Метаданни
Данни
- Серия
- Нокът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Talon, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джули Кагава
Заглавие: Нокът
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Pro Book
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 07.06.2016
Редактор: Николина Петрова
Коректор: Георги Иванов
ISBN: 978-954-2928-85-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10382
История
- —Добавяне
55
Ембър
— Лилит — изръмжа Райли и отстъпи, когато моята обучителка, Страховитата дама от „Нокът“, тръгна към нас. Беше облечена като мен, черният костюм обгръщаше стройното й тяло, а русата коса се развяваше. Нейната „работна“ униформа. Дъхът ми секна при мисълта какво ще последва.
— Къде е Данте? — попитах, внезапно ужасена. — Какво му направи? Ако си го наранила, кълна се…
— Не се тревожи, скъпа моя — усмихна ми се злобно и хищнически Лилит. — Брат ти е добре. Той си е у дома и чака да те върна в лоното.
Райли изруга. Погледнах го, после се обърнах объркана към Лилит.
— Не разбирам.
— Данте ми съобщи къде ще бъдеш тази нощ — продължи Усойницата. — Каза, че си под влиянието на отцепник, който ти е наговорил отвратителни лъжи за организацията. Беше много притеснен за разсъдъка ти, затова се свърза с мен. Умно момче. Знае на кого да е предан. — Лилит ме погледна подигравателно печално. — Ти обаче, малката… Много съм разочарована от теб.
— Лъжеш — изпъшках и разтърсих глава. — Данте не би ме предал.
— Да те предаде? — звучеше шокирана. — Той те спаси, малката. Благодарение на него ще мога да те върна в организацията тази нощ. Благодарение на него няма да тръгнеш с този предател и няма да се наложи да те убия заради заговор с отцепник.
— Ами Райли?
— Райли? — смръщи се тя, после се обърна към него със злобна усмивка. — Така ли ти е името напоследък, Кобалт? Колко… човешко. Този път обаче се надцени, като се прицели в скъпата ми повереница, нали? Трябваше да се досетиш, че накрая ще те открия…
— Ембър, бягай — изрева Райли, напрегнал всеки мускул и готов за битка. — Не се тревожи за мен. Само се махай оттук, веднага.
— Да не си мръднала — нареди рязко Лилит. — Когато приключа тук, ще те върнем в организацията, където ти е мястото. Ще стоиш и ще чакаш, докато свърша. Няма да продължи дълго. — Тя сви нокти и се усмихна демонично. — Но ти предлагам да се обърнеш, малката, и да затвориш очички. Вероятно не би искала да видиш това.
Тя наистина ще го убие. Озърнах се към Райли и той ми кимна примирено. Стомахът ми се сви. Щеше да ме разбере, каквото и да направех. Ако се върнех в „Нокът“, нямаше да ме вини, но и нямаше да избяга. Не можеше да победи Лилит, но щеше да се бие заради мен, заради Нетъл, Реми и Уес и заради всички други отцепници. Щеше да се бие с най-добрата Усойница на „Нокът“, за да им даде шанс да бъдат свободни.
Преглътнах страха си и отстъпих от Лилит. Обърнах се да ги погледна.
— Не — казах и тя вдигна вежди. — Първо ще трябва да убиеш и мен.
Лилит се усмихна.
— Колко жалко — измърка тя и отстъпи крачка назад. — Надявах се, че тази нощ ще се вразумиш, но виждам, че Кобалт вече е покварил непоправимо ума ти. Много добре тогава. — Очите й засияха зловещо, отровнозелени. — Щом решаваш да обърнеш гръб на „Нокът“ и да застанеш на страната на тези престъпници, значи и ти си предател. Е, сега ще можеш да умреш с тях!
И тя скочи във въздуха така бързо, че едва проследих движението. Сянката й ни обгърна. Крилете й се разпериха, огромни, зелени мембрани, които завихриха въздуха и ме накараха да се почувствам дребна и незначителна. Заострена като стрела глава се издигна в края на дълга, извиваща се шия. Шипове започваха от шията и стигаха до изящната млатеща опашка. Очите с издължени зеници се взираха безмилостно в нас, когато шестметровият, отровнозелен дракон нададе ужасяваш боен рев и ни връхлетя.
Кобалт се хвърли пред мен вече в истинската си форма и изръмжа предизвикателно към двойно по-едрия възрастен дракон. Вдигна се пясък, когато острата глава на Лилит се стрелна ужасяващо бързо напред и щракна със зъби към шията му. Той се извърна настрани, размахал криле и опашка, и също нападна. Ноктите му задраха по отровнозелените люспи, но не успяха да ги пробият. Лилит се извърна и изсъска като змия. Налетя отново смайващо бързо към него. Кобалт изрева и заотстъпва към океана, за да избегне свирепия вихър от удари, но не успя. Ноктите й се забиха в рамото му така бързо, че едва ги видях. По пясъка закапа яркочервена кръв и Кобалт зави от болка.
