрелят и нямаше да загина в челюстите на дракон, както винаги бях мислил, но поне щях да умра, когато спасявам някого, а не докато се опитвам да погубя живот.

Докато ме отвеждаха, се озърнах отново към върха на скалата, където бяха изчезнали Ембър и другите дракони. Сигурно отдавна вече ги нямаше, бяха се отървали от Ордена, и това ми донесе някаква утеха. Надявах се тя да се сеща за мен понякога, макар че бяхме врагове и така и не разбра, че причината за всичко това, за всеки мой избор, за всяко решение, което бях взел тази нощ, беше тя.

Защото свети Георги се влюби в дракон.

Лека усмивка подръпна устните ми. Откъснах поглед от небето и последвах бившите си другари през скалите, към сенките. Отдалечавах се от плажа, където за първи път срещнах едно яростно, зеленооко момиче дракон.