Но тя беше забравила за мен.
Хукнах по пясъка и скочих към Лилит, като се Преобразих във въздуха, за да скоча на гърба й и да забия нокти в шията й. Но щом се откъснах от земята, опашката й шибна във въздуха и ме повали. Стоварих се на пясъка, а тя се обърна, скочи и заби закривените си нокти в мен, като прикова крилата ми към земята. Беше толкова бърза. Сякаш се биех със змия, с огромна, интелигента змия с нокти, крила и млатеща опашка. Изпищях, когато тежестта й започна да прекършва крилата ми, а ноктите й се забиха през люспите и потече кръв.
Кобалт се стовари с рев върху нея, златните му очи горяха от ярост. Така замахна, че щеше да я разпори, ако не се беше извъртяла. Пусна ме за миг и отскочи назад. Синият дракон застана между нас с частично отворени криле и оголени зъби.
Аз се изправих с мъка точно когато Усойницата се изсмя и ме накара да изтръпна.
— Гледай ти — изсъска на драконски и започна да обикаля около нас по пясъка. Движеше се като акула, леко и грациозно, и ние също започнахме да обикаляме срещу нея. — Много ревностно я защитаваш, Кобалт? Не се ли притесняваш, че моята ученичка ще те предаде? Все пак тя бе избрана от Древния Змей за Усойница.
— Не я слушай — изръмжах аз, без да откъсвам очи от нея. — Опитва се да те изкара от равновесие, за да свалиш гарда. Тя така прави. — Извих подигравателно устна към Лилит. — Вече ми показа този номер, не помниш ли? Няма да се вържа отново.
Усойницата се изсмя.
— Е, радвам се, че уроците ми не са отишли съвсем напразно. — Огледа ни спокойно. — Но мисля, че достатъчно си поиграх с вас. — Отровните й очи спряха на мен. — Малката, това е последният ти шанс. От теб ще стане невероятна Усойница — в кръвта ти е. С брат ти сте определени за велики дела още от самото начало. Ще отхвърлиш всичко това, ако останеш с този предател. — Гласът й затихна и стана тих и увещаващ: — Върни се с мен и всичко ще ти бъде простено. Можеш да се върнеш в „Нокът“ и всичко ще си бъде постарому. С брат ти няма да се разделите, обещавам ти.
Данте. Поколебах се, а Лилит се усмихна.
— Да, малката. Той те чака у дома. Забрави за тази лудост и се върни с нас. Не можеш да се бориш с „Нокът“. Данте знае това. Време е и ти да го приемеш.
Извих устна.
— А драконите, които не отговарят на стандартите на „Нокът“? Женските за размножаване и нежелателните? И те ли го приеха?
— Това не е твой проблем. — Тя присви очи и гласът й се промени, стана заплашителен, когато сведе глава. — Започвам да губя търпение, малката — изсъска Лилит. — Продължиш ли да се биеш, ще умреш. Ще унищожа и теб, и Кобалт, и онези жалки малки, които се крият в пещерата. — Кобалт се сепна и тя се усмихна. — Да не си мислиш, че не знам за онези отвратителни слабаци? Не, няма да покажа милост към предателите, малки или не. Те ще умрат, и то пред очите ти. Ще ги одера живи, ще ги прекърша със зъби и ще отнеса потрошените им кости в организацията, като напомняне какво очаква предателите.
Кобалт изрева и оголи зъби.
— Безсърдечна кучка! — изрева той и пламъци облизаха зъбите му. — Няма да ги докоснеш. Първо ще те убия!
Хвърли се към Усойницата, раззинал челюсти към дългата, изящна шия, която беше изкушаващо близо до земята. Лилит се ухили и аз осъзнах, твърде късно, че точно това е искала. Щом Кобалт се устреми към врата й, главата й се стрелна назад с бързината на змия и челюстите му изщракаха във въздуха. Лилит се издигна, разпери криле и стовари цялото си тяло върху по-дребния дракон, като го повали на пясъка. Видях как главата и шията на Кобалт се мятат рязко, той нададе писък и падна неподвижен на земята. Крилете му се размахаха веднъж и замряха.
Изпищях и се хвърлих към Усойницата, не знаех какво да направя, исках само да я откъсна от Кобалт. Лилит се извърна от него, за да ме посрещне, беше оголила нетърпеливо зъби в кръвожадна усмивка. Изръмжах и се втурнах към нея; тя отстъпи встрани ухилена. Пак налетях и щракнах със зъби към предния й крак, надявах се да строша кост, за да я забавя. Тя се извъртя и стовари ноктеста лапа върху муцуната ми. Избиха ми сълзи. Гневът ми лумна и аз скочих към нея е писък, за да дера, разкъсвам и хапя, докато не остане нищо, освен купчина кости и люспи.
Усойницата ме посрещна насред скока, заби рогатата си глава в корема и гърдите ми. Сякаш ме връхлетя камион и ако не бяха плочите на гърдите ми, вероятно щеше да строши всичките ми ребра. Но дори така въздухът излетя болезнено от дробовете ми и аз политнах назад, стоварих се на пясъка близо до водата и се претърколих. Замаяна и останала без дъх, усетих остра болка в задния си крак, когато ноктите на Усойницата се сключиха около глезена ми. Изръмжах и опитах да се надигна, но пак паднах и тя ме повлече по пясъка. Обърна се и отново ме захвърли. Светът се превъртя пред очите ми, после се стоварих в самотната скала с ужасна сила.
Свлякох се на пясъка със стон, пред очите ми се разстилаше чернота. Светът още се въртеше трескаво и тялото ме болеше силно там, където се бе ударило в скалата. Опитах да се надигна, но краката ми поддадоха и пак се свлякох, съскайки от болка.
— Това ли беше? — отекна гласът й в главата ми, кух и звънтящ, но все така развеселен и самодоволен. Видях през чернотата смъртоносния зелен дракон да се приближава към мен, очите й сияеха в тъмното. — Само това ли можеш, малката? — пропя тя на драконски. — Вероятно все пак съм те надценила.
Изскърцах със зъби и се повлякох покрай скалата. Крилата и опашката се влачеха след мен. Ноктите ми се хлъзгаха по пясъка и затрудняваха движението ми, а болката в едната ми страна не утихваше. Чух, че Усойницата приближава, и трескаво задрапах по пясъка.
— Вече бягаме? — извика Лилит. — Би трябвало да знаеш, че не можеш да избягаш от мен. Предай се, малката. Нека те убия сега, ще го направя бързо.
Свивах се до скалата и опитвах да се успокоя, докато стъпките й шумоляха по пясъка от другата страна.
— Колко си жалка — рече тя, беше опасно близо. — Доста съм разочарована.
Поех дълбоко дъх и усетих жегата в дробовете си.
Драконите никога не са жертви — помислих си, щом дългата шия се подаде иззад скалата и заострената глава ми се усмихна. — Драконите винаги са хищници.
— Ето те — измърка Лилит. — Виждам те, малката.
Вдигнах глава и избълвах огън към Усойницата над мен. Пламъците, разбира се, не могат да ни наранят, защото люспите ни са огнеупорни, но внезапната експлозия я накара да изсумти и да се отдръпне. Скочих върху Самотната скала и се хвърлих към гърба й.
Ударих я встрани, между ставите на крилата и шията, и забих нокти между люспите й, за да се задържа. Шиповете й щръкнаха към мен, докато драпах, за да се захвана по-добре, мятах се и хапех с всички сили. Лилит изсъска и се извърна, отстъпвайки диво, но аз се бях вкопчила здраво в нея. Захапах силно и усетих как острият вкус на кръв изпълва устата ми. Лилит изпищя от ярост.
Дългата й шия се мяташе, челюстите изщракаха към мен и ме откъснаха от гърба й. Увиснах за миг във въздуха, преди тя да се изправи и да ме запрати към земята.
Стоварих се по корем и преди да помръдна, една ноктеста лапа ме прикова долу, а друга ме стисна за гърлото. Нокти се забиха в кожата ми и проникнаха под люспите. Обърнах се задавена към Усойницата, която вече не се усмихваше.
— Успя да ме ядосаш — изрева тя, докато аз се мятах отчаяно, забивах нокти в пясъка под мен и блъсках с опашка. Без полза. Тя беше твърде голяма. — Не се тревожи, скъпа. Ще го направя бързо. Щом ти разпоря гърлото, вече няма да усещаш нищо.
Ноктите се забиха в гърлото ми и изби кръв. Аз се мятах трескаво, блъсках с крила, но не можех да помръдна.
— Жалко — рече тя и се намести над мен. — Имаше такъв голям потенциал. Предполагам, че сега ще трябва да разчитаме само на Данте.
Данте?
— Чакай — рекох задавено и усетих как ноктите леко се отпускат. — Какво искате от Данте?
Лилит пак се усмихна.
— Това вече не те засяга, малката. — Стисна пак гърлото ми и в мен лумна болка. — Защото след малко ще си мъртва. Защо не умреш като истински дракон? „Нокът“ това биха искали.
Ноктите й разкъсаха врата ми и проникнаха между люспите, знаех, че този път няма да спрат. Затворих очи и се стегнах да посрещна края си с надеждата, че наистина няма да боли.
Зад нас прогърмяха изстрели